Решение № 4114 от 21.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4114 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Мария Стойкова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100513537 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 13356/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 2740/22 г. по описа на СРС, 176 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че М. Г. Г. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 929,82 лв., представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия в периода от 01.03.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2021 г. до изплащане на вземането; лихва за забава върху главницата в размер на 93,04 лв., начислена за периода от 15.09.2018 г. до 09.04.2021 г.; сумата от 9,04 лв. – дялово разпределение за периода от 01.01.2020 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2021 г. до изплащане на вземането, и 0,91 лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 03.03.2020 г. до 09.04.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.05.2021 г. по ч. гр. д. № 24542/21 г. по описа на СРС, 176 състав, като е отхвърлен искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за цена на доставена топлинна енергия за сумата над 929,82 лв. до пълния предявен 1 размер от 1336,58 лв. и за периода от 01.05.2017 г. до 28.02.2018 г., като погасен по давност, както и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над сумата от 93,04 лв. до пълния предявен размер от 133,74 лв., като неоснователен. С решението М. Г. Г. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК разноски в исковото производство в размер на 508,62 лв., както и разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 24542/21 г. по описа на СРС, 176 състав, в размер на 55,50 лв., съразмерно с уважената част от исковете.

Подадена е въззивна жалба от М. Г. Г. срещу решение № 13356/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 2740/22 г. по описа на СРС, 176 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че не е доказано наличието на облигационно правоотношение между страните по делото по договор за доставка на топлинна енергия. Твърди, че не е доказан обема на доставената топлинна енергия, респ. дължимата за нея цена. Поддържа, че са налице неравноправни клаузи в Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника М. Г. Г., възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи са обвързали 2 потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил на ответниците през периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. топлинна енергия до следния топлоснабден имот: ап. 2, находящ се в гр.

София, район ****, като ответникът не е платил дължимата цена за доставената топлинна енергия. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 24542/21 г. по описа на СРС, 176 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу М. Г. Г. за заплащане на процесните суми. Посочва, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което са дадени указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 1336,58 лв. – главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2021 г. до окончателното плащане, 133,74 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 09.04.2021 г., начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, сумата от 9,04 лв. – главница за възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.01.2020 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2021 г. до окончателното плащане, както и 0,91 лв. – мораторна лихва за периода от 03.03.2020 г. до 09.04.2021 г., начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение.

Претендира разноски.

Ответникът – М. Г. Г. е подал отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспора да е потребител на топлинна енергия, както и че е налице облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия.

Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в 3 обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.

Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на 4 ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.

153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. са били публикувани и са влезли в сила, както и че процесният имот е бил топлофициран, a сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

При извършената служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. въззивният съд не констатира наличието на такива клаузи.

Спорен въпрос по делото е дали въззивникът – ответник в първоинстанционното производство е бил потребител на топлинна енергия за 5 битови нужди през процесния период по отношение на процесния имот.

От представения като доказателство по делото нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 77, том III, рег. № 7180, дело № 385/05 г., се установява, че на 29.11.2005 г. М. Г. Г. е придобил чрез покупко продажба следния недвижим имот: ап. 2, находящ се в гр. София, ж. к. ****.

Тъй като въззивникът се легитимира като собственик на процесния топлоснабден имот на основание договор за покупко – продажба, обективиран в процесния нотариален акт, то в това си качество той се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за процесния период. Ето защо, въззивният съд приема, че между въззивника и „Топлофикация София“ ЕАД е било налице облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за процесния имот през процесния период.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

От неоспореното от страните заключение на СТЕ се установява, че стойността на доставената топлинна енергия в периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г., след извършено изравняване, възлиза на сумата от 1559,80 лв.

Установява се от заключението на СТЕ, че през процесния период „Топлофикация София“ ЕАД е отчислявала за своя сметка технологичните загуби на топлинна енергия в абонатната станция, както и че през процесния период общият топломер, монтиран в абонатната станция, е преминавал на всеки две години на метрологични проверки за определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност.