Решение № 402 от 31.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. София, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000500083 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e образувано по въззивна жалба на „Юробанк България“ АД, ответник пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 342 от 24.11.2025 г. на СГС, І-22 състав, постановено по гр.д.№ 342 по описа за 2025 г.

Решението се обжалва в частта, в която: 1- са прогласени за нищожни клаузите на чл.5, ал.1, т.1-2 от договор за потребителски кредит № FL 1453383/30.01.2024 г. относно такса за обработка на документи и за обслужване на разплащателна сметка; 2- са прогласени за недействителни като неравноправни клаузите на чл.3, ал.2-3 и ал.5 от договора, както и в частта за разноските.

Излагат се доводи неправилност на така постановеното от СГС, решение.

Сочи, че неправилно съдът бил приел, че всички такси, свързани с отпускане и обслужване на кредита са забранени от чл.10 а, ал.2 ЗПК. По отношение на таксата за обработка на документи се сочи, че същата представлява част от административните разходи на кредитора поради което не попадат в чл.10 а, 1 ал.2 ЗПК. Практиката на СЕС била в същия смисъл. Директива 2008/48/ ЕО допускала включване на административни разходи в ГПР като изисквала прозрачност, а не забрана. Именно така била постъпила банката и това било установено от заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза.

Таксата за оценка на кредитоспособността не била свързана с основните престации по съглашението между страните. Тя се събирала във връзка с преддоговорните правоотношения, които предхождали сключването на договора за кредит. Тази такса се дължала както от тези кредитоискатели, които бъдат одобрени за сключване на кредит, така и тези, които не били одобрени, т.е. дължимостта на тази такса не била обусловена от сключване на договор за кредит. Такава оценка била задължителна с оглед разпоредбата на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗПК. Нормите на чл.16 и чл.18 от ЗПК не съдържали забрана за събиране на такава такса. Неправилно съдът приемал, че събирането на такава такса противоречи на добрите нрави. Наред с това от заключението на ССчЕ било видно, че тази такса била включена в ГПР, което отговаряло на изискванията на чл.19 от ЗПК. Относно таксата за разплащателна сметка се сочи, че обжалваното решение било немотивирано. Тази такса представлявала такса за месечно обслужване на разплащателната сметка; възнаграждение за самостоятелна платежна услуга и не представлявала дейност по управление на кредита. Сочи се, че в ЗПК не съществувала забрана за събиране на такси за допълнителни услуги, точно обратното, в чл.10 а, ал.1 ЗПК събирането на такива било допустимо. Следвало да се вземе предвид, че клиента сключвал отделен договор за разплащателна сметка. Това не означавало, че таксата за обслужване на разплащателна сметка е част от дейността „управление на кредита“. Тази разплащателна сметка можела да се ползва и за други финансови операции освен обслужване на кредита. Забраната на чл.10 а, ал.2 ЗПК не можела да се тълкува разширително. Тази такса също била компонент на ГПР. СГС неправилно бил обявил клаузите за нищожни по чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави като в случая бил излязъл извън петитума на иска. Искове за нищожност на таксите не били предявени. Затова решението в тази му част било недопустимо. Твърденията в исковата молба за противоречие с добрите нрави били бланкетни. Бланкетно позоваване на „добрите нрави“ не можело да доведе до нищожност на клаузи от договора за кредит. Аргументацията в обжалваното решение излизала извън правомощията на съда като по този начин се изземвала регулаторната функция 2 на БНБ, както и се нарушавал принципа за свобода на договаряне и пазарната икономика. Обжалваното решение било неправилно и в частта, в която била приета неравноправност на лихвените клаузи /чл.3, ал.2-3 и ал.5/. Неправилно били приложени критериите по чл.143-чл.146 ЗЗП. Сочи, че „Методологията на ПРАЙМ“ покрива стандартите на СЕС за „ясност“; това се потвърждавало от експертизата. Методологията била разяснена на кредитополучателя. Тя съдържала обективни икономически критерии; не била налице субективна преценка на банката. Следвало да се отбележи, че в конкретния случай лихвата не била изменяна през целия период и била прилагана точно така, както е договорена. Това било установено от експертизата. Независимо, че СГС бил констатирал, че лихвата не е променяна, той приел, че клаузата е недействителна. Това противоречало и на практиката на ВКС. Нямало едностранно изменение, затова липсвала вреда. Това обуславяло неприложимост на чл.143 ЗЗП. Наред с това СГС бил подменил критерия „добросъвестност“ с критерия „сложност“. Съгласно практиката на ВКС техническата сложност на изчисленията не било основание за неравноправност.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което претенциите на ищеца да не бъдат уважени. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред първата съдебна инстанция –Р. Г. А., нито се взема становище в хода на въззивното производство.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника на 24.11.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 08. 12.2025 г. /по пощата/.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че: ищецът е потребител по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП.

Съдът може да констатира и служебно неравноправна клауза като се е позовал 3 на съдебна практика на ВКС в този смисъл. Потребителят не бил длъжен да сочи неравноправни клаузи като това можело да стане и по почин на съда.

Налице бил правен интерес по отношение на всяка част от претенцията.

Прието е, че всъщност съдът е сезиран с един иск- за прогласяване недействителността на целия договор или отделни негови части. Като се е позовал на Директива № 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Европейския Парламент и на Съвета, която имала пряко действие с оглед приетото в решението по С-148/78 на СЕО и по С103/88.

По отношение на първоначалната такса за обработка на документи – чл.5, ал.1,т.1 съдът е приел, че таксите за обслужване на кредита всъщност повишават лихвения процент- такива не се дължали, считано от 23.07.2014 г. , поради нормативната забрана на чл.10 а, ал.2 ЗПК, прието 2014 г. и действаща занапред. Съдът се е позовал на мотивите на законодателния орган във връзка с въвеждане правилото на чл.10а, ал.2 ЗПК като е достигнал до извода, че целта на законодателната промяна е да не се събират такси от страна на банките за одобрение и усвояване на потребителския кредит. Аргументирал се и с това, че всъщност цена на услугата, предоставяна от банката е възнаградителната лихва. Затова клаузата на чл.5, ал.1,т.1 съдът е приел за нищожна. Същото се отнасяло и до таксите за ограничаване на негативните просрочия и тази в размер на 180 лв. за уведомяване, като последната съдът е квалифицирал като „странна“.

По отношение на застраховката на кредита уговорена в чл.2 и чл.3, ал.11 от договора е приел, че процесния кредитен продукт предполага сключването на договор за застраховка. Освен това било уговорено, че същата е по желание на кредитополучателя. Макар кредитополучателят да бил принуден да подпише договор за застраховка, последната била полезна. Затова тази клауза била приета, че не е неравноправна.

/В тази си част решението като необжалвано от ищеца следва да се счита за влязло в сила/.

Относно клаузата на чл.3, ал.1, ал.2 и следв. от договора:

-относно яснотата на промяната на лихвения процент съдът като се е позовал на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза 4

/СЧЕ/ е приел, че необходимостта от използване на нарочен програмен продукт поставя под съмнение дали средно подготвен потребител да може да се справи самостоятелно с математическата формула, която е използвана от вещото лице. Този си извод съдът е основал на изискването договорът за кредит да може да позволи на потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да разбере въз основа на ясни и разбираеми критерии начина на определяне на обменния курс на чуждестранната валута, използвана за изчисляване на размера на погасителните вноски, така че този потребител да може да определи самостоятелно във всеки един момент прилагания от продавача или доставчика обменен курс. Този принцип бил приет в решението по дело С21/20 на СЕС във връзка с чл.5 от Директива 93/13 ЕОИ на Света от 05.04.1993 г.

Вещото лице по СЧЕ приело, че макар и уговорена промяна на ГЛП, такава в действителност не била извършена; ГЛП останал в рамките на първоначално уговорения размер от 14,50 %. Само, ако такава промяна била настъпила, то съдът щял да бъде склонен да приеме, че е налице неравноправна клауза и да се разсъждава за приложение на чл.26, ал.4 ЗЗД.

Затова договорът като цяло не следвало да се прогласява за нищожен /съгласно съдебната практика на ВКС, която съдът е цитирал/, това, обаче, не се отнасяло до таксите.

По отношение лихвата за забава е прието, че такава може да се начислява не само върху главницата, но и върху възнаградителната лихва.

Това не представлявало анотицизъм.

С диспозитива на обжалваното решение съдът е признал за нищожни на основание чл.26, ал.1,предл.1 ЗЗД клаузата на чл.5, ал.1,т.1 относно таксата за обработка на документи и тази по т.2 – за обслужване на разплащателна сметка, както и клаузите на чл.3, ал.2-3 и 5, като неравноправни/недействителни, като в останалата част ищцовата претенция е отхвърлена.

В частта, в която ищцовите претенции са отхвърлени като неоснователни първоинстанционното решение като необжалвано следва да се приеме за влязло в сила.

Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе 5 предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/ доказателства приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че в обжалваната му част първоинстанционното решение е валидно и допустимо:

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Г. А. с петитум прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № FL 1453383 от 30.01.2024 г. на основание чл.26, л.1,предл.1, евентуално предл.3 ЗЗД вр. с чл.10, ал.1 ЗПК, вр. с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, вр. с чл.19, ал.2 ЗПК вр. чл.22 ЗПК- главен и евентуален – за прогласяване нищожността на клаузите от същия договор п о : чл.2, ал.1, както и сключения договор за разплащателна сметка: чл.3, ал.11 съгласие за приемане на застраховка, както и прогласяване на нищожността на сертификат от 30.01.2024 г., застрахователен пакет L, ведно с информацията по чл.324 и следв. КЗ за застраховка „Защита на плащанията“ по потребителски кредити за застрахователен пакет К и застрахователен пакет L към процесния потребителски кредит, на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.10, ал.1 ЗПК.

Касае се до твърдяна нищожност, основана на неравноправни клаузи в потребителски договор сключен с Банка. Не се спори по делото, а и от данните по него се установява, че ищеца притежава правното качество на потребител по смисъла на дефинитивната правна норма, регламентирана в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и се ползва от уредената в този закон потребителска защита.

Налице е правен интерес от предявяване на иска.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че е в правомощието си и служебно да се произнесе по това налице ли са неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Аргумент за това се съдържа в изричната норма на чл. 7, ал. 3 ГПК. Доводът на въззивника в обратния смисъл е неоснователен.