Определение № 2821 от 18.02.2026, Районен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2821 гр. Варна, 18.02.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Йоана Н. Вангелова като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело № 20243110109156 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Образувано е по молба с вх. № 93401/07.11.2025 г., депозирана от ищеца В. И. И., чрез адв. А. Д., за изменение на постановеното по делото Решение № 3895 от 03.11.2025 г. в частта за разноските чрез присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Д. в размер на 960 лв. с ДДС.

С молба вх. № 3808/16.01.2026 г. изрично е уточнено, че молбата се подава от адв. А. Д. както в лично качество, така и в качеството му на процесуален представител на ищеца.

Молителят навежда доводи за неправилност на съдебното решение в частта досежно определения от съда размер на адвокатското възнаграждение, дължимо в полза на процесуалния му представител, по реда на чл. 38 ЗА.

Счита, че не следва разноските за адвокат да бъдат произволно редуцирани под предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер за съответния вид работа, като съдът дължи определянето на такива в справедлив и обоснован размер при съобразяване с предмета на спора, цената на иска и положения от адвоката труд при защита правата и законните интереси на страната. Цитира практика на СЕС относно критериите за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, като отбелязва, че присъждането на такова в по-нисък от предвидения в Наредбата размер води до пряко противоречие с целения с чл.

101 ДФЕС ефект относно лоялната конкуренция и свободата на договаряне.

Излага, че макар предвидените в Наредбата минимални размери да нямат обвързващ съда характер, същите могат да служат на съда за ориентир при определяне адекватния размер на хонорара съобразно защитавания интерес.

Допълва, че в полза на адвоката се следват две отделни възнаграждения, с оглед броя на предявените пред съда за разглеждане претенции. Развива доводи за дължимост на ДДС върху присъдения хонорар предвид регистрацията на адвоката по ЗДДС.

В законоустановения срок от страна на ответника „Стик-кредит“ АД е 1 депозиран отговор на молбата, в който се поддържа становище за нейната неоснователност. Страната намира присъденото адвокатско възнаграждение за справедливо и съобразено с особеностите по делото. Счита, че на адвоката не се следват две отделни възнаграждения с оглед взаимната обусловеност на предявените претенции и защитавания интерес. Моли се така отправеното искане да бъде оставено без уважение.

Съдът, след като съобрази доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Молбата е допустима – същата подадена от легитимиран субект в законоустановения срок – решението е връчено на молителя на 10.11.2025 г., а молба е постъпила в съда на 07.11.2025 г.

Доколкото искането касае изменение на определено от съда по реда на чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение, представянето на списък по чл. 80 ГПК не е процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта му, макар и такъв да е представен от страната в хода на делото.

Разгледана по същество, съдът я намира за неоснователна поради следните съображения:

Производството по делото е образувано по предявени от В. И. И. срещу „Стик - кредит“ АД обективно съединени искове, както следва:

1) установителен иск с правно основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 965583/25.06.2023 г. поради противоречие със закона,

2) предявени в условията на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на чл. 29, ал. 1 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 965583/25.06.2023 г. поради противоречие със закона /на основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП/, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави /на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/;

3) предявен в условията на кумулативност с горните искове осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 34 лева, платена без основание по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 965583/25.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 19.07.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения главен установителен иск, както и кумулативно предявения осъдителен иск.

Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е присъдил разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса в полза на ищеца, както и адвокатско възнаграждение по реда на 38, ал. 2 ЗА – в полза на процесуалния му представител.

Настоящият съдебен състав намира, че определеният размер на адвокатското възнаграждение напълно съответства на фактическата и правна 2 сложност на делото. При определянето му съдът е отчел задължителното тълкуване, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, а именно: „национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС“, като „при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики“. Изрично с цитираното решение се приема, че в последния случай „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба“. Следователно посочените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда, но те могат да служат като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, във връзка с което следва да бъде извършена конкретна преценка съобразно действителната правна и фактическа сложност на конкретното дело. В този смисъл – Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. , Т.К., I Т.О. на ВКС.

Съдът намира, че предявените искове не се отличават с правна сложност, подобни претенции са често срещани в практиката и в този смисъл защитата на ищеца по подобно дело не разкрива специфики, които да обуславят завишен размер на адвокатското възнаграждение. Не е налице и фактическа сложност на конкретния казус – макар по делото да са проведени три съдебни заседания, процесуалният представител на ищеца не се е явил в нито едно от тях, като е депозирал молби за даване ход на делото в негово отсъствие, събраните по делото доказателства също не се отличават с голям обем. Именно поради това и определеният размер на възнаграждението е към минималния, предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид така изложените съображения следва да се приеме, че определеният с решението размер на адвокатското възнаграждение е съобразен с естеството на реализираната защита по делото, като същият включва осигурителните и данъчни задължения на процесуалния представител на ищеца. Поради това молбата по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 93401/07.11.2025 г., уточнена с молба вх. № 3808/16.01.2026 г. за изменение на Решение № 3

3895/03.11.2025 г., постановено по гр.д. № 9156/2024 г. по описа на ВРС, в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на съобщението пред Варненски окръжен съд.

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ 4