Определение № 5811 от 12.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5811 гр. София, 12.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20248002102228 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. И. против решение № 1509 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 14320/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Г състав.

Ответникът по жалба „Бета Ив“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Г. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за процесуална недопустимост на сезирането предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и цената на предявения иск, респ. за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Противно на поддържаното от ответното еднолично дружество с ограничена отговорност делото не е търговско. Спорът между страните произтича от неизпълнение на задължения с извъндоговорен характер, които не се явяват последица от разваляне, унищожаване или установяване нищожност на търговска сделка. Характерът на делото като гражданско е с оглед на неговия предмет – права, породени от неоснователно обогатяване, а не породени или отнасящи се до търговска сделка по чл. 286, ал. 1 ТЗ (сделка, сключена между търговци и свързана с упражняваното от тях занятие). Предвид заявеното за защита субективно материално право и неговата парична оценка (съгласно чл. 68 ГПК) – 19 235 лв., касационната жалба е с допустим предмет.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20181228 от 07.09.2021 г. по гр. д. № 3070/2021 г. на Софийски районен съд, 82 състав, както 1 и решение № 20198408/14.10.2021 г. по същото дело за допълване, по реда на чл. 250 ГПК, на първото решение (допусната е техническа грешка в изписване номера на делото, по което е постановено допълнителното решение), с което „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на „Бета Ив“ ЕООД на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ сумата от 19 235 лв., с която топлофикационното дружество се е обогатило неоснователно за сметка на ищеца заради ползването на собственото на последния съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда-етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], за периода 03.05.2017 г. – 20.01.2021 г. и в тежест на ответника са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че възложител и изпълнител на присъединителен топлопровод и абонатна станция (процесното топлопреносно съоръжение) на адрес [населено място], [улица], е ищцовото дружество. То е и собственик на съоръжението, изградено въз основа на надлежно разрешение за строеж – което обстоятелство е признато за безспорно между страните, макар в последствие ответникът да е противопоставял такова възражение, въведено за първи път с въззивната жалба. Съдът е приел още, че с покана вх. № П 5970/02.07.2020 г. ищецът е поканил ответника в 7-дневен срок да заплати наем за ползване на съоръжението, което не е изкупено по надлежния ред от последния. Съобразил е, че с влязло в сила решение № 2139/25.03.2019 г. по гр. д. № 5934/2018 г. на Софийски градски съд, I-12 състав, „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на настоящия ищец сумата от 46 524 лв. обезщетение за ползване на същото съоръжение в периода 02.05.2012 г. - 02.05.2017 г., на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ, със законната лихва от 03.05.2017 г. до изплащането. Размерът на обезщетението за ползване на вещта за исковия период е определен (според цени на КЕВР) на 19 235 лв. Посочено е, че с нова покана, заведена при ответника на дата 20.01.2021 г. ищцовото дружество го е поканило в 7 – дневен срок да плати цената на съоръжението и да подпише договор за изкупуването му с клауза за дължимата цена за ползване до датата на плащане на цената. При горните факти инстанцията по същество е приела, че предявеният иск от неоснователно обогатяване е доказан в своето основание и в претендирания му размер. Развити са съображения, че ищецът е собственик на топлопреносно съоръжение, изградено в съответствие с техническите изисквания и снабдено с разрешение за ползване, а ответникът е ползвал през процесния период обекта (използван за захранване на битовите абонати в сградата на горепосочения адрес с топлинна енергия) и на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ дължи обезщетение за ползването на инсталацията в размер на 19 235 лв., определен от приетата по делото техническа експертиза. Решаващият състав е счел за преклудирано възражението на ответника, че ищецът не е собственик на съоръжението (а и обратното е безспорно прието между страните в първоинстанционното производство), тъй като същото е заявено за първи път с въззивната жалба, а за неоснователно – това за липса на подадено от ищеца заявление за изкупуване на процесното съоръжение и на покана при условията на § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ.

Анализирайки установената с тази норма (в сила от 08.05.2018 г.) регулация на отношенията по повод изкупуване на изградените енергийни обекти и съоръжения, представляващи 2 елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към датата на влизане на ЗЕ са собственост на трети лица (а не на лицензираните енергийни предприятия, както повелява законът), второинстанционният съд е приел, че новото правило е приложимо в отношенията с извъндоговорен характер между страните само за част от исковия период, а именно за времето от 08.05.2018 г. до 17.02.2020 г. Развити са доводи, че правото на обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е обусловено от отправяне на покана до топлопреносното предприятие и изтичане на 3-месечен срок от получаването й. Такава покана в случая е прието да е била отправена преди началото на исковия период – още по воденото между страните предходно гражданско дело (№ 5934/2018 г.) пред СГС, по което с влязло в сила решение е уважен искът по чл. 59 ЗЗД на ищеца срещу ответника и е присъдено обезщетение за ползване на процесните съоръжения за периода 02.05.2012 г. - 02.05.2017 г.

Аргументирано е виждане, че предявяването на исковата молба по посоченото дело представлява отправяне на покана за тази престация, която има за последица поставяне на ответника в забава и има действие занапред до изпълнение на задължението, т. е. до момента на сключване на договор за изкупуване на енергийните обекти и съоръжения. Ето защо е счетено, че в случая не е необходимо отправянето на нова покана за плащане след влизане в сила на разпоредбата на § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ. Не е споделен и довода на ответника, че ищецът не е подал заявление за изкупуване на съоръжението и не е представил необходимите документи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Какъв е характера на иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, които регламентира отношенията по повод ползването на топлопреносните съоръжения от топлопреносното предприятие, когато те са изградени със средства на клиентите – дали с него се претендира обезщетение от извъндоговорен източник (неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД), дали се касае за обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение за сключване на договор – чл. 45 ЗЗД или пък представлява самостоятелен правен институт?“

2. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ има за предмет вземане от неоснователно разместване на имуществени блага от правната сфера на един субект в правната сфера на друг, прилага ли се по отношение на него кратката тригодишна давност? Следва ли съдът да съобрази тук, че престацията е периодична?“ (обединени въпроси № № 2 и 3 от изложението към жалбата);

3. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ касае обезщетение на деликтно основание, прилага ли се правилото на чл. 51 ЗЗД и кратната тригодишна давност?“ 4. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ представлява самостоятелен правен институт, с каква давност се погасява – общата или кратката?“

По въпроси от № 2 до № 5 вкл. се сочи отклонение на въззивното решение с задължителната практика на ВКС, опредметена с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

3

Поставените въпроси не съставляват основание за допускане на касационен контрол.

Първият въпрос е формулиран с твърде много условности и е предпоставен от тезата на касатора, че за иска за вземането от неоснователно обогатяване чрез ползване на чужда вещ, е приложима кратката тригодишна давност, тъй като обезщетението е дължимо месечно, в размер, определен по Методика на КЕВР, т.е. касае се за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Или, питането е изводимо не от правните разрешения на въззивния съд по обжалваното решение, а от становището на страната по правилността на съдебния акт.

Такова питане е лишено от характеристиките на общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не се е занимал с възражение за погасяване на процесното вземане по давност и не е обсъждал тази правен въпрос, тъй като той не е стоял на неговото внимание. Довод за това се прави от страната едва в касационното производство. Непоставянето на релевантен правен въпрос, обусловил изхода на спора, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат останалите допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към горепосочените указания.

За пълнота ще следва да се изтъкне следното.

Относно въпроса за характера на предявения иск, с който се търси защита на субективни права от възникнали правоотношения при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице (клиент на топлинна енергия за битови нужди) от страна на топлопреносното предприятие, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по ЗЕ, е формирана съдебна практика на ВКС (изразена в решение № 6/02.02.2015 г. по т. д. № 184/2014 г. на II т. о., решение № 179/18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на II т. о., решение № 145/12.11.2020 г. по гр. д. № 256/2020 г. на III г. о.). Същата е трайна в разбирането си, че в такива хипотези енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД (чрез предявяване на субсидиарен иск по чл. 59 ЗЗД вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ), което обезщетение следва да се определи на база приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Така формираната практика е приложима към настоящия случай с оглед осъществения пренос от топлопреносното предприятие, регламентиран от същата методика. В обобщение, разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира разместването на имуществени блага до изкупуване на съоръженията, които не са изградени от топлопреносното предприятие и представлява частен случай на неоснователно обогатяване. Наличието на установена съдебна практика на ВКС по това питане и съобразяването й при произнасяне по спора от страна на въззивния съд изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По всички останали въпроси също не се реализират предпоставки за селектиране на касационната жалба. Те, както и първото питане, произтичат от становището на страната по правилността на въззивното решение и изразяват несъгласието му с правните изводи за 4 основателност на предявения осъдителен иск. С поставянето им касаторът се домогва да обоснове своята позиция по спора, основана на становище, че в случая е приложима кратката тригодишна погасителна давност и искът за вземането (доколкото се касае за периодични плащания - цена за ползване на чужда вещ, която се дължи помесечно) е неоснователен като погасен по давност. Подобни защитни доводи не са били навеждани в хода на процеса, не са били част от предмета на делото между страните и по тях липсват съображения и мотиви на решаващия съдебен състав. Освен това в съдебната практика на ВКС е възприето трайно разрешението, че за исковете за неоснователно обогатяване (какъвто несъмнено е субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Не е обоснован общия критерий за достъп до касация, поради което, само по себе си, това е основание за недопускане на касационното обжалване без да се разглеждат специалните критерии за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.