Решение № 4229 от 11.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4229 гр. София, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА Д. СИМЧЕВА при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100508693 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 8442/22.05.2023 г., постановено по гр. д. № 62991/22 г. по описа на СРС, 43 състав, при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е признато за установено по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу В. П. К.-М., че ответникът дължи на ищеца сумата от 557,12 лв., представляваща главница за доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. *******, с аб. № *******, ведно със законната лихва, считано от 16.06.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 72,47 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 07.06.2022 г., като са отхвърлени предявените искове за сумата от 60,75 лв., представляваща главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2022 1 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 11,65 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2019 г. до 07.06.2022 г. С решението В. П. К.-М. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 735,43 лв., представляваща направени разноски по исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, и сумата от 67,26 лв., представляваща разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 32606/22 г. по описа на СРС, 43 състав, съразмерно с уважената част от исковете.

Подадена е въззивна жалба от В. П. К.-М. срещу решение № 8442/22.05.2023 г., постановено по гр. д. № 62991/22 г. по описа на СРС, 43 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Поддържа, че ищецът, върху който тежи доказателствената тежест, да установи обема на реално доставената топлинна енергия и нейната стойност, не е доказал посочените обстоятелства. Поддържа, че ищецът не е доказал годността на средството за търговско измерване, респ. че регистрираното количество топлинна енергия е надлежно отчетено от техническо средство за измерване. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете изцяло.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна, и събраните по делото доказателства, приема за установено по делото следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че ответницата В. П. К.-М. е собственик на топлоснабден имот с адрес: гр. София, ул. *******, и в това си 2 качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл.

153, ал. 1 ЗЕ. Поддържа, че продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното дружество се осъществява при публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти за битови нужди в гр. София. Твърди, че през процесния период в отношенията между страните са били в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти за битови нужди в гр. София, одобрени с решение на ДКЕВР от 2016 г. Поддържа, че съгласно тези ОУ купувачите са длъжни да заплащат дължимите суми по ежемесечно издавани фактури за топлинна енергия в

45 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. Посочва, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 139б ЗЕ собствениците на СЕС, в която се намира и имота на ответницата, са сключили договори за извършване на услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия с „Т.С.“ ЕООД. Твърди, че съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ сумите за топлинна енергия се начисляват от ищцовото дружество по прогнозни месечни вноски, като след края на отчетния период се изготвят изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение, на базата на отчетеното реално потребление. Посочва, че за имота на ответника са издадени изравнителни сметки за начислена топлинна енергия за процесния период, които не са заплатени. Твърди, че за претендираните суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 32606/22 г. по описа на СРС, 43 състав, срещу която е било подадено от длъжника възражение в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК, поради което са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 557,12 лв., представляваща главница за доставена от дружеството незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. *******, ведно със законната лихва, считано от 16.06.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 72,47 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до

07.06.2022 г., сумата от 60,75 лв., представляваща главница за извършена услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2022 г. до 3 изплащане на вземането, както и сумата от 11,65 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2019 г. до 07.06.2022 г. Претендира разноски.

Ответницата В. П. К.-М. е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че върху процесния недвижим имот е било учредено вещно право на ползвне, за което няма данни да е погасено, поради което оспорва и наличието на облигационно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот. Оспорва въвеждането на абонатната станция в експлоатация, както и твърденията на ищеца за доставена топлинна енергия и за извършена услуга „дялово разпределение“ през процесния период, чиято стойност да възлиза на претендираната сума. Поддържа, че през процесния период в процесния имот не е употребявана топлинна енергия. Оспорва годността на средствата за търговско измерване, монтирани в абонатната станция. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД изразява становище, че исковете следва да се уважат като основателни.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Във въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства по делото: че въззивницата – ответница в първоинстанционното производство е била потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153 ЗЕ през процесния период по отношение на 4 процесния имот; че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г., приложими за процесния период, са публикувани и са влезли в сила, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е присъединена към топлопреносната мрежа.

Спорните въпроси във въззивното производство касаят обема на доставената топлинна енергия през процесния период, респ. дължимата цена.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/, Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /приложима за част от процесния период/ и Наредба № Е – РД – 04 – 1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването /приложима за останалата част от процесния период/.

За установяване на обема на доставената топлинна енергия през процесния период в процесния имот по делото е прието заключение на СТЕ, което не е оспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК. От заключението на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, се установява, че разпределението на топлинната енергия в блока е извършено от ФДР след отчет на уредите за дялово разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС, че количеството на доставената топлинна енергия през процесния период е измервано коректно, както и че стойността му възлиза на сумата от 557,14 лв. за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. Установява се от заключението на СТЕ, че средството за търговско измерване, монтирано в абонатната станция на процесния блок, е преминало последващи метрологични проверки през процесния период. Доводите на въззивницата, че не е доказана годността на средствата за търговско измерване, монтирани в имота й, се явяват преклудирани и не следва да се обсъждат. Това е така, тъй като в срока за отговор на исковата молба оспорване на годността им не е било направено от ответницата.

По делото не се твърди и не се установява дължимата цена за доставена топлинна енергия за процесния имот през процесния период да е погасена чрез плащане.

5

Предвид изложеното по – горе и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

153 ЗЕ следва да се уважи изцяло, като се признае за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 557,12 лв., представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. *******, с аб. № *******, ведно със законната лихва, считано от 16.06.2022 г. до изплащане на вземането.

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.

Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи за определения от първоинстанционния съд момент на изпадане на ответницата в забава, съобразно приложимите ОУ, както и относно изчисления размер на мораторната лихва, а съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е ограничен от оплакванията, направени с въззивната жалба.

Ето защо, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи като основателен, като се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 72,47 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 07.06.2022 г.