Определение № 5287 от 05.02.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5287 гр. София, 05.02.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско дело № 20251110148171 по описа за 2025 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК с искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1 000,00 лева, представляваща дължима сума по договор за кредит от 21.12.2018 г., сключен между ищеца и „Фератум България“, ЕООД, както и при условията на евентуалност да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1 230, 00 лв. по процесния договор, които вземания били придобити от ответника като частен правоприемник на ответното дружество, поради настъпила погасителна давност.

След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба е постъпил в срок отговор от ответника. Със същия признава предявения иск.

Съдът с оглед разпоредбата на чл. 140, ал.1 от ГПК следва в закрито съдебно заседание да се произнесе, след като отново извършва проверка на редовността и допустимостта на предявените искове, по предварителните въпроси и направените доказателствени искания на страните.

Ищецът е представил писмени доказателства. Заявил е искане за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза със задачи, посочени в исковата молба, както и да бъде задължен ответника да представи в оригинал договора за потребителски кредит от 21.12.2018 г. и договора за гаранция/поръчителство/ с цел установяване изпълнени ли са императивните норми на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, както и за ползване от вещото лице за изготвяне на експертизата.

Съдът приема, че доказателствените искания на ищеца са допустими, относими и необходими за установяване на фактическите твърдения на ищеца и изясняване на спора от правна страна.

С оглед процесуалното поведение на ответника и извършеното признание на иска с отговора на исковата молба съдът намира, че следва да бъде отложено произнасянето по искането за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза се явява ненеобходимо по смисъла на чл. 146, ал. 1, т.3 ГПК.

Делото следва да бъде насрочено в открито съдебно заседание с призоваване на страните съобразно разпоредбата на чл. 140, ал. 3 от ГПК, като с оглед изложените в исковата молба и отговора твърдения страните следва да бъдат приканени да 1 постигнат съгласие и да уредят спора помежду си доброволно чрез медиация или друг способ. Следва да им бъде съобщен и проектът за доклад, по който страните могат да вземат становище в първото по делото съдебно заседание.

Предвид на изложеното и на основание чл. 140, ал. 1 и 3 от ГПК съдът ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА събиране на представените с исковата молба писмени доказателства.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ доказателственото искане на ищеца за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза като ненеобходимо по смисъла на чл.

146, ал.1, т.3 ГПК.

НАСРОЧВА открито съдебно заседание за 01.04.2026 г. от 11.10 часа, за когато да се призоват страните като им се връчи и проект за доклад и им се съобщят последиците от неявяване в съдебно заседание. На ищеца да се връчи препис от отговора на ответника, като съдът

УКАЗВА НА СТРАНИТЕ, че следва да уведомят съда при промяна на адреса, който са посочили по делото или веднъж са призовани или при отсъствие от този адрес за повече от един месец. В тези случаи следва да уведомят съда за новия си адрес или да посочат съдебен адрес. При неизпълнение на това указание всички съобщения и съдебни книжа ще се прилагат към делото и ще се считат редовно връчени, съгласно чл. 41, ал. 2 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване с частна жалба.

ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ЧЛ.146, АЛ.1 ОТ ГПК

І. 1. Ищецът твърди, че на 21.12.2018 г. между него и „Фератум България“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит с № 698618/21.12.2018 г. Счита договорът за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК с оглед на това, че посоченият размер на ГПР по кредита не бил действителния такъв, както и поради това, че в него не били посочени допусканията и разходите, взети предвид при неговото изчисляване. Заявява, че посочването на включените разходи при образуването на ГПР, с оглед допусканията реално, давали информация на потребителя как бил образуван неговият размер и общо дължимата по договора сума. Навежда твърдения, че в случая липсата на посочване в договора на допусканията и разходите, съобразно изискванията на т. 10 по чл. 11, ал. 1 ЗПК, не позволявало да се разбере какъв бил реалният процент оскъпяване на ползвания финансов продукт. Поради това не ставало ясно какъв бил реалният размер на ГПР, което било предпоставка за въвеждане на потребителя в заблуждение, доколкото именно, чрез този показател можело да извърши решение за икономическата изгода от продукта, която ще черпи. Сочи, че в чл. 4 от договора бил посочен размер на ГПР от 49,11%, като не се установявало кои разходи били взети предвид при изчисляването му.

2

Заявява, че от договора се установявало, че потребителят, освен разход, представляващ възнаградителна лихва, дължал и разход за възнаграждение по договор за гаранция /поръчителство/ от 770,00 лева, който не бил взет предвид при изчисляването на ГПР. Предвид на това посочените размери на ГПР в договора били действителни, а съобразно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК неправилното посочване на размера на ГПР се приравнявало на липсващ такъв. Това било така, тъй като, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите, изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като под „общ разход по кредита за потребителя“, съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК били всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за възнаграждение по договор за гаранция. Сочи, че сумата по възнаграждението по договора за гаранция се превеждала на ответната страна, ведно с погасителните вноски по кредита, съобразено с обстоятелството, че заемната сума, ведно с възнаградителната лихва и възнаграждението по договора за гаранция /поръчителство/ следвало да се върнат /заплатят/ на кредитора на 12 месечни погасителни вноски.

Завява, че оспорва възнагражденията реално, да били преведени на гаранта. Счита, че кредиторът и дружеството - гарант били икономически свързани лица по смисъла на ТЗ. Завява, че в действителност „Ferratum Bank“ било самостоятелно юридическо лице, регистрирано в Малта, което предоставяло услуги на територията на Република България, въз основа на лиценз, издаден от БНБ и вписването му под № 178 в публичния регистър на БНБ. Това показвало, че двете дружества се намирали в икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност, с оглед обективираните права и задължения между двата сключени договора /този за потребителски кредит и този за поръчителство/, което на практика представлявало разделяне на приходите по кредитите между двете формално отделни юридически лица, с цел да заобикаляне на ЗПК и да консумиране на недопустима печалба. Счита, че сключването на договор за поръчителство привидно не било задължително условие за получаване на кредита, тъй като не била дадена на длъжника възможност, да посочи избрано от него лице за поръчител/гарант, съгласно договора, но отказът да бъде сключен такъв, можел да доведе до отказ да бъде сключен договора за потребителски кредит от страна на кредитора, доколкото предложеното от длъжника физическо или юридическо лице, следвало да бъде предварително одобрено от кредитора. В тази връзка обаче следвало да се вземе предвид и това, че не били налице критерии, при изпълнението, на които кредиторът задължително щял да одобри предложената гаранция, които обаче следвало да са идентични с критериите, съобразно които кредиторът бил дал предварително одобрение на дружеството - гарант, за да се приеме равнопоставеност между правните субекти, с цел избягване възможността кредиторът при одобряването да приложи утежняващи и практически неизпълними изисквания към предложеното от длъжника лице за гарант/поръчител/, с цел да бъде предпочетено дружеството - гарант. Такива не били налице. Заявява,че изложеното обуславяло извод, че сключването на договор за поръчителство, действително било задължително условие за получаване на кредита.

Предвид на това възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в размер на 770,00 лева се явявало „скрита“ за кредитора печалба. Счита, че изложеното за 3 икономическата свързаност между кредитора и дружеството - гарант се обуславяло и от факта, че и двете дружества били дъщерни дружества на един и същ холдинг, което било изводимо от поместената от самия търговец информация в сайта му. Сочи, че „Фератум България“ ЕООД било част от международната група Multitude, от която било и дружеството - гарант. Заявява, че възнаграждението по договора за гаранция /поръчителство/ следвало да се включи при изчисляването размера на ГПР. В този смисъл било дело С - 337/2023г. със страни „АПС Бета България“ и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. Сочи, че решение на съда /девети състав/ от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. със страни С.Р.Г. и „Профи Кредит България“, където било прието, че при невключване на всички разходи по кредита, търпими от потребителя, какъвто бил настоящия случай, то на кредиторът следвало да се върне чисто получената сума, без лихви и разноски или други разходи, обуславящо извод, че надвнесеното над чисто получената сума, подлежала на връщане от кредитора.

Навежда твърдения, че съобразно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК, неправилно посочения размер на ГПР по договора, какъвто бил настоящия случай се приравнявал на липсващ такъв, което обуславяло извод за неизпълнение на императивното правило на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, обосноваващо недействителност на процесния договор в цялост. Така при добавяне размера на възнаграждението по договора за гаранция /поръчителство/ от 770,00 лева, действителния размер на ГПР по Договор № 698618/21.12.2018 г. бил 272,0520 % Счита процесният договор за недействителен, на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Така изложеното, обуславяло и неправилно посочване на общата сума за връщане от кредитора. Видно от клаузата по чл. 3 от договора за кредит, общата сума, която следвало да се върне била в размер на 1 230,00 лева. С оглед наличието на задължение към поръчителя, представляващо такса за поръчителство, което реално обаче получавал кредитора, обуславяло извод, че общата дължима за връщане от кредитополучателя сума, била в размер на 1 898,85 лева при дадените по договора параметри, а именно отпусната в заем сума от 1 000 лева, с размер на годишния лихвен процент от 23% и срок за връщане 12 месеца. Заявява, че така изложеното, обуславяло разлика между реалната дължима за връщане сума, ведно с таксата за гаранция и изчислената такава, съобразно параметрите по договора.

Навежда твърдения, че посочената в договора обща за връщане сума била в размер на 1 230,00 лева и таксата за предоставяне на поръчителство гаранция от 770,00 лева, обуславя, че действителната дължима сума за връщане по процесния кредит, който кредиторът очаквал била в общ размер от 2 000,00 лева, което обуславяло извод за неправилно посочен размер на годишния лихвен процент. Счита, че посоченият в договор размер на годишния лихвен процент от 23% не бил действителния такъв, като липсвало и посочване на условията за прилагането им, което обуславяло неизпълнение на императивното правило на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В настоящия случай в договора бил посочен размер на лихвен процент, който размер оспорвал. Сочи, че в чл. 3, б. „в“ по Договор № 698618/21.12.2018 г., ГЛР бил 23,00%. Заявява че липсвала разпоредба за условията за прилагането им. Липсвало уточнение за какъв период се отнасял- годишен, месечен или за периода на договора. Не ставало ясно как бил разпределен лихвеният процент във времето - за какъв период, съобразно поетапното намаляване на главницата. Предвид изложеното счита, че процесният договор бил недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, във вр. с чл. 33а ЗПК. Заявява, че не било изпълнено и условието на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, с оглед на това, че процесният договор за кредит бил изготвен на шрифт по - малък от 12, което предпоставяло недействителност, съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 4