Определение № 499 от 04.08.2026, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 499 гр. Ямбол, 04.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Г. Пейчева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно частно гражданско дело № 20262300500176 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146, (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, чрез законен представител С.Я., подадена от юрк. А. И. срещу Определение № 510/18.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2182/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което в производство по чл. 248 ГПК е оставено без уважение искането на въззивника за изменение на Решение № 37/21.01.2026 г., постановено по същото гражданско дело в частта за разноските.

В частната жалба се сочат съображения за неправилност на обжалваното определение като несъобразено с фактическите обстоятелства по делото.

Главното оплакване на въззивника е свързано с определения от районния съд размер на адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на ищеца от първоинстанционното дело. На първо място се сочи, че делото не представлява правна и фактическа сложност, доколкото същото е образувано по предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК; не е било провеждано същинско доказване по делото, както и адвокатът на ищеца не е положил повече от необходимите усилия за доказване на исковата претенция. Въззивникът посочва, че извършените от адвоката действия се свеждат до подаване на бланкетна искова молба и подаване на писмено становище по повод единственото проведено открито съдебно заседание, в което становище са преповторени доводите от исковата молба. На второ място се сочи, че доколкото в случая възнаграждението е определен по реда на чл. 38 ЗАдв, същото се определя от съда по посочените в разпоредбата критерии, при което съдът не е ограничен от посочените в Наредба № 1/2004 г. размери и принципно може да определи размер под посочения в същата минимум.

Излагат се съображения защо определянето на размер на адвокатско 1 възнаграждение в случая не е по смисъла на чл. 78 ГПК, от което се извежда, че така определеният размер следва да бъде такъв, който да не представлява злоупотреба с право, нито да бъде източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт. Предвид изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да бъде определен справедлив размер на адвокатското възнаграждение на страната ищеца съобразно правната и фактическа сложност на делото, който размер може да бъде и под минимума, предвиден в Наредбата.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от адв.

Д. Г., АК-Ловеч. Същият намира на първо място, че така определеното в негова полза адвокатско възнаграждение е определено точно на минимума, предвиден в Наредбата, като изтъква и че районният съд в конкретния случай в противоречие с решението на СЕС по въпроса е възложил в негова тежест задължението за ДДС, при което намира, че реалният размер на присъдено възнаграждение в случая е 333,33 лв., а не 400 лв. Оспорва извода на въззивника, че щом съдът не е обвързан от Наредбата, това означава, че съдът непременно следва да присъжда възнаграждения под предвидените в нея минимуми. На второ място въззиваемият сочи, че ползотворният за клиента резултат от уважените искове е резултат не само от положения от адвоката труд като правни и фактически действия, а и от административнотехническата дейност за организиране не делото и подготовката за делото.

Поради това намира, че възнаграждение в по-нисък размер не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от него по делото труд. На трето място изтъква, че настоящият случай попада в масовите случаи на бързи кредити, които остават често явление в страната въпреки акциите и санкциите на КЗП от края на 2024 г., при което основният начин на защита на потребителите срещу предлаганите заеми със скрито неправомерно оскъпяване, остава да сезират съда и макар и незадължително да ангажират адвокат, който да осъществи защитата им. Въззиваемият намира, че драстичното намаляване на адвокатско възнаграждение в конкретния случай има роля на санкция срещу адвокатската защита от страна на дружествата, които продължават да предлагат подобни заеми. А ако бъде допуснато това, адвокатите би били демотивирани да осъществяват този тип защита, което би довело до допълнително влошаване на положението на потребителите.

Предвид изложеното въззиваемият моли частната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 248, ал. 3 във вр. чл. 259 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Производството по гр. д. № 2182/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол е образувано въз основа на искова молба на В. В. от гр. Ямбол, с която са предявени обективно и субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК и чл. 146 ЗЗП, предявени срещу 2

„Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД, за това че в отношенията между първия ответник и ищцата Договор за потребителски кредит № №3116733 от 24.01.2025 г. е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР; както и за това, че в отношенията между втория ответник и ищцата Договор за предоставяне на поръчителство от 24.01.2025 г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави. В исковата молба са посочени множество доводи, както и е направено изрично искане адвокатското възнаграждение да бъде присъдено с ДДС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв.

В рамките на делото е било проведено едно открито съдебно заседание, в което районният съд е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК и е дал ход по същество като нито една от страните не се е явила лично или е изпратила процесуален представител.

По същество на делото е постановено Решение № 37/21.01.2026 г., с което двата предявени от ищцата искове са уважени. Относно разноските съдът е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК, а предвид представения договор за правна защита и съдействие съдът следва да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. Изложени са подробни мотиви с цитирана съдебна практика на СЕС, както и на ВКС, съгласно която съдът не е обвързан от посоченото в Наредба № 1/2004 г., а следва да съобрази цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Посочено е каква е цената на иска в настоящия случай спрямо всеки от двамата ответници. Съдът е констатирал, че ищецът не е изпратил представител за единственото открито съдебно заседание, както и че не са били извършвани множество процесуални действия, ведно с което че делото не представлява фактическа и правна сложност. Поради това районният е приел, че следва да присъди адвокатско възнаграждение в размер от 400 лв.

След постановяване на решението ответникът е подал молба по чл. 248 ГПК в законоустановения срок. Същата е с идентично съдържание като въззивната частна жалба. Аналогично постъпилият от адвоката на ищцата отговор на молбата е идентичен по съдържание с подадения отговор на частна въззивна жалба.

Със сега обжалваното определение молбата на ответника по смисъла на чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Тя е преценена за допустима, но неоснователна. Мотивите за това са, че съдът е съобразил актуалната съдебна практика по въпроса и е определил възнаграждение за процесуалното представителство на ищцата в размер, който е по-малък от поискания от адв.

Г., като по този начин са съобразени изложените от ответника „Кредисимо“ ЕАД доводи относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение.

Въз основа на така приетата по делото фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната жалба, разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения.

Първо следва да се посочи, че настоящият съдебен състав споделя напълно цитираната от районния съд съдебна практика, относима за реда и начина на определяне на адвокатско възнаграждение, а именно – Решение на 3

Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и практиката на ВКС, обективирана в Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о. и Определение № 1151 от 11.04.2025 г. по ч. т. д. № 581/2025 г., I т. о., както и Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., IV г. о. и Определение № 1396 от 29.05.2024 г. по ч. т. д. № 802/2024 г., I т. о.

Поради това настоящият съдебен състав намира, че районният съд правилно и изчерпателно е посочил необходимите критерии, които следва да бъдат съобразени в настоящия случай. Преценката на първостепенния съд е и правилна, видно от материалите по делото. Следва да бъде посочено, че не може да бъде споделен доводът на въззивника, че исковата молба е бланкетна, доколкото в същата са налице подробни фактически и правни съображения относно така заявените искови претенции.

Като правилен се преценява и доводът в обжалвания съдебен акт, че от така поисканото съгласно списък по чл. 80 ГПК, представен по делото с молба вх. № 77/07.01.2026 г., възнаграждение за процесуално представителство по двата иска е присъден по-малък размер. Тук следва да се посочи, че адв. Г. в своя списък с разноски е посочил дължимото съгласно Наредбата възнаграждение за първия иск – срещу „Кредисимо“ ЕАД – в размер от 343,02 евро, изчислен на база материалния интерес на иска – 2 590,76 лв. А районният съд му е присъдил 204,52 евро. Същевременно като правилен се преценява и доводът на въззиваемия, че въпреки неговото изрично искане за присъждане на размер на адвокатско възнаграждение с включен ДДС районният съд не е направил това. Следва да се посочи, че в мотивите на съдебното решение е посочено, че възнаграждението е в размер от 204,52 евро с ДДС, а в диспозитива е посочена само сумата. Съгласно трайната съдебна практика, когато е поискано присъждането на ДДС върху адвокатското възнаграждение, съдът е задължен да го направи като обратното и конкретно в настоящия случай означава, че на адв. Г. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 170,43 евро.

Следователно първостепенният съд безспорно е присъдил размер на възнаграждението, дължимо за процесуалното представителство на ищцата, по-малък от предвидения по Наредбата. А от това следва, че този довод на въззивника – че съдът не е обвързан от предвидените в подзаконовия нормативен акт размери – е бил съобразен още при постановяване на съдебното решение по делото. Следва да се отбележи, че в същото е съобразено и констатирано, че делото е с ниска правна и фактическа сложност, както и че процесуалният представител на ищцата не е извършил множество процесуални действия.

Ето защо въззивният съд намира, че и двете оплаквания, направени във въззивната частна жалба, са неоснователни – защото същите са били съобразени още при постановяване на решението по същество на делото.

Същевременно, така определен, размерът на възнаграждението за извършената от адв. Г. работа според настоящия съдебен състав не представлява злоупотреба с право, нито представлява източник на неоснователно обогатяване.

Предвид изложеното Окръжен съд – Ямбол намира, че районният съд с 4 обжалваното определение правилно е оставил молбата на ответника по първоинстанционното дело по чл. 248 ГПК без уважение. Ето защо този съдебен акт следва да бъде потвърден.