Акт № 568 от 04.11.2026, Районен съд - Дупница
- Съд
- Районен съд - Дупница
- Дело
- 2729/2026
- Подписан
- 04.11.2026
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 184, ал. 1, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 13, ал. 3 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
- чл. 13, ал. 4 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
- чл. 2, ал. 1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
- чл. 2, ал. 1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
- чл. 3, ал. 1 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 568 гр. ***, 04.11.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска при участието на секретаря Ива Д. Георгиева като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело № 20261510102729 по описа за 2026 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявен от ищеца И. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***, срещу ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Изток, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 16А, ет. 1, офис 2 иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД , с който се претендира осъждане на ответника да заплати сумата от 97.69 евро, представляваща платени без основание такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.06.2026г. /датата на депозиране на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.
Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен договор за кредит с № **********/05.01.2026г., по силата на който на ищеца, в качеството на заемополучател е предоставена главница в размер на 100 евро. Едновременно с договора било подписано споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 05.01.2026 г., по силата на което ищецът се задължил да заплати възнаграждение за „бързо разглеждане“ в размер на 22.07 евро (43.17 лева) със срок до 04.02.2026 г. Това възнаграждение не било включено нито в общата дължима сума, нито в посочения в договора ГПР от 49%.
Впоследствие били сключени поредица от анекси за допълнителни суми към договора: Анекс от 05.01.2026г., с който размерът на кредита достига 200.00 евро; последващ анекс, с който размерът достига 250.00 евро; и два анекса от 09.01.2026г., с които размерът достига последователно 300.00 евро и 400.00 евро, с възнаградителна 1 лихва 12.43 евро (24.31 лева) и обща дължима сума 412.43 евро (806.64 лева), при непроменена дата на връщане 04.02.2026г. Към всеки от анексите било подписвано ново споразумение за „бързо разглеждане“, като възнаграждението нараствало с всяка допълнителна сума – 43.28 евро, 65.91 евро – и с последното споразумение от 09.01.2026 г. достига общо 85.26 евро (166.75 лева), включващо всички възнаграждения от предходните споразумения, със срок до 04.02.2026 г.
В тази връзка в ИМ се релевира, че въпросните такси не са включени като компонент в общия размер на ГПР, поради което посоченият ГПР в размер на 49% не отразява пълния размер на всички включени в него компоненти.
С оглед изложените съображения ищецът счита, че договорът за кредит нарушава изискванията на ЗПК, доколкото не е съобразена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо намира предявения иск за основателен и доказан. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който заявява, че предявените искът е неоснователен, доколкото посочените такси не съставляват елемент от ГПР, не следва да се включват в него и ищецът доброволно е подписал допълнителните споразумения, с които се е задължил да ги заплати.
РАЙОНЕН СЪД – ***, IV състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявен e осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на процесната сума в размер от 97.69 евро от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство.
При изследване на предпоставките от фактическия състав на предявения иск, следва да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 61, стр.
2
2 и сл./ следва да се изложат следните съображения: обстоятелството, че между страните е сключен договор за кредит с № **********/05.01.2026г., по силата на който на ищеца, в качеството на заемополучател е предоставена главница в размер на 100 евро. Едновременно с договора било подписано споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 05.01.2026 г., по силата на което ищецът се задължил да заплати възнаграждение за „бързо разглеждане“ в размер на 22.07 евро (43.17 лева) със срок до 04.02.2026 г. Това възнаграждение не било включено нито в общата дължима сума, нито в посочения в договора ГПР от 49%; впоследствие били сключени поредица от анекси за допълнителни суми към договора: Анекс от 05.01.2026г., с който размерът на кредита достига 200.00 евро; последващ анекс, с който размерът достига 250.00 евро; и два анекса от 09.01.2026г., с които размерът достига последователно 300.00 евро и 400.00 евро, с възнаградителна лихва 12.43 евро (24.31 лева) и обща дължима сума 412.43 евро (806.64 лева), при непроменена дата на връщане 04.02.2026г. Към всеки от анексите било подписвано ново споразумение за „бързо разглеждане“, като възнаграждението нараствало с всяка допълнителна сума – 43.28 евро, 65.91 евро – и с последното споразумение от 09.01.2026 г. достига общо 85.26 евро (166.75 лева), включващо всички възнаграждения от предходните споразумения, със срок до 04.02.2026 г.
С протоколно определение от 29.10.2026г. /л. 78, стр. 2/ е отделено като безспорно установено в отношенията между страните обстоятелството, че на 12.01.2026 година ищцата е заплатила на ответника сума в общ размер на 500 евро по сключения договор, от която сумата 488.16 евро е била отнесена като пълно погасяване на задължението, а разликата от 11.84 евро е била върната на ищцата, като недължима.
В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е 3 всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.
5, ал. 9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като 4 изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
Разпечатката съдържа 31 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a592f291-a0d9-4349-a281-92c35f9d9f4f