Определение № 407 от 11.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 407 гр. София, 11.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20258002902348 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Ново финанс“ ООД, гр. Варна срещу решение № 4339 от 04.07.2025г. по в.гр.д. № 591/2025г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 16118/2023г. на Софийски районен съд и са прогласени за нищожни по предявените от М. А. установителни искове клаузите на чл. 2.6 и чл. 4.2 букви „б“ и „в“ от Договор за заем с клиентски № 768-СФ28.05.2020г. и Договор за заем с клиентски № 770-СФ-29.05.2020г. като противоречащи на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и на Закона за защита на потребителите и ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД су мата от 714 лева по Договор за заем с клиентски № 768- СФ-28.05.2020г. и сумата от 7 493,50 лева по Договор за заем с клиентски № 770-СФ29.05.2020г., представляващи недължимо платени суми за наказателни лихви /неустойки/, начислени по чл.

2.6 от договорите за заем, ведно със законната лихва върху су мите от датата на подаване на исковата молба - 29.03.2023г., до окончателното им изплащане.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивния акт поради противоречие на материалния закон, като постановен при съществени 1 нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с утвърдената съдебна практика. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете или връщане на делото за ново разглеждане. Оспорват се правните изводи на въззивната инстанция, основани на представения с исковата молба Договор за спогодба от 09.12.2022г., сключен между страните. Твърдението е, че от значение за спора е заключението – основно и допълнително на счетоводната експертиза, което е установило, че заплатената от ищцата сума за пълно погасяване на задължението й в общ размер на 46 123.50лв., не включва плащане на наказателни лихви по чл.2.6 от двата договора за заем.

Възразява се срещу извода на съда, че тези плащания са направени от ищцата въз основа на сключената спогодба. Касаторът счита за неправилни и изводите, че клаузата на чл.4.2. б. „б" и „в” от двата договора за заем, която според него установява „задължение за заплащане на възнаградителни лихви при забавено изпълнение“, представлява неустойка с компенсаторен характер.

Навежда доводи, че тези текстове не са прилагани между страните.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК като въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване, са посочени:

1/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните в случай, че те са релевирани своевременно в рамките на производството? като се твърди противоречие на обжалвания акт с цитирана практика по чл.290 ГПК.

Същевременно е посочено, че процесуалното нарушение във връзка с формулирания въпрос е и основание по смисъла на „чл.280, предл. второ и трето ГПК, обуславящо очевидна неправилност на въззивното решение“.

2/ Подлежат ли на доказване факти и обстоятелства, които не са били обявени от съда за безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото, а в последствие съдебният състав се е основал на тях в решението си? поради твърдяно противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на касационната инстанция.

Твърдението е, че експертизата не установява общо заплатената от ищцата сума по двата договора от 46 123.50лв. да включва наказателни лихви, и въпреки това, съставът на СГС изложил съображения, че не кредитира заключението като необосновано и некореспондиращо на останалия доказателствен материал.

2

3/ Когато релевантен за делото факт е отделен като ненуждаещ се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, може ли с решението съдът да установи друго относно този факт, без да е уведомил страните относно необходимостта от провеждане на доказване за него?, по който допълнителната предпоставка е въведена с позоваване отново на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК. Според обжалващата страна „по презумпция“ съдилищата приели, че има „допълнителна“ спогодба и приели „безусловно суми, произтичащи от нея“, в разрез с процесуалните правила и с установената съдебна практика. Касаторът поддържа, че независимо от сключената между страните спогодба, основанието за събиране на конкретните суми е тяхното осчетоводяване. Поддържа се, че по повод плащанията от ищцата, меродавен е начинът на осчетоводяване, а не „съдът по избор да придава тежест на документ, за който не са събирани данни плащанията по него да са така, както е описано“. Възразява се срещу извода че клаузата на чл.4.2. б. „б" и „в” от двата договора за заем, „съдържаща задължение за заплащане на възнаградителни лихви при забавено изпълнение“, представлява неустойка с компенсаторен характер. Отново навежда доводи, че текстовете на чл.4.2. б. „б“ и „в" от сключените договори за заем не са прилагани между страните.

4/ Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на посочено основание „чл.280 ал.1 т.2. предл. 2 ГПК“ по въпроса: Следва ли съдът, след като сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи такива знания, и да се произнесе по технически въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование? като същевременно се поддържа противоречие с т.10 на ТР №1/04.01.2001г. по тълк. дело

1/2000г. на

ОСГК на

ВКС.

5/ Кога една клауза от договор за заем е индивидуално уговорена и какви са основанията за нищожност на клауза от сключените между страните два договора за заем, отговаряща на изискванията на чл. 38 ЗКНИП? с позоваване на съдебна практика по чл.38 ЗКНИП и по чл.145,ал.2 ЗЗП.

В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

В исковата молба ищцата се е позовала на качеството си на потребител при сключването на двата процесни договори за заем, за обезпечаване на задълженията си по които е учредила ипотека върху свои имоти – самостоятелни обекти в сграда; на извършени погасителни плащания в общ размер на 46 123.50 лв. (извършени през януари 2021г., ное мври и декември 2021г., от януари до ноември 2022г.), както и на финално плащане от 39 040.26лв. на 09.12.2022г. по издадената от кредитодателя референция от 05.12.2022г. В референцията е посочено, че задълженията на заемополучателя по двата договора към декември 2022г. е 44 777.76лв. от които 25 000лв. главница и 19 777.76 договорна лихва и неустойка за забава, и 500лв. такса за 3 заличаване на ипотека и удостоверение. С референцията е предложено до 16.12.2022г. заемателката да преведе на дружеството сумата 39 040.26лв. срещу поето задължение ипотеките да бъдат заличени. В исковата молба ищцата се е позовавала и е представила и сключената на 09.12. 2022г. спогодба, съгласно раздел В) от която, „към датата 09.12.2022г. задължението на длъжника е 44 777.76лв. и включва :1/неплатени главници по всеки един от договорите за заем - съответно от 2 000лв. и 23 000лв.; 2/ лихва възнаградителна по двата договора в общ размер на 152.78лв. за периода 29.11.2022г. - 09.12.2022г., дължима на основание чл.2.2.,б.„ж“ и б. „з“ от договорите; 3/ наказателна лихва по двата договора за заем в общ размер на 19 125 лв., дължима на основание чл.2.6 от договорите; такса заличаване на ипотека 450лв. и такса справка - 50лв.“ В исковата молба е пояснено, че в резултат от изпълнението на поетите от ищцата задължения по спогодбата – да заплати до 16.12.2022г. финалното задължение от 39 040лв. като окончателно плащане на всички финансови задължения по двата договора, с молба от 13.12.2022г. ответникът е заличил договорната ипотека.

Установителните искове са основани на твърдения за противоречие на оспорените клаузи на чл.2.6 и чл.4.2, б. „б“ и „в“ с разпоредбите на чл.43 ЗКНИП, като противоречащи на добрите нрави - чл.26,ал.1, предл. трето ЗЗД и на разпоредбата на чл.143, ал.1 във вр. с ал.2,т.5 ЗЗП. Осъдителната претенция е формирана като сбор от платени без основание неустойки по двата договора за заем; като надплатена сума, формирана като от доброволно погасените 46 123.50лв. се приспадне сборът от дължимата главницата и дължимите възнаградителни лихви. Съдилищата са приели за безспорно сключването на двата договора за заем с посоченото в исковата молба съдържание – първият за 23 000лв. със срок 60 месеца и крайна дата за връщане 29.05.2025г.; вторият за 2 000лв. със същата крайна дата за връщане.

Годишният фиксиран ЛП по двата договора е 20%. Безспорно е било и плащането от заемателя на сумата в изпълнение на спогодбата от 09.12.2022г.

Като приложим за правоотношението съдилищата са приели Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, съгласно чл.1,ал.2 от който, кредити за недвижими имоти са тези кредити, обезпечени с ипотекиране на недвижим имот, каквито са процесните, както и е приложи ма потребителската защита по ЗЗП. По наведените в исковата молба твърдения, че оспорените разпоредби от договора - чл.2.6 (при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената в погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен процент /“Наказателна лихва“/ в размер на 5 % месечно, начислена върху остатъчната заемна сума); чл.4.2, б. „б“ ( заемодателят има право да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените лихви, не се погасяват в сроковете, определени в договора) и чл.4.2, б. „в“ (заемодателят има право да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се извършват частични плащания на лихва) с идентично съдържание в двата договора, са нищожни като уговорени в противоречие със закона (чл.43,ал.1, и ал.2 ЗКНИП и чл. 143, т.5 ЗЗП) и противоречащи на добрите нрави, въззивната инстанция е приела, че клаузите са в пряко нарушение на разпоредбите на чл.43,ал.1 и ал.2 ЗКНИП, постановяващи, че при забава на потребителя, кредиторът има право на обезщетение за забава са мо върху размера на просрочената сума за времето на забавата и то не може да 4 надвишава законната лихва. Мотивирано е, че оспорените уговорки предвиждат задължение на потребителя да заплаща обезщетение за забава в по-висок размер от нормативно определения и уговарят обезщетението да се начислява не върху забавените вноски, а върху остатъка от заемната сума, която не е падежирала, т.е. върху сума, за която кредитополучателят не е в забава. Преценено е, че същевременно оспорените клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143,ал.2, т.5 ЗЗП и нищожни, тъй като з адължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Анализирано е, че предвиденият размер от 5% месечно е значително по-висок от определения в ПМС № 426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по просрочени парични задължения, още повече, че се начислява н е върху размера на просрочената сума, а върху цялата остатъчна още неизискуема заемна сума и така води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и в този смисъл до значително неравновесие между правата и задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и до необоснована тежест на задълженията на заемополучателя.

По отношение на разпоредбите на чл.4.2, б. „б“ и б. „в“ от договорите, даващи право на кредитодателя да увеличи лихвата при забава или непълно изпълнение на задълженията на кредитополучателя, е възприет изводът, че в т я х не са посочени обективни обстоятелства, при чието проявление би възникнало потестативното право на кредитодателя едностранно да промени договорения лихвен процент, а единствено потестативното право на заемодателя да увеличи лихвата при забава или непълно изпълнение на задължението на кредитополучателя в договорените срокове. Анализирано е, че по отношение на тях е неприложимо изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП; че те не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като предвиждат като последица от неизпълнението на последния (независимо дали е съществено или се касае за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от договорените), възможност търговецът да увеличи съществено размера на договорената лихва с 1/4.