Определение № 348 от 30.05.2024, Районен съд - Тетевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 348 гр. Тетевен, 30.05.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИО Д. С. като разгледа докладваното от МАРИО Д. С. Гражданско дело №

20244330100018 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

В срока за обжалване на постановения съдебен акт по делото е депозирана молба от ответника „Аксес Файнанс“-АД-София,чрез пълномощник юрисконсулт н,за изменение на постановеното решение,в частта за разноските ,като се редуцира/намали х присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.248,ал.2 от ГПК е депозирана молба от адвокат М. М.-АК-д,в чиято полза е присъдено възнаграждението,който счита,че решението е правилно и моли да бъде оставена без уважение молбата.

Съдът,разглеждайки молбата и доказателството по делото,намира молбата за допустима и основателна.

Молбата за изменение на решението,в частта за разноските, е подадена в законоустановения срок и от легитимирана страна. Тази страна-.ответникът „Аксес Файнанс“-АД-София,не е представила списък на разноски,тя е поискала присъждане на юристконсултско възнаграждение,в която хипотеза,съобразно съдебната практика,не е необходимо представяне на списък по чл.80 от ГПК.

В случай ответникът иска изменение на решението,в частта на присъдените разноски на адвоката на ищеца,т.е тези,които са възложени на ответника. Приема се също в съдебната практика,че молбата по чл.248 от ГПК е допустима, ако страната, която иска присъждане на разноските е представила списък по чл.80 ГПК или ако искането на изменение на решението е направено от страната, в чиято тежест са възложени разноските.Именно последната хипотеза е налице в случая.

По отношение основателността на молбата: Видно от мотивите на съдебния акт,съдът 1 е определил възнаграждение на адвокат М.,начислявайки към неговия размер,определен по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,и на данък добавена стойност/ДДС/.

Съдът споделя довода на ответника,отразен в молбата по чл.248 от ГПК и приетото в приложеното Определение №917 от 2.05.2023г на ВКС по ч.гр.д. №1323/2023г,IV г.о.,а именно:

Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност.

Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС , чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност.

Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.

Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него 2 осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност.

Не следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ . Разпоредбата няма отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ.

Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения.

На следващо място: Основателно е позоваването в молбата по чл.248 от ГПК и на Решение на СЕС.По този въпрос,съдът съобразява и практиката на въззивната инстанцияОпределение №324 от 16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-Ловеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г по описа на ОС-Ловеч,съгласно която:

С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба №1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна 3 помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.

В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение №50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.

В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода, че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.

Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на две различни наредби.

От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.

Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения 4 могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то не е с фактическа и правна сложност, че цената на исковете не е голяма, а освен това адвокат М. М. е изготвил само исковата молба,както и е представил писмено становище по същество на делото,без явяване в проведеното открито съдебно заседание/единствено по делото/, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба № 1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.

Разпечатката съдържа 29 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a5832714-593c-49ff-97a3-c676978dbde4