Решение № 158 от 01.02.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Пловдив, 01.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева Атанасова

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско дело № 20235300503300 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „************, правоприемник на „********** чрез адв.А. Н. срещу решение № 4046/11.10.2023г. по гр.д. № 14805/2022г. по описа на РС Пловдив ХІІІ граждански състав.

С решението е признато за установено, че сключеният между Н. Д. В.

ЕГН **********, с адрес: гр. *******, чрез адв. С. Ж. П. със съдебен адрес: гр. ********* и „*********, договор за кредит „Violeta" е нищожен на основание чл.22 от ЗПК.

С решението се отхвърля искът предявен от „**********, против Н. Д.

В. ЕГН **********, с адрес: гр. **********, чрез адв. С. Ж. П. със съдебен адрес: гр. ************, да му заплати неплатените суми по Договора за паричен заем „Виолета“ от 11.02.2022 г., сключен между нея и „********“ ООД в общ размер на: 1 193,68 лева, от които: Главница в размер на 586,91 лв.; Договорна лихва при фиксиран годишен лихвен процент съгласно чл.4 ал.1 т. 2 от Договора - 15 % върху усвоената главница в размер на 84,85 лв. за 1 периода 05.12.2021г. - 04.11.22г.; Такса ангажимент за фиксиран лихвен процент за целия срок на договора в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и непогасена главница, която се начислява ежедневно и се дължи в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главницата в общ размер на 139,40 лв.; Неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за настоящ и постоянен адрес съгласно чл.15 ал.4,5 и 6 от Договор в общ размер на 34 лв.; Неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по ДОПК съгласно чл. 15 ал.4,5 и 6 от Договор в общ размер на 34,90 лв.; Неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит съгласно чл. 15 ал. 1, 2 и 3 от Договора в общ размер на 132,60 лв.; Начислени такси по чл. 20 ал. 4 от Договора за ограничаване негативни последици при просрочие, съгласно Тарифа за допълнителен пакет услуги, доброволно избран от Кредитополучателя в общ размер на 164,10 лв.; Законна лихва за забава върху просрочените вноски на основание чл.20 ал.3 от Договора в размер на 16,92 лв. за периода от 05.12.2021г. - 04.11.22г.

Решението се обжалва от „**********“ АД изцяло като неправилно, необосновано и немотивирано. Сочи се, че решението има бланкетен характер, като в него съдът, явно ползвайки предходни свои решения, бърка смисъла на чл.9 и чл.6 от Общите условия към договора, като сочи клаузи, които нямат нищо общо с процесните. Сочи се, че неправилно съдът приема, че не е ясен размерът на възнаградителната лихва, дължима по договора, като ЗПК не съдържа изискване размерът на дължимата лихва в лева да фигурира в текста на договора. Неправилно се приема, че съдът не разбира от къде идва разликата между 15 % възнаградителна лихва и ГПР 49,32 %. Сочи се, че в чл.11, ал. 1, т.9а от ЗПК е предвидено изискване в договора да е представена методика, но това изискване важи само при приложение на референтен лихвен процент, ако такъв се прилага спрямо кредита. Сочи се, че условията на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК са спазени в договора. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че при недействителност на договора, същият следва да отхвърли исковата претенция, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането и се въвежда в задължение на ищеца да предявява нов иск на основание чл.55 от ЗЗД за тази сума. Сочи се, че е необяснимо за жалбоподателя за каква предсрочна изискуемост се говори в решението при договор с изтекъл срок. Иска се отмяна в цялост на решението и уважаване на 2 иска в цялост. Алтернативно се иска, ако се потвърди недействителността на договора, да се осъди ответникът да върне на „******“ ООД на основание чл.23 от ЗПК чистата стойност по кредита, която е в размер на 572,80 лв.

Претендират се разноските по делото.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. П., с който същата се намира за неоснователна. Иска се потвърждаване на решението и оставяне без уважение на доказателственото искане. Претендират се разноските по делото

Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:

Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.

Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.

За да постанови решението си РС Пловдив е приел, че м ежду страните по делото не се спори, че е подписан договор за кредит „Violela“ от разстояние по смисъла на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, с който й бил отпуснат паричен заем в размер па 1000 лева за срок от една година. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл.9 ал.4 ЗПК.

РС Пловдив е приел, че „такса ангажимент" не е включена при формирането на годишния процент на разходите, като посочения в чл.4, т. 5 от договора ГПP от 49,32% не отговаря на действителния такъв. Също така е прието, че в чл.15, ал.1 от Договора за кредит „Violeta" е предвидена и неустойка. Тази клауза гласи: „До 5 дни от подписване на настоящия договор за паричен заем. Кредитоплучателят се задължава да предостави, съгласие за директен дебит по банковата си сметка за целия срок на договора. При 3 непредставяне на такова съгласие се начислява в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главницата съгласно условията на чл.3 от настоящия договор, неустойка в размер на 2% от усвоената, но непогасена главница, като начислената неустойка се дължи ведно с текущото месечно задължение в края на този тридесетдневен период ". Всички тези такси и неустойката поставят кредитополучателят в невидение какви точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителят в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Основателно е възражението на жалбоподателят, че неправилно съдът приема, че не е ясен размерът на възнаградителната лихва, дължима по договора, като ЗПК не съдържа изискване размерът на дължимата лихва в лева да фигурира в текста на договора. Относно разликата между 15 % възнаградителна лихва и ГПР 49,32 %. Сочи се от жалбоподателя , че в чл.11, ал. 1, т.9а от ЗПК е предвидено изискване в договора да е представена методика, но това изискване важи само при приложение на референтен лихвен процент, ако такъв се прилага спрямо кредита. Сочи се от жалбоподателя, че условията на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК са спазени в договора.

Изводите на ПРС, за да приеме, че договорът е нищожен почиват на две основания – нарушаване на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, а именно неправилно определена възнаградителна лихва и ГПР. Да възраженията на жалбоподателя по отношение на възнаградителната лихва са основателни, същата е надлежно определена по Договора и ЗПК в тази му част не е нарушен. Лихвата е посочена като процент в договора, като с това изпълнени изискванията на закона.

Не така обаче стои въпроса с определянето на ГПР. Правилно РС Пловдив е приел, че посочената стойност на този компонент в проценти от 49,32 %, явно не съответства на действителността, като явно потребителят е въведен в заблуждение относно този параметър на договора. Извън описаното в мотивите на обжалвания съдебен акт въззивният съд следва да посочи и следното относно този правен и фактически извод.

На първо място неоснователно РС Пловдив приема, че е безспорно по 4 делото, че със сключения договор потребителят е усвоил сума от 1000 лева като кредит. В чл.2 от процесния договор е предвидено, че кредитодателят се задължава да предаде на кредитополучателя кредит в максимален размер на … лева, под формата на разрешен кредитен лимит. Както е видно от тази клауза на договора дори не става ясно каква сума в лева е предвидено да се отпуска като кредит. Потребителят в своята искова молба не сочи какъв размер на кредита действително е усвоил, защото предявява установителен иск за нищожност на този ДПК. В насрещната си искова молба кредитора „**********“ ООД сочи, че е общо усвоената сума по този договор е 1 200 лева, като първо са усвоени 600 лева, след частично връщане на сумата са отпуснати още 600 лева по договора за кредит. В отговора си по насрещната искова молба потребителката Н. В. признава, че й са отпуснати първо 600 лева кредит на 04.11.2021г., които тя е върнала изцяло на 17.11.2021г. в размер на 627,20 лева и не дължи нищо повече, като не е вземала следващ кредит от нови 600 лева. Видно от представените писмени доказателства от кредитора „*********“ ООД на 04.11.2021г. на Н. В. с нареждане за кредитен превод /л.49/ са и приведени 600 лева по процесния ДПК. С преводно нареждане за кредитен превод от 17.11.2021г. /л.50/ Н. В. е върнала на „*********“ ООД сумата от 627,20 лева като основание е записано предсрочно погасяване на кредит. По делото не съществуват никакви доказателства, след тази дата 17.11.2021г. потребителката В. да е получавала пари от кредитора нито в размер на 600 лева, като се твърди в насрещния иск, нито в размер на 400 лева както явно приема РС Пловдив. Справката за дължимите суми по кредита издадена от кредитора /л.46-48/, не доказва усвояването на още 600 лева, както се твърди от това дружество, защото същата не посочва писмено доказателство за привеждане на подобна сума по сметка на потребителя след дата 17.11.2021г. Ето защо въззивният съд приема, че усвоената сума по кредита е от 600 лева и същата е върната предсрочно на кредитора.

При това положение при усвоен кредит от 600 лева и върната сума от 627,20 лева 13 дни по късно след усвояването на кредита, то претендираната сума от кредитора в размер на 1193,68 лева явно и очевидно не съответства на ГПР в размер на 49,32 % и е многократно по висока. При това положение за въззивният съд е явно доказано, че в този казус размера на ГПР надхвърля допустимите размери по чл.19 ал.4 от ЗПК. Следва извода, че е нарушена 5 нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК. Нарушени са норми на закона, за това какво да се включи в ГПР и как да се изчисли неговия размер. Посочения размер на ГПР е заблуждаващо по-нисък от действителния, което се преценява от настоящия съд като заобикаляне на закона по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Ето защо договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Неоснователно е възражението на „**********“ ООД, че насрещния иск следва да се уважи, защото неправилно съдът е приел, че при недействителност на договора, същият следва да отхвърли исковата претенция, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането и се въвежда в задължение на ищеца да предявява нов иск на основание чл.55 от ЗЗД за тази сума. Тези правни изводи не се споделят от въззивния съд, но все пак решението по насрещния иск е правилно, макар и по други мотиви. А именно не е доказано по делото да са отпуснати повторно 600 лева по този договор за потребителски кредит на потребителката Н. В., следователно тя не дължи връщането на тази сума нито като претендирана главница в размер на 586,91 лева, нито като сума с всички предвидени в договора лихви, такси и неустойки до общо претендирания размер от 1 193,68 лева. Ето защо решението е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.