Определение № 1035 от 22.12.2023, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1035 гр. Перник, 22.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20231700500767 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Профи Кредит България" ЕООД против разпореждане Разпореждане № 486 от 27.10.2023 г. по ч.гр.д. № 360/2023г. на РС - Брезник, с което частично се отхвърля заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д. В. С., за вземането за договорно възнаграждение в размер на 845.43 лева, дължимо за периода от 15.01.2017 г. до 15.08.2018 г. и законна лихва върху договорното възнаграждение в размер на 452.02лв. дължимо за периода 15.08.2018 г. - датата на изтичане на погасителния план до 28.09.2023 г.

Жалбоподателят иска отмяна на разпореждането в обжалваната част и да се издаде заповед за изпълнение за сумата з а договорна лихва в размер на 845.43 лева, дължимо за периода от 15,01,2017 г. до 15,08,2018 г. и законна лихва върху договорното възнаграждение в размер на 452.02. дължимо за периода 15,08,2018 г. - датата на изтичане на погасителния план до 28.09.2023 г., като поддържа, че процесният договор, ведно с погасителния план към него, съдържат изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити по чл. 11 ЗПК в това число и тези, които съдът е приел, че липсват, както и че уговорения годишен лихвен процент от 41.17 % и ГПР в размер на 49.89 % отговарят на законовите ограничения и не противоречат на добрите нрави.

По отношение на претендираната законна лихва в размер на 452.02 лева, дължима от 1

15.08.2018 г. - датата на изтичане на погасителния план до 28.09.2023 г. излага доводи, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и тъй като не се предявява като самостоятелен иск, не се дължи държавна такса. Силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва подлежи на установяване в изпълнителното производство. Изложеното счита, че е приложимо и относно Заповедното производство, доколкото в обратния смисъл липсват законови разпоредби. В този смисъл е и Решение № 75 от 16.07.2015 г. по т. д. № 519 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.о., касаещо исково производство, но които мотиви счита, че следва да бъдат относими и за заповедното производство.

Съгласно чл. 413, ал.2 ГПК не е връчван препис от частната жалба на длъжника.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:

Ч.гр.д. № 360/2023г. на РС- Брезник е образувано по реда на чл. 410 от ГПК от „Профи Кредит България" ЕООД срещу Д. В. С. за вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № *** от ***, включително и за процесната отхвърлена с разпореждането в обжалваната част сума за неплатено договорно възнаграждение в размер на 845.43 лева, дължимо за периода от 15.01.2017 г. до 15.08.2018 г., както и за процесната отхвърлена с разпореждането в обжалваната част законна лихва върху договорното възнаграждение в размер на 452.02лв., дължима от 15.08.2018 г. - датата на изтичане на погасителния план до 28.09.2023 г. Видно от договора за потребителски кредит, същият е сключен при параметри: сума на кредита- 2400 лева, срок на кредита - 24 месеца, размер на вноската по кредита- 148.37 лева, ГПР 49.89 %, Годишен лихвен процент 41.17 %, Лихвен процент на ден: 0.11%. Дължима сума по кредита - 3560.88 лева /включваща чистата сума по кредита и договорна лихва/. Общото задължение по кредита и по закупен пакет от допълнителни услуги: 2400 е в размер на общо – 5960,88 лева и общ размер на вноска:

248,37 лева.

О т чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК следва, че освен за формалната редовност, съдът е длъжен да провери служебно и дали вземането не противоречи на закона и/или добрите нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това. С оглед тези правомощия, въззивната инстанция извърши преценка за действителността на договора за кредит, с оглед изискванията на ЗПК относно ГПР и договорната лихва.

Съгласно процесния ДПК годишният процент на разходите е 49.89 %. Други уговорки, касаещи ГПР в договора или в общите условия няма, поради което и съдът счита, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - при посочването на ГПР да се посочат и взетите предвид допускания по приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.

Налице е неяснота какво включва ГПР и относно начина, по който заемодателят е определил ГПР 49,89% /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,89 %/, независимо от това, че в приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК е посочен механизмът, по който се изчислява ГПР, както и параметрите, които се включват при неговото изчисляване.

2

Това обаче не освобождава кредитора от задължението да посочи в договора или в общите условия конкретните параметри поотделно. ГПР следва да включва всички разходи по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В ГПР /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Освен това кумулирането на възнаграждението за тези услуги към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.89% нараства над 50% допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Така се заобикаля ограничението и в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по ДПК в § 1-3 от ДР на ЗПК. Тези съставни елементи обаче остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

В договора е посочено, че ГЛП е 41.17 %. Други уговорки за условията за прилагането на ГЛП в договора няма, поради което съдът счита, че договорът не отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Нормата на т. 4 от § 1 от ДР на ЗПК дефинира единствено какво означава по смисъла на ЗПК "лихвен процент по кредита", но не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на изискванията по чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 -12 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК, следва извод, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които 3 да става ясно как се начислява и конкретно уточнение за базата, върху която се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин. В конкретния случай по договора не е достатъчно записването на ГЛП 41.17 %, защото липсва яснота върху каква стойност се изчисляват тези 41,17 %, което е необходимо, за да може както потребителят, така и съдът в процесния случай да извършат самостоятелна преценка за правилността на този размер.

Липсата на всяко едно от горепосочените императивни изисквания води до изначална недействителност на договора за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване, като нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 от ЗПК са императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита, без обаче да се дължат лихва или други разходи по кредита – включително процесната сума за договорно възнаграждение.

Във връзка с горните изводи настоящият въззивен състав следва да посочи, че критерият за размера на възнаградителната лихва и относимата практика на ВКС са приложими и след приемането на ЗПК и конкретно чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, защото възнаградителната лихва е съществен елемент от договора за кредит, основанието и цената за встъпване в правоотношението, и затова, както и поради засилената защита на ЗЗП и ЗПК, правилността на размера на възнаградителната лихва и съответствието й на добрите нрави подлежи на самостоятелна преценка по горните критерии, като при тази преценка съдът не е обвързан от допустимите размери на ГПР.

Неоснователен е доводът в жалбата за индивидуално уговорени клаузи по см. на чл.145, ал.2 ЗЗП. Видно от договора е предоставен при стандартни, предварително изготвени и основани на общи условия клаузи, върху които потребителят не е имал никаква възможност да влияе. Правилата относно лихвения процент, годишния процент разходи по процесния договор за същностни за него, поради което тяхната неравноправност влече нищожност на цялата облигация, тъй като не може да се прилага без тях, поради естеството си съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП и на тяхно място не могат да се приложат повелителни норми на закона, нито може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части- чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

След като по изложените съображения длъжникът - кредитополучател не дължи заплащане на договорно възнаграждение /възнаградителната лихва/ в размер на 845.43 лева, то това се отнася и за претендираното акцесорно задължение за обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за претендирания размер от 452.02лв. и период 15.08.2018 г. - датата на изтичане на погасителния план до 28.09.2023 г. /изчислена и от въззивния съд в посочения размер и период при служебно извършено изчисление на основание чл. 162 ГПК/. В тази връзка следва да се посочи, че изложените от настоящия съдебен състав съображения не са в противоречие, а в съответствие с изложеното в Решение № 75 от 16.07.2015 г. по т. д. № 4

519/2014 г. на ВКС и многобройната друга съдебна практика. Изложените в жалбата доводи са основани на избирателно цитиране на част от мотивите на горепосоченото решение на ВКС и показват виждането и интерпретацията на жалбоподателя на понятието „законна лихва“, но не кореспондират и са в противоречие с константната съдебната практика, включително и с Решение № 75 от 16.07.2015 г. по т. д. № 519/2014 г. на ВКС, в която ясно се прави разграничение между това кога е предявен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, индивидуализиран с присъщите му правни белези – основание, началния момент, от който се дължи обезщетението, крайния момент, до който то се претендира, и неговия размер, както е в случая. Съответно кога освен обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, ищецът има право да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане и че законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД. В процесния случай обсъжданата „законна лихва“ без значение как е наименувана от заявителя, е претендирана като отделен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД индивидуализиран по основание, началния момент, от който се дължи обезщетението - 15.08.2018 г. - датата на изтичане на погасителния план, крайния момент, до който то се претендира - до 28.09.2023 г., и неговия размер.