Решение № 916 от 12.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 916 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20251100501108 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 8543 от 10.05.2024 г. по гр.д. № 7182/2023 г. Софийски районен съд, 69 състав осъдил „ОКТА ЛАЙТ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 201133233, да заплати на „ТЕУ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 205919002, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от общо 17 124.26 лева, представляваща незаплатени спедиторски услуги по фактура № 2000002062/27.06.2022 г., фактура № 2000002098/04.07.2022 г. и фактура № 2000002129/14.07.2022 г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба - 09.02.2023 г., до окончателно изплащане на вземането, както и сумата от 1 114.24 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 12.08.2022 г. до 08.02.2023 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 4 514.74 лева – разноски по делото.

С определение № 33759 от 21.08.2024 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ОКТА ЛАЙТ БЪЛГАРИЯ“ АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решението било постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.

Първоинстанционният съд не обсъдил в пълнота и съвкупност събраните по делото доказателства, като голяма част от тях били игнорирани. Неправилен бил решаващият извод на районния съд, че осчетоводяването на фактурите и извършването на частично плащане по тях представлява признание и доказателство за дължимостта на остатъка от сумите по тях. Извършеното от въззивника частично плащане ограничавало признанието и съответно доказвало дължимостта единствено на платените суми, но не и на останалата неизплатена част по фактурите. По отношение на последната по делото не били ангажирани достатъчно доказателства за дължимостта й. Ищецът следвало да понесе санкцията на доказателствената тежест и да се приеме, че не е установил при условията на пълно и главно доказване съществуването и изискуемостта на претендираните от него вземания извън доброволно платената част от тях. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТЕУ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с отговор по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба. Ответникът не оспорил представените писмени доказателства, а от тях се установявало извършването на спедиторските услуги по двете оферти. Ищецът изпълнил качествено и в срок задълженията си и по двата договора, като за извършването на транспорта били съставени товарителници и издадени фактури, връчени на ответника. От представените доказателства и заключението на ССЕ се установявали всички факти, възложени в доказателствена тежест на ищеца.

Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

От „ОКТА ЛАЙТ БЪЛГАРИЯ“ АД е подадена и частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 33759 от 21.08.2024 г.

Противно на възприетото от първоинстанционния съд, делото не се отличавало със сериозна правна и фактическа сложност. Напротив - казусът 2 бил изключително лесен и делото протекло без насрещна защита от страна на ответника. С оглед на това не било налице основание за присъждане в полза на ищеца на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, още по-малко - над предвидения минимален размер в Наредба № 1/2004 г. Позовава се и на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22.

Моли съда да отмени атакуваното определение и да намали разноските за адвокатско възнаграждение под минималния размер, предвиден в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр.

14 от 2025 г.).

Ответникът по частната жалба - „ТЕУ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва същата. В производството било осъществено и обезпечение на исковете, във връзка с което и за образуване и водене на изпълнително дело за налагане на допуснатата обезпечителна мярка бил вложен допълнително адвокатски труд, който следвало да бъде оценен в рамките на исковото производство. Освен това производството в първата инстанция протекло при оспорване на исковете от ответника, провеждане на три открити съдебни заседание, изслушване на заключение на ССЕ. Следвало да се отчете и че адвокатът е регистриран по ДДС и заплатеното възнаграждение е с включен ДДС Моли съда да остави частната жалба без уважение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

3

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове: с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 361 ТЗ за сумата от общо 17 124.26 лв., представляваща неплатени разходи и възнаграждения по два договора за спедиторски услуги – от 20.06.2022 г. и от 28.06.2022 г., като по първия договор се претендира неплатен остатък в размер на 11 258.17 лв., а по втория –в размер на 5 866.09 лв., за които вземания са издадени фактура № 2000002062/27.06.2022 г., фактура № 2000002098/04.07.2022 г. и фактура № 2000002129/14.07.2022 г.; с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 114.24 лв., представляваща лихви за забава в плащането на главниците за периода 12.08.2022 г. – 08.02.2023 г., подробно описани по размер и период в исковата молба и в справка на л. 55 от делото на СРС.

В срока по чл. 131 ГПК не е подаден отговор от ответника. С молба от 20.10.2023 г., подадена преди насроченото на 24.10.2023 г. първо открито съдебно заседание в първата инстанция, ответникът чрез представителя си заявил, че оспорва изцяло предявения „иск“ както по основание, така и по размер. Не дължал претендираните от ищеца главници по фактури и лихви.

Направил е евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.

5 ГПК.

Съгласно чл. 361 ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар, като за неуредените въпроси се прилагат съответно разпоредбите относно комисионния договор. Освен задължението да сключи превозен договор, спедиторът е длъжен да съхранява и предаде товара за превоз, да уведоми доверителя за неподходяща опаковка и да се отчете.

Задълженията на доверителя са да заплати направените от спедитора разноски и уговореното възнаграждение (чл. 356, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). Договорът е неформален, консенсуален и възмезден.

В случая от приетите и неоспорени писмени доказателства - оферти за авиотранспорт внос от 20.06.2022 г. и 28.06.2022 г., електронна кореспонденция между страните, 4 бр. въздушни товарителници и CMR товарителница, ценени съвкупно с приетото в първата инстанция заключение на ССЕ, което не е оспорено, а съдът цени като обективно и компетентно се установява възникването на облигационни правоотношения по сключени между страните два договора за спедиторски услуги, съгласно които ищецът 4 като спедитор е организирал превозвачи, които са извършили възложените превози на товари от Китай до България при условията на приетите от ответника оферти от 20.06.2022 г. и 28.06.2022 г., поради което за ответникадоверител е възникнало задължение да заплати на ищеца-спедитор направените разноски и уговорените възнаграждения, за които са издадени и процесните три фактури.

От заключението на ССЕ се установява, че издадените от ищцовото дружество фактура

№

2000002062/27.06.2022 г., фактура

№

2000002098/04.07.2022 г. и фактура № 2000002129/14.07.2022 г. са на обща стойност 26 124.26 лв., като по първата фактура ответникът е извършил частично плащане в размер на 9 000 лв. на 25.11.2022 г. Размерът на непогасения остатък по процесните фактури е 17 124.26 лв. След извършена проверка в счетоводството на ответника и в ТД на НАП – София вещото лице е посочило, че ответното дружество е включило в дневниците за покупки трите процесни фактури и е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит. Дължимата законна лихва върху непогасената главница от датата на падежа по всяка от фактурите от падежа до 08.02.2023 г. е в размер на 1 122.64 лв.

Противно на твърдяното в жалбата, районният съд не е приемал, че частичното плащане от 9 000 лв. съставлява признание на ответника за остатъка от задълженията по фактурите. Това, което е приел е, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор между търговци и да установи задължението, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката, а процесните фактури съдържат необходимите реквизити, доколкото в тях са посочени издател, получател, датата на съставянето им, цената и вида на предоставените услуги; Осчетоводяването на фактурите, включването им в дневниците за покупки от дружеството– ответник и ползването на данъчен кредит по тях съставлява доказателство за валидно възникнало облигационно отношение между страните.

Този извод е в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупките по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване (решение № 211/30.01.2012 г.

5 по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г. на ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 46/27.03.2009 г. по т.д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г. на ВКС, решение № 32/22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009 г. на ВКС, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 47/08.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ ТО и др.).

Извънсъдебното признание на ответника, ценено съвкупно с приетите писмени доказателства и заключение на ССЕ обуславят несъмнен извод, че за ответника е възникнало задължението да заплати на ищеца сумите по процесните фактури, издадени във връзка с двата договора за спедиторски услуги. Ответникът не твърди, а и не доказва да е платил, поради което главните искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 361 ТЗ са основателни в пълния им предявен размер от общо 17 124.26 лв. В тази част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Жалбата срещу решението в частта му по акцесорните искове за лихви за забава е бланкетна – в нея не са наведени никакви конкретни оплаквания за неправилност на решението, поради което и съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощие да проверява правилността на изводите на районния съд по тези искове, а следва да потвърди решението и в тази част.