Определение № 4537 от 28.09.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4537 гр. София, 28.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Частно касационно гражданско дело № 20268003103435 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С определение № 1615/05.06.2026г. по в.ч.гр.д. № 374/2026г. по описа на Окръжен съдБургас, V въззивен състав, е оставена без уважение частната жалба с вх.№4668/02.02.2026г., подадена от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н., ищци в първоинстанционното производство, против определение №339/20.01.2026г. по гр.д.№570/2025г. по описа на БРС, с което е прекратено производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес.

Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 13651/24.06.2026г., подадена от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н., чрез процесуалния им представител адв. А. П. Т., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено, като вместо това делото бъде върнато на Бургаския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по делото.

За неправилен считат извода на въззивния съд, че за тях липсва правен интерес за предявяването на отрицателен установителен иск. Неправилен според тях е изводът, че за да се постанови към настоящия момент заповед на кмета за възстановяване на собствеността върху имоти в зона за земеделско ползване, е необходимо в представеното от тях решение от 1993г., с което им се признава правото на възстановяване, изрично да се посочи, че реституцията ще се извършва по реда на §4-4л ПЗР на ЗСПЗЗ, като поддържат, че съдът не е съобразил действащата към момента на постановяване на това решение редакция на ЗСПЗЗ, както и разликите в действащите във времето редакции на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и тяхното действие. За неправилен считат и извода на съда, че са могли след 1997г. да поискат от ПК реална реституция на признатите им за възстановяване земеделски земи, преди реституцията за бъде изведена от компетентността на ПК и предадена в компетентност на кмета на общината.

В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частните 1 жалбоподатели поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуално-правни и материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение:

1.Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?

По така поставения въпрос поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №22 от 02.07.2019г. по т.д.№587/2018г. на І т.о. на ВКС, с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил наведените от тях доводи, че представеното по делото решение на ПК-С. за правото на възстановяване, е постановено при редакцията на закона от 1992г., в която за разлика от последващите редакции не са доразвити всички хипотези, при които правото на реституция само се признава, а реалното възстановяване се извършва с последващ акт, както и по възражението им, че става дума за прилагане на действали по различно време материално-правни норми, които нямат обратно действие.

2.Могат ли правоимащите по ЗСПЗЗ, на които с решение на ПК от 1993г. само им е признато право на възстановяване, но не е постановено реално възстановяване на земи в зони за земеделско ползване, след редакцията на ЗСПЗЗ от 1997г. (ДВ, бр. 98 от 1997г.), да поискат от ПК реална реституция на признатите им за възстановяване земеделски земи преди реституцията на ползвателските земеделски земи да бъде изведена от компетентността на ПК и да се предаде в компетентност на кмета на общината с влизането в сила на ал. 7 от редакцията на §4к ПЗР ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999г.), без в този отрязък от време да има изготвен план за зоната за земеделско ползване, по който върху тази зона да са нанесени имотите на правоимащите“

По така поставения въпрос поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №17 от 29.01.2009г. по гр.д.№5210/_2007г. на І г.о. на ВКС и решение №761 от 09.08.2011г. по гр.д.№1276/2009г. на І г.о. на ВКС.

3.Следва ли признатото с решение на ПК право на възстановяване по смисъла на ЗСПЗЗ на земи в зона за земеделско ползване, да се счита погасено, когато решението за признаване на това право е постановено преди редакцията на §4к (нов-ДВ, бр. 98 от 1997г.), не е реализирано с нарочно постановено последващо решение на ПК в периода от време, през който редакциите на ЗСПЗЗ са допускали това – до изменението на ЗСПЗЗ, с което компетентността за реституцията на такива земи се прехвърля на кмета на общината и ако такова погасяване на признатото право на възстановяване по ЗСПЗЗ е допустимо, то какви са конкретните предпоставки за това.

По така поставения въпрос поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Т. Д. Т., чрез процесуалния си представител адв. Р. С. от АС-Бургас, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси.

2

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на постановения от Окръжен съд-Бургас съдебен акт, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното:

Бургаският районен съд е бил сезиран с предявен от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н. срещу Т. Д.

Т. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с площ от 3308 кв.м., заснет по кадастралната карта с идентификатор [№], [населено място], в кадастрален район 504, поземлен имот 1761 бивш имот 187 - за земеделски труд и отдих, който имот се намира в м.“Ново селище“ на [населено място] и да бъде отменен издаденият в полза на ответника нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. В исковата молба е посочено, че правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск се обосновава от обстоятелството, че на тях, в качеството им на наследници на Д. Х. К., с решение на ПК-С., обективирано в протокол №2865 от 10.03.1993г., са признати за възстановяване с план за земеразделяне принадлежали на наследодателя им земеделски земи с обща площ от 49.70 дка, сред които имот от 3 дка, заявен с пореден номер 2 от заявлението и имот от 2 дка ,заявен с пореден номер 3 от заявлението, които имоти се намират в м.“А.“ в землището на [населено място] (понастоящем [населено място]), като се оказало, че тази местност се намира в зона на ползвателски имоти по §4 и сл. ПЗР ЗСПЗЗ и която местност понастоящем е преименувана в м.“Ново селище“ в землището на [населено място]. При тези обстоятелства поддържат, че реалното възстановяване на тези имоти следва да се извърши със заповед на кмета на [община] по реда на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ въз основа на изготвени, одобрени и влезли в сила помощен план и план на новообразуваните имоти, като посочват, че признатите им за възстановяване земеделски имоти са били обособени по ПНИ като имот [№] и [№] в м.“Ново селище“, [населено място], [община]. Посочват също така, че на 31.03.2023г. ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по давностно владение на имот, попадащ върху признатите им за реституция имоти, а именно ПИ с идентификатор ***. Навеждат и довод, че легитимирайки се с нотариалния акт като собственик на този имот, ответникът е обжалвал плана на новообразуваните имоти и по този начин препятства влизането му в сила. Въз основа на исковата молба е образувано гр.д.№570/2025г.

В срока по чл. 131 ГПК Т. Д. Т. е подал отговор на исковата молба чрез процесуалния си представител адв.Р. С., съдържащ доводи, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес, като посочва, че право да претендират възстановяване на собствеността в зони по §4 ПЗР ЗСПЗЗ имат само лица с признато право на възстановяване в стари реални граници, но не и лица, на които правото на възстановяване е признато с план за земеразделяне. Навел е и доводи, че предявеният иск е неоснователен.

С определение №339/20.01.2026г., първоинстанционният съд е прекратил производството по гр.д.№570/2025г., като е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му. Обосновал е този свой извод с констатацията, че ищците не представят решение за възстановяване на имота в стари реални граници (при което биха станали реално собственици още с издаването на такова решение) 3 или при условията на §4 (при което биха станали собственици след заповедта на областния управител, завършваща цялата процедура), а решението им касае признаване на собственост с план за земеразделяне, в който случай те нямат възможност да придобият имота по реституция, ако бъдат отречени правата на ответника, защото не разполагат с решение за възстановяване на земеделски земи при условията на §4-§4л ПЗР ЗСПЗЗ.

В подадената от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н. частна въззивна жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил, че към момента на постановяване на решението на ПК-С. от 10.03.1993г. е действала редакция на ЗСПЗЗ от бр. 105 от 31.12.1992г., като текстът на чл. 14 ЗСПЗЗ не е бил доразвит според сега действащата му редакция без да се разграничават отделните видове решения, които ПК постановява; че разграничаването на решенията, с които само се признава право на възстановяване от тези, с които се постановява реална реституция в стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне, става 3-4 години след постановяване на процесното решение на ПК-с измененията и допълненията на ЗСПЗЗ от 1996г. и 1997г., което се отнася и за редакциите на чл. 18ж ППЗСПЗЗ; че първоинстанционният съд е подвел постановеното през 1993г. решение на ПК под норми, които не са съществували при неговото постановяване; че не е съобразена разликата и в режима на реституция на ползвателските земи, чието възстановяване е изведено от компетентността на ПК и възложено на кмета на общината едва през 1999г.; че не са съобразени и разликите в действалите във времето редакции на ППЗСПЗЗ; че неправилно е прието, че след като е признато право на възстановяване на имота с план за земеразделяне, то е следвало да бъде изготвен такъв и да бъде постановено друго решение за възстановяване на конкретен имот по този план, доколкото за ползвателските земи не се изготвя план за земеразделяне, а план на новообразуваните имоти и при липсата на такъв план ПК не може да постанови решение за реституция, защото без ПНИ не може да се индивидуализират конкретните възстановявани имоти, което считат, че обяснява и последващото законодателно разрешение по чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ; че съдът не е съобразил, че с предоставянето на компетентност на кметовете да реституират ползвателски земи, фактическият състав на вече започналата реституция се променя като нормата на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ е материално-правна и действа занапред, вкл. по отношение на висящите реституционни производства за имоти, които към момента на придобиване на реституционна компетентност от кметовете, все още не са възстановени, доколкото процесът е бавен поради това, че изготвянето на плановете се сблъсква с претенции на ползватели, с уточняване на граници, спорни не само между собственици и ползватели, но дори между самите ползватели; че съдът не е съобразил и обясненията на вещото лице по изслушаната СКТЕ и данните от останалия, събран по делото доказателствен материал. Поддържали са, че производството по възстановяване на собствеността за тях следва да приключи с издаването на заповед от кмета на общината по правилата на сега действащата редакция на ЗСПЗЗ, доколкото обратното би довело до абсурден резултат, при който законът признава едно субективно право на правоимащите, но то не може на практика да бъде реализирано, доколкото правоимащите не могат нито да инициират изготвянето на план за земеразделяне, нито да инициират изготвяне на ПНИ и в 4 този смисъл тезата на първоинстанционния съд, че са могли да се снабдят с решение на ПК е несъстоятелна. Навели са и довод, че никога не са твърдяли, че правото на собственост им е било възстановено, а търсят защита на правната възможност да възстановят правата си върху отредения им с ПНИ имот, независимо от това как е проведена до момента и как ще се проведе процедурата по бъдещия ПНИ, което тяхно искане съответства на принципните положения, развити в ТР №8/2012г. на ОСГТК на ВКС.

Разпечатката съдържа 28 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a56daf27-a907-4f0b-8656-127de1a3db61