Решение № 314 от 23.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. Пловдив, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330119526 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. А. З., ЕГН **********, с адрес в *** *** ***,чрез п. му - адв. И. срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П., с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1341,72 лева при непредоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя в тридневен срок от сключването на договора, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19, ал.

4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца заемни средства в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05% и годишен процент на разходите - 47,96%. Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 33 от приложимите към договора Общи условия. В чл. 6.2 от договора за кредит била уговорена и неустойка в размер на 1341,72 лева, в случай че ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора предвиденото в чл. 6 обезпечение. Твърди се, че дължимата по чл. 6.2 от договора неустойка не била включена при изчисляване на ГПР, въпреки че представлявала сигурен 1 разход за потребителя. Поради невключването на този разход в ГПР било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което според ищеца води до нищожност на клаузата на чл. 6.2 от процесния договор. Неустойката имала характера на скрито възнаграждение за кредитора, тъй като било предвидено същата да се кумулира към погасителните вноски.

Това създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и се явявало в противоречие с принципа на добрите нрави. Ищецът счита, че предвидената в договора неустойка от 1341,72 лева е загубила присъщите си функции, доколкото размерът на същата е почти колкото размера на заемната сума от 1000 лева.

Предвид изложеното, моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш“ ООД, чрез п. адв. М.. Счита, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес от неговото предявяване, доколкото ищецът е погасил напълно и предсрочно задълженията си по процесния договор. Твърди, че договорът вече не е действащ между страните и кредиторът не разполага с правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него. Предвид изложеното е направено искане производството по делото да бъде прекратено като недопустимо. Изложени са съображения, че в случая е налице злоупотреба с права от страна на ищеца, който подал пред Районен съд - Пловдив 41 напълно идентични искови молби, с които оспорвал една и съща клауза за неустойка, която страните уговорили в сключените между тях договори. Предвид това е направено искане настоящото гражданско дело да бъде съединено с посочените в отговора на исковата молба граждански дела. Сочи се, че исковите молби се отнасят до различни договори за кредит, но във всяко от производствата се оспорва една и съща клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Поради изложеното ответникът счита, че производствата следва да бъдат съединени и да бъде постановено едно общо решение. Сочи се, че между страните имало сключени 41 договора с клауза като процесната, поради което помежду им били налице трайни отношения, създадени на база идентични условия, с които потребителят се е задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите последици. В случай, че делата не бъдат съединени и при евентуален успешен развой на настоящото производство за ищеца, то е направено искане да не бъдат присъждани разноски в негова полза за повече от едно производство. В тази връзка е цитирана съдебна практика, включително ответникът се позовава и на практика на СЕС. В случай че производството бъде прието за допустимо, ответната страна оспорва предявения иск като неоснователен.

Претендира разноски.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за кредит № ***, се установява, че на ищеца са отпуснати заемни средства в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05% и годишен процент на разходите - 47,96%. Няма спор също относно факта, че съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 33 от приложимите към договора Общи условия. В чл. 6.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 1341,72 лева, в случай че ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора предвиденото в чл.

2

6 обезпечение.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от *** и справки за движенията по процесния договор.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Т. Р. се установява, че по процесния договор ответното дружество е предоставило на кредитополучателя З. А. З. кредит в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент 40,05% и ГПР 47,96%. Общата сума за плащане по кредита, включваща главница и възнаградителна лихва е 1274,28 лева, в това число главница в размер на 1000 лева и лихва 274,28 лева.

Съгласно договора за кредит и погасителния план, кредитът следва да се погаси на 12 броя месечни вноски в срок до 05.02.2024г. По данни от договора за кредит при непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1341,72 лева, която се погасява разсрочено, ведно с вноските за главница и лихва съгласно погасителния план. Месечната вноска по кредита с включена главница, лихви и неустойка възлиза на сумата от 218 лева.

Размерът на годишния процент на разходите по процесния договор изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК, при включване само на разходи за лихва от 274,28 лева е 47,96% - какъвто е посочения ГПР в договора.

Според вещото лице, ако към разходите по кредита се включи и неустойката в размер на 1341,72 лева, то тогава изчисленият от експертизата ГПР ще възлезе на 706,70 %.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 1000 лева от ищеца, както и наличието на клауза предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1341,72 лева платима разсрочено към всяка погасителна вноска при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението предвидено с клаузата на чл. 8, във вр. с чл. 6 от договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

3

В разпоредбата на чл. чл. 6 от договора е предвидено потребителският кредит да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя, като в случай на учредяване на поръчителство, физическото лице следва да отговаря на изброени условия.

При неизпълнение на предвиденото за кредитополучателя задължение за предоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 1341,72 лева, платима разсрочено, заедно с всяка погасителната вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,96 %, а месечния лихвен процент е 40,05%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин т я се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Нещо повече, предвидената неустойка е в размер надхвърлящ отпуснатата в заем сума и ако към разходите по кредита се включи и неустойката, то тогава размерът на ГПР ще възлезе реално на 706,70%, вместо посочения в договора размер- 47,96%.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.