Решение № 192 от 30.10.2023, Окръжен съд - Габрово

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. Габрово, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Полина Пенкова

Ива Димова при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева като разгледа докладваното от Веселина Топалова Въззивно гражданско дело № 20234200500288 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на адв.Т. Д., пълномощник на Г. Т. С., против решение № 42 от 02.05.2023г., постановено по гр.д. № 168/2022г. по описа на Районен съд Дряново.

Твърди се, че решението било непълно, неправилно и необосновано.

Съдът не се произнесъл в цялост по изрично въведеното със становище от 10.08.2022г. искане за отмяна на Удостоверение за Търпимост изх. № ОБА 327- 4/17.06.2019г., издадено от Главния архитект на Община Дряново., с което се искало съдът да се произнесе по законосъобразността и валидноста на представения документ съобразно предоставената му от чл. 17, ал. 2 от ГПК компетентност за това. Въпреки подробно изложените аргументи и събраните по делото официални писмени документи, съдът в обжалваното решение не се произнесъл в цялост относно законосъобразността на удостоверението с единствения мотив, че настоящото производство не е способ за „заобикаляне на закона чрез ревизия на стабилен административен акт".Изложените мотиви 1 противоречали изцяло на на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Това бил единственият възможен законово уреден ред за възражение срещу процесното удостоверение, доколкото Г. С. не бил страна в производството по неговото издаване. От събраните в хода на делото доказателства се установявало, че при издаването на удостоверението не били спазени материалноправните разпоредби на ЗУТ. В удостоверението за търпимост било посочено, че се издава на основание § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. За да бъде приложима тази разпоредба, процесният строеж следвало да е изграден до 07.04.1987г. и да е отговарял на действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормативите, действали по време на извършването му или на действащите понастоящем строителни правила. От представените по делото писмени доказателства било видно, че процесният строеж не бил изпълнен преди 07.04.1987г. В процедурата по издаване на оспореното удостоверение за търпимост не били спазени и процесуалните правила. За издаването му следввало да се изискат и декларации за съгласие от заинтересованите страни, каквито не били представени. Липсвали също копия от ПУП, действащи към момента на строителството и към настоящия момент, не било приложено геодезическо заснемане, отразяващо площта на строежа и отстоянията на същия от съседни сгради и от границите на поземления имот, в който се намира сградата. Липсвала констатация относно превилата за пожарна безопасност, наличие на законово определението отстояние от други сгради,както и данни за наличието на законно прокарани електро и ВиК инсталации.

В жалбата се твърди още, че за да установи и обоснове правото на ответната страна да ползва гаража, въпреки че не притежава нито собствеността върху земята под него, нито право на строеж, съдът приел че гаражът имал качеството на „търпим строеж" на основание § 127, ал. 1 от ЗУТ. По делото липсвало представено удостоверение за търпимост с правно основание § 127, ал. 1 от ЗУТ, имало само такова с правно основание §16, ал.

1 от ЗУТ. Гражданският съд не разполагал с административни функции да определя дали един строеж е търпим или не - това било правомощие на общинските административни органи. След като по делото било представено удостоверение за търпимост издадено на основание § 16, ал. 1 от ЗУТ, съдът следвало да ограничи своята проверка на неговата законосъобразност до посочените в тази разпоредба граници и да прецени дали изискванията за 2 издаването на административния акт са спазени.

Според жалбоподателя, решението било неправилно и в частта му относно констатациите на съда за материалната законосъобразност на удостоверението за търпимост. Съдът кредитирал избирателно само част от доказателствата по делото, като пренебрегнал доказателствената сила на официални писмени документи, чието съдържание не било оспорено и/или опровергано от ответната страна.Съдът тълкувал превратно и дадените от страна на вещото лице Х. показания. В своята експертиза тя сочела, че в декларацията по чл. 14 от ЗМДТ била посочена година на построяване 1990г., а не че гаражът е бил деклариран през тази година. В мотивите на съдебното решение обаче се сочело, че гаражът бил деклариран през 1990г„ което кореспондирало с показанията на свидетеля М.А. и предположенията на вещото лице Ж.. По този начин съдебният акт бил мотивиран с несъществуващи по делото твърдения и доказателства.Съдът приел, че с оглед осъществяване на достъп до гаража, съпругът на ответницата бил придобил 9/100 идеални части от ПИ с идентификатор *** с цел осъществяване на достъп до гаража. Това не кореспондирало с обективната истина. Придобитите идеални части от С.С. били с цел да се осъществи достъп до ПИ с идентификатор ***, притежаван от него, а не до процесния гараж, както се твърдяло от ответната страна.

Твърди се също, че от събраните по делото доказателства, се установявало, че процесният гараж бил незаконно построен и не отговарял на изискванията да бъде определен за търпим строеж. Поради факта, че в производството не се установила точната дата на изграждане на обекта, невъзможно било да се установи и кои нормативни актове са били в сила към този момент.Преценка за допустимостта на процесния гараж можела да се извърши само на база сега действащите норми на ЗУТ и подзаконовите актове по неговото прилагане, според които не можело да бъде приет за търпим строеж по смисъла на §16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и подлежал на премахване.

Навеждат се доводи за нарушение на производствените правила от съда и при разпределяне на доказателствената тежест с доклада по делото. За доказване на твърденията относно годината за построяване на гаража, съответно законосъобразността на издаденото удостоверение за търпимост, ответната страна била тази, която се ползвала от него и тя е тази, която 3 следвало по безспорен начин да установи неговото валидно и законосъобразно издаване. Доказване в тази насока не било проведено от нея.

С решението било допуснато нарушение и на материалния закон, тъй като съдът приложил неправилно разпоредбата на чл. 64 от ЗС. Единствените въведени от ответната страна възражения, възприети от първоинстанционния съд били, че в случая била приложима разпоредбата на чл. 64 от ЗС, която била приложена неправилно. Поземленият имот с идентификатор ***, върху който е построен процесният незаконен гараж, бил държавна собственост до 12.05.1995г., когато е възстановен в собственост на физически лица - наследниците на М.Г.Ш. и от този момент вече се трансформирал в частна собственост, но продължил да се ползва от Общинско предприятие „Заря" до 2008г. Това не променяло обстоятелството, че общинското дружество ползвало недвижим имот частна собственост.

Процесният гараж, видно скица № 151/30.03.1995г.,не бил построен към момента на реституиране на поземления имот. Освен това той не бил придобит от собственика на земята, което да обоснове прилагането на чл. 64 от ЗС, а посредством постановление за възлагане на Агенция за държавни вземания през 2008 г. В Постановлението за възлагане изрично било посочено, че постройката се придобива без идеални части от земята и без право на строеж върху същата. Поради това, ответницата нямало как да се ползва от разпоредбата на чл. 64 от ЗС, доколкото никой не можел да придобие повече права от тези, които е притежавал неговия праводател. Не било налице суперфициарно право, което да даде законово основание за ползване на поземления имот, върху който е построена процесната незаконната постройка.

Иска се да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което предявения иск да бъде уважен, като на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК да бъде отменено удостоверение за търпимост изх. № ОБА 3-274/17.06.2019г., издадено от Главния архитект на Община Дряново, както и да бъдат присъдени сторените в първа и въззивна инстанция съдебни разноски.

В срок е постъпил писмен отговор от ответницата по жалбата, с който същата се оспорва, като се излагат подробни аргументи относно нейната неоснователност.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по 4 делото, приема следното:

Решението е валидно и допустимо, а по същество правилно.

Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл.59 ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 7200 лв. Ищецът е твърдял, че ответницата от 2008 г. ползвала гараж, построен в собствения му имот. За постройката липсвали всякакви строителни книжа. От страна на ответницата не били предприети никакви действия за провеждане на процедура по неговото узаконяване. Независимо от това, от момента на закупуването през 2008 г. тя продължавала да ползва гаража, като по този начин ползвала безвъзмездно и без да има законно право значителна част от имота на ищеца. Това е площта от 58.74 кв.м., върху която е разположена незаконната постройка/ гараж/. Поради това претендира от ответницата заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на собствения му поземлен имот.

При разглеждане на делото пред първата инстанция е безспорно установено, че Г. С. е собственик на имот с идентификатор ***, новообразуван от парцел I, от кв. 122 по плана на гр. Дряново, с административен адрес гр. Дряново, ул. „****" № **, закупен от него през 2013 г. В този имот се намира гараж на ответницата с идентификатор ***. Не се спори, че имотът на С. е бил част от имота на ДТП "Заря", собствеността върху който е била възстановена на бившите собственици. Установено е, че ответницата е придобила собствеността върху процесния гараж в хода на изпълнително производство с длъжник "Заря" ООД, въз основа на постановление за възлагане през 2008 г. от АДВ, в което е посочено, че сградата е продадена без земята и правото на строеж. Не се спори също, че за имота на ответницата няма строителни книжа.

Основният спорен въпрос между страните е кога е построен процесния гараж.С отговора на исковата молба ответницата е заявила, че строежа е извършен през 1991 г., докато св. А., син на ответницата, сочи, че гаражът е построен около 1985 г. В представените скици № 151/30.03.1995 г. и № 429/01.08.2008 г., издадени по плановете съответно от 1988 г. и 2003 г. няма отразен гараж, а автоканал. За установяването на годината на построяване на процесната сграда е представено удостоверение за търпимост по § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ, според което строежът е изпълнен през 1985 г.. Жалбоподателят 5 пред първата инстанция е направил възражение по чл.17 ал.2 ГПК с искане съдът да се произнесе инцидентно по законосъобразността на това удостоверение. Застъпено е твърдение, че процесният гараж не е бил построен към момента на реституиране на поземления имот, поради което не е бил построен върху земя публична собственост и не е съществувал към 12.05.1995 г., която счита за дата на реституиране на имота.

В тази връзка първооинстанционния съд е открил производство по оспорване на удостоверението за търпимост на основание чл.193 ГПК.

Приети са три експертизи, които дават заключения относно вероятната година на построяване на гаража. Вещото лице Х. посочва, че постройката е изградена през 1990 г., тъй като през тази година е декларирана в служба“Местни данъци и такси“ при Община Дряново, каквото задължение са имали ръководителите на държавни предприятия тогава. Вещото лице Ж. дава заключение, след направен оглед, че строежът е изграден през 1985 -1990 г.В съдебно заседание експертът обяснява, че сградата може да е построена, но да не е нанесена, което се вижда от скиците по плановете от 1988 г. и 2003 г., тъй като за да за да се нанесе сграда в регулационните и застроителни планове трябва да е законно изградена. В случая за гаража е следвало да има поне разрешение за строеж и данни, че сградата е завършена.Вещото лице обяснява също, че през този период практиката в държавните предприятия била за такива малки обекти да не се издават разрешения за строеж, а директно се изпълнявали по изготвени проекти. Третото вещо лице Г. приема, че процесният гараж е изграден в периода 1990-1992 г. Заключението си обосновава с типа на конструкцията и използваните материали, които след 1993 г. не се влагат, както и с развилата се реституционна процедура през 1993 г., като предполага, че държавното предприятие не би започнало строеж в чужд имот. Вещите лица дават различни години, през които може да е била построена сградата с уговорката, че е почти невъзможно при липсата на строителни книжа и записвания в счетоводството и другите служби на държавното предприятие, да се определи точно кога е извършен строежът. И тримата вещи лица заключават, че към момента на построяването му, гаражът е отговарял на действалите към този момент строителни правила и норми.