Определение № 1714 от 10.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1714 гр. София, 10.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Частно касационно търговско дело № 20268003901004 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. Й. Й. от гр.

Варна, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 5717 от 19.12.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2582/2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 15187 от 03.11.2025 г. по гр. д. № 6731/2025 г. по описа на Районен съд – Варна. С последното е оставена без уважение молбата на А. Й. Й. по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса по гр. д. № 6731/2025 г. на Районен съд – Варна.

Жалбоподателката моли за отмяна на атакуваното определение, като незаконосъобразно и необосновано, и за постановяване на ново за уважаване на искането за освобождаване от задължението за плащане на дължимата държавна такса за предявените искове. Излага съображения, че съдът е провел едностранчиво и субективно изследване на релевантните в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК факти и обстоятелства, като: изобщо не е обсъдил представените от молителката доказателства за влошеното здравословно състояние; обсъдил е материалното състояние към момент, предхождащ момента на направеното искане за освобождаване от държавна такса; формирал е извод за възможността на ищцата да заплати държавната такса, основан на предположение за възможността да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност и постъпления по банкови сметки. Акцентира на притежаваното качеството „потребител“ и лишаването от ефективна правна защита и достъп до съд.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК. В изложението на основанията за допускане на 1 касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При иск за обявяване на недействителност на договор, по който ищецът има качеството потребител, следва ли съдът да създава съществени пречки пред потребителя да получи ефективна защита на правата си? – твърди се противоречие с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, което разглежда въпроса за разпределението на тежестта за разноски по потребителски спорове, както и с определение № 1911/08.07.2024 г. по ч. т. д. № 870/2024 г. на ВКС, I т. о., определение № 814/18.10.2023 г. по т. д. № 1627/2023 г. на ВКС, II т. о. и определение № 202/31.01.2024 г. по т. д. № 166/2024 г. на ВКС, I т. о.; 2. Към кой момент съдът следва да преценява имущественото състояние на ищеца при депозирана молба за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК? – в отклонение от разрешенията на определение № 71/28.01.2015 г. по ч. т. д. № 25/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 206/17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2434/2013 г. на ВКС, II г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 5 от 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7695/13 г. на ВКС, I г. о. и др.; 3. При направено искане за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК, следва ли съдът да извършва преценка на основата на предположения за възможността на лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава? – при несъобразяване от въззивния съд на определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 442/19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7440/2013 г. на ВКС, II г. о., определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II т. о. и определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о.;

4. Следва ли съдът в производството по чл. 83 ГПК да съобразява и основните начала (посочени в глава Втора, чл. 5 – 13 ГПК), като се произнася съобразно точния смисъл на закона, изхождайки от общия му разум? – решен в противоречие с определение № 295/14.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2652/2017 г. на ВКС, III г. о. и 5. Следва ли в рамките на преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК националният съд да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото? – при несъобразяване с постановките на Определение на СЕС от 13.06.2012 г. по дело С-156/12/GREP/Freistat Bayern.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен преклузивен срок.

2

За да постанови обжалваното определение, съставът на Окръжен съд – Варна е посочил, че съобразява: подадената от ищцата декларация, съгласно която молителката е безработна, не получава трудови възнаграждения, не притежава недвижими имоти, а лицето, с което съжителства, получава трудово възнаграждение в размер на 1 077 лв. Съдът е съобразил и данните от служебно изисканите справки и информация от ТД на НАП – Варна, КАТ, АВ, НОИ, „Уникредит Булбанк“ АД, „Изипей“ и „Банка ДСК“ АД, съгласно които: молителката е имала осигурителен доход за м. 05.2025 г. и м. 06.2025 г. в размер на 1 077 лв. месечно; не притежава моторни превозни средства; на 26.02.2024 г. е закупила поземлен имот с площ от 12 252 кв. м. в с. Дуранкулак, местност „Рибарски колиби“; на 26.02.2024 г. е закупила поземлени имоти с площ от 6 500 кв. и 5 755 кв. м., находящи се в с. Дуранкулак, които на 25.11.2024 г. е продала чрез два договора за продажба; на 16.05.2024 г. е продала апартамент в гр. Варна с площ от 47.590 кв. м.; на 27.06.2024 г. е закупила ½ ид. ч. от апартамент в гр. Варна с площ 92.200 кв. м., който на 18.12.2024 г. заедно със съсобственика А. М. са продали; на 10.01.2025 г. от ищцата и А. М. е придобит апартамент с площ от 68 кв. м. в гр. Варна; ищцата е получавала обезщетение за временна неработоспособност както следва: за м.

05.2025 г. – 689.48 лв., за м. 06.2025 г. – 698.46 лв., за м. 07.2025 г. – 552.90 лв.; по банковата сметка в „Уникредит Булбанк“ АД за периода 01.01.2024 г. – 06.10.2025 г. дебитът е 5 366.70 лв., а кредитът – 5 343 лв.; съгласно справката от „Изипей“ за периода 01.01.2024 г. – 06.2025 г. ищцата генерира приходи от „Алфабет Гейминг“ ЕООД и „Сезам Онлайн“ ЕООД, изброени примерно като суми: 280 лв., 480 лв., 400 лв., 2 200 лв., 2 043.34 лв., 1 300 лв., 2 300 лв., 3 200 лв.; по банковата сметка в „Банка ДСК“ АД за периода 01.01.2024 г. до

23.10.2025 г. обороти кредит са 88 305.25 лв., а обороти дебит – 88 304.27 лв.

При тези данни, въззивният съдебен състав, споделяйки мотивите на първата инстанция, е приел, че не може да се направи извод, че молителката не разполага с достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса в размер на 378 лв. по иска за нищожност на договора за кредит и 296.80 лв. по иска за нищожност на договора за поръчителство, за да бъде освободена изцяло или частично от внасянето

, поради което е потвърдил първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно.

Обосновал се е, че в случая от доказателствата се установява, че ищцата притежава собствено жилище със съжителстващо лице, както и недвижим имот с площ от 12 252 кв. м. в с. Дуранкулак, от който може да реализира доходи. Анализът на банковите сметки според въззивния съд показва, че ищцата осъществява дейности, от които реализира доходи, в това число и печалби от хазартни игри, а ако се определи средноаритметичен месечен доход по банковата сметка в „Банка ДСК“ АД и тази в „Уникредит Булбанк“ АД за периода м. 01.2024 г. – м. 10.2025 г. се получава такъв в размер на 4 256.72 лв. Въззивната инстанция е посочила, че отчита и здравословното състояние на ищцата, но то не опровергава наличието на възможности за получаване на средства.

3

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато по следните съображения:

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В случая, първият и четвъртият въпрос не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са такива, които да са обусловили решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат по спора. Във връзка с първия формулиран въпрос следва да се отбележи, че съставът на въззивния съд не е коментирал дали ищцата/молителка претежава или не качеството потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, с оглед на което да е формирал решаващи мотиви за потвърждаване на първоинстанционното определение. Четвъртият въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е част от предмета на делото, не кореспондира с мотивите на обжалваното определение, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил крайния му извод за неоснователност на искането за освобождаване от внасяне на дължимата за производството държавна такса.

Останалите три въпроса (№ 2, № 3 и № 5), поставени в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК, уточнени, конкретизирани и обобщени съгласно правомощията на касационната инстанция, посочени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение процесуалноправен въпрос - за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. Така обобщеният от съда въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.

280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице практика на ВКС – определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. д. № 2062/2019 г. на ВКС, І т. о., определение № 603 от 2.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на ВКС, III г. о. и др., съгласно 4 разрешенията по която при произнасяне по молба на страна по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановените задължения за внасяне на държавна такса и разноски по производството, включително недекларираните такива; преценката на имущественото състояние на молителя се прави към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не за минал период, като се съобразяват сигурните доходи, не и евентуалните, и само наличното в патримониума на молителя имущество. След изясняване на общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата такса, съответно с разноските, които следва да се внесат, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да ги заплати. Аналогична е и практиката на СЕС, обективирана в цитираното и от жалбоподателя Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 GREP/Freistat Bayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството. Според цитираната практика преценката на националните съдилища следва да се основава на разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Изведени са критерии като: размерът на таксата, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, в който въпросното ограничение е наложено, съответно предметът на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността на лицето ефективно да защитава позицията си по делото.