Определение № 31522 от 25.07.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 31522 гр. София, 25.07.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20241110177107 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 130 ГПК.

Образувано е по искова молба на И. С. срещу „*************“ ЕАД, с която е предявен иск по чл. 439 ГПК вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски заем № 7053329531/09.08.2022 г. поради неправилно посочване на ГПР, вземанията по който договор ищецът е разпоредено да заплати на ответника въз основа на влязла в сила като необжалвана заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 16539/2023 г. на СРС, във връзка с която е образувано изп.д. № 186/2023 г. на ЧСИ С.А..

Съдът, като съобрази данните по делото, намира следното:

Ищецът твърди, че по силата на процесния договор получил заемната сума от 4 800 лв., но се задължил да върне на ответника суми за застрахователна премия, трансформирани в обща главница по кредита от 6 421,08 лв. с начисляване на договорна лихва в съответен размер. При липса на погасяване на дълга кредиторът се снабдил с процесната заповед за изпълнение. Поддържа, че процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неправилно посочване на ГПР по договора, в който следвало да бъдат включени сумите за застрахователни премии, при което ГПР би надвишил максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК и била налице заблуждаваща търговска практика по чл. 68д ЗЗП.

Недопустимо е потребителите да предявяват претенции и да заявяват възражения в последващо съдебно производство, след като са имали възможността да изчерпят всичките си възражения относно неравноправния характер на съответни клаузи в потребителските договори в рамките на производството по чл. 422 ГПК, инициирано от кредитодателя на потребителския кредит срещу същия потребител (Определение от 01.06.2023 г. по ч.т.д. № 623/2023 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 215 от 22.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 372/2023 г., I т. о.; Определение № 342 от 24.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 801/2019 г., I т. о.; Определение № 913 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2022 г., IV г. о.; Определение № 195 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2648/2021 г., IV г. о.; Определение № 350 от 1.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 2200/2020 г., IV г. о.; Определение № 120 от 9.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 276/2018 г., I т. о.).

С Решение от 17 май 2022 година по съединени дела C-693/19 и C-831/19 (SPV Project 1503 Srl и Dobank SpA срещу YB и Banco di Desio e della Brianza SpA и др. срещу YX и ZW) голям състав на СЕС е разгледал хипотеза на влязло в сила решение поради неподадено възражение в заповедното производство, а решение по дело C-869/19 касае правата на потребителя във висящо въззивно производство и в него липсват постановки относно последващо оспорване на вземанията, за които е 1 издадена заповедта за изпълнение.

С Решение на Съда (голям състав) от 17 май 2022 година по дело C-600/19 (МА срещу Ibercaja Banco SA) също не е съобразено с настоящата хипотеза, доколкото отново касае защита на длъжника в изпълнително производство, което включва в себе си елементи и на заповедно производство, а не исково производство, последващо вече влязло в сила решение, с което е установено задължението на длъжника към кредитора му – банка. Според т. 42 от горецитираното решение защитата на потребителя не е абсолютна, в частност правото на Съюза не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от Директива 93/13 независимо от естеството на това нарушение.

В т. 39 от същото решение съдът е изложил принципите, които националните юрисдикции следва да съобразят при осигуряване ефективна защита на потребителите според изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 – принцип на равностойност и принцип на ефективност, като според т. 44 от решението при спазването на принципа на ефективност трябва да се държи сметка за мястото на процесуалните норми с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености и ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството, като не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира пълната пасивност в процеса на съответния потребител. Допълнителен аргумент за неотносимост на релевираното решение се извежда от внимателен анализ на националната правна уредба, провокирала отправяне на преюдициалното запитване, предмет на дело C-600/19 на СЕС. Въпросните норми от Закон 1/2000 за Гражданския процесуален кодекс на Испания регламентират вид изпълнително производство, което включва в себе си елементи на заповедно производство, въвеждащи служебно задължение на съда по изпълнението да провери неравноправния характер на клаузи в договор, съответстващ на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК и чл. 419, ал. 3 ГПК, преди да допусне и пристъпи към принудително изпълнение върху ипотекиран имот.

Установителните искове, визирани в диспозитива на решението п о дело C-600/19 на СЕС са именно искове, съответстващи на исковете по чл. 422 ГПК, в производството по които ищецът е следвало да упражни правото си да релевира възражения относно неравноправния характер на клаузите от договора за потребителски заем, а не в последващо допълнително исково производство след влизане в сила на заповедта за изпълнение, която установява със сила на пресъдено нещо вземанията с договорно основание (арг. от т. 15, 29, 37 и 55 от Решение от 14 март 2013 година по дело C415/11 на СЕС (Mohamed Aziz срещу Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa (Catalunyacaixa)), където ясно е посочено, че при подадено възражение от длъжника срещу неравноправния характер на клауза по договор, във връзка с вземанията по който е образувано изпълнително производство, се образува отделно исково производство, по което се постановява решение, без да се спира или прекъсва изпълнителното производство (чл. 698, § 1 ГПК на Испания) В Определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 (производство по иск на „Eurobank Bulgaria" AD) съюзният съд се е позовал на чл. 99 от Процедурния правилник на Съда, че последният може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика, доколкото е приел, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза може да бъде изведено недвусмислено от Решение от 26 януари 2017 г. по дело C-421/14 на СЕС (Banco Primus SA срещу Jesús Gutiérrez García) и обсъденото по-горе Решение на Съда (голям състав) от 17 май 2022 година по дело C-600/19 (МА срещу Ibercaja Banco SA).

С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи възраженията си 2 срещу дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от 2008 г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение. По действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.; Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.).

В съответствие с постановките на т. 11б и т. 11в от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д.

№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС в производството по установителния иск по реда на чл.

422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на делото. Ето защо, защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение на основание чл. 414 ГПК, след което най-късно в срока по чл. 133 ГПК с отговора на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната и ясна норма на чл. 424, ал. 1 ГПК, съответно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, а именно след датата на влизане в сила на процесната заповед за изпълнение (Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2022 г., IV г. о.; Решение № 22 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2021 г., III г. о.).

Според Решение от 26 януари 2017 година по дело C‑421/14 на СЕС (Banco Primus SA срещу Jesús Gutiérrez García) Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с влязло в сила решение. Дадените 3 разрешения в посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им характер от потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуването на вземането по този договор.