Решение № 1532 от 02.12.2022, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1532 гр. Пловдив, 02.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско дело № 20225300502541 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. М. А., чрез адв.В. С. от АК Пловдив срещу решение №207/04.07.2022г. на Асеновградски районен съд- І граждански състав, постановено по гр.дело № 1941/2021г. С обжалваното решение е отхвърлен предявения иск от А. М. А., ЕГН ********** от *** за признаване на установено по отношение на Е. А. Х., ЕГН ********** от ***, С. Е. П., ЕГН ********** от *** и Е. Е. Х., ЕГН ********** от ***, правото му на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Асеновград, адрес на имота: ***, намиращ се в сграда с идентификатор №***, предназначение на сградата: жилищна, еднофамилна, разположена в поземлен имот №0070.523.81, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта:1, посочена в документа площ, посочена в документа площ:105 кв.м., ниво:1, съседи: на същия етаж: няма, под обекта: няма, над обекта:***. и върху сграда с идентификатор *** по

КККР на гр. Асеновград, адрес на сградата: ***, разположена в поземлен имот №0070.523.81, застроена площ: 40 кв.м., брой етажи:1, брой 1 самостоятелни обекти: няма данни, предназначение: хангар, депо, гараж, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма.

Решението се обжалва като незаконосъобразно. Сочи се, че са нарушени нормите на ЗТСУ, ЗУТ, ЗС, ЗЕС, Наредба № 5 от 1977 г., Наредба № 7 от 2005 година. Липсва анализ на приетите по делото доказателства. Неправилно Районен съд - Асеновград приЕ., че не е налице етажна собственост, а такава е налице. Сочи се, че в тази насока има решение на Върховен касационен съд по гр.д. № 867/2010г. Сочи се, че неправилно съдът не е възприел експертното становище на арх. Д. и арх. А. относно характера на приземието и неговата правна характеристика, а също така и събраните писмени доказателства в тази насока. Сочи се, че по делото е безспорно доказан фактът на даване средства за строителството на приземието до избите и че в него са живели и семейството на бащата на жалбоподателя, който ги е владял през цялото време. Сочи се, че неправилно не е взето предвид при постановяване на решението и извлечението от данъчната служба от 1994 г. за деклариране на гаража. Иска се отмяна на решението на Районен съд Асеновград и решаване на спора по същество. Претендират се разноските по делото.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите чрез адв. Н. М., с който решението се намира за правилно и законосъобразно. Иска се неговото потвърждаване. Претендират се разноските по делото.

По делото е налична и частна жалба на въззиваемите, чрез адв. М., срещу определение от 24.08.2022 г. по същото дело по чл. 248 от ГПК, което се намира за неправилно. Иска се отмяната му и присъждане на допълнителни разноски за първата инстанция съобразно направеното искане.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от А. А., чрез адв. С., с който определението се намира за правилно и се иска неговото потвърждаване.

Пловдивският окръжен съд, Х граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:

Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на 2 изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.

Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.

Предявен е иск от ищеца А. А. срещу ответниците Е. А. Х., С. Е. П., и Е.

Е. Х. с правна квалификация чл.124 от ГПК установетелен иск за собственост на самостоятелен обект в сграда - приземен етаж от жилищна сграда с идентификатор *** и самостоятелен обект в сграда - гараж с идентификатор ***, находящи се в УПИ в гр.Асеновград.

Безспорно е доказано по делото, че ищецът притежава правото на собственост върху първи и втори жилищен етаж от жилищната сграда и 5/6 идеални части върху парцела, а ответницата Е. Х. притежава 1/6 идеална част от парцела. РС Асеновград приЕ., че сделката, с която правото на собственост върху приземния етаж е прехвърлено на първата ответница Е. Х., е действителна, тъй като едновременно с това се учредява право на строеж на трети жилищен етаж. Правилен е извода на съда, че с погасяване на правото на строеж поради неползване, макар че този въпрос не е предмет на настоящото дело, не отпада прехвърлителното действие по отношение на приземния етаж.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя А. А., че са нарушени нормите на ЗТСУ, ЗУТ, ЗС, ЗЕС, Наредба № 5 от 1977 г., Наредба № 7 от 2005 година. Това възражение е бланкетно като в жалбата не се сочи кои точно норми на гореизброените нормативни актове е нарушил РС Асеновград, поради което и въззивният съд на основание чл.269 от ГПК не може служебно да конкретизира основанието на жалбата и служебно да проверява обжалвания съдебен акт за законосъобразност.

Същото важи и за възражението на жалбоподателя А. А., че РС Асеновград не е извършил анализ на приетите по делото доказателства. Кои доказателства съдът не е взел предвид при изграждане на своите фактически и правни изводи, не се сочи в жалбата и съдът служебно също не разглежда този въпрос, а е ограничен от конкретните оплаквания в жалбата.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя А. А., че неправилно районен съд Асеновград приЕ., че не е налице етажна собственост, а такава е налице. Дали към настоящия момент сградата е в режим на етажна собственост или не, с нищо не помага за решаването на настоящия правен 3 спор. Освен това ищецът твърди в исковата си молба, че всички обекти в жилищната сграда са негова собственост. При тази хипотеза никаква етажна собственост по смисъла чл.37 от ЗС не може да съществува. Не е ясно с това си възражение ищецът какво цели да докаже, същото звучи по-скоро като отказ от твърденията в исковата му молба и признаване на тезата на ответника.

Всъщност ищцовата теза, ясно изложена в уточнението на исковата молба на л.29 от делото, е следната. Тъй като с нотариален акт №947 от дата 03.12.1974г. /л.10/ А. К.А. и съпругата му З. А.А. са продали втория жилищен етаж от къщата на сина си М.А. А. и с нотариален акт №454 от дата 03.10.1985г. /л.12/ същите са прехвърлили първия жилищен етаж от къщата на внука си и ищец А. А., то в периода 1974г. – 1985г. А. К. А. и съпругата му З. А. А. не са собственици на цялата сграда и не могат да прехвърлят само приземния етаж на друг правен субект / ответницата Е. Х. с нотариален акт № 453 от 03.10.198г. /л.13/, защото същият е принадлежност към двата жилищни етажа.

Горната правна теза има право, само че при условие, че приземието не представлява само по себе си самостоятелен обект на собственост, в казуса жилище. Това всъщност е основния въпрос по това дело по отношение на този обект на собственост.

В тази връзка неоснователно е възражението на жалбоподателя А. А., че неправилно съдът не е възприел експертното становище на арх. Д. и арх. А. относно характера на приземието и неговата правна характеристика, а също така и събраните писмени доказателства в тази насока. Въззивният съд намира, че правилно РС Асеновград приЕ., че действителното функционално предназначение на този етаж е за жилище и за това същият се ползва още от построяването на сграда.

Според въззивният съд правилно първата инстанция не е приела становището на две от вещите лица от тройната СТЕ арх. Д. и арх. А., за това че приземния етаж няма белези на самостоятелен обект по смисъла на §1 т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗКИР. Като причината за това е че този обект няма самостоятелно функционално предназначение, защото в него са предвидени складови и обслужващи помещения към двата жилищни етажа.

Първата причина тези правни изводи на тези експерти да се подлагат на 4 сериозно съмнение е простият факт, виден от първата единична СТЕ /л.133/, че макар и в проекта за строежа на приземния етаж да се е предвиждало същият да има обслужващи функции, то в хода на строителството този проект е фактически изменен и функционалното предназначение е променено от обслужващи помещения към пълноценно по площ жилище. Тоест към момента на завършване на строителството в този приземен етаж вече е било построено самостоятелно жилище, а не проектираните избени или помощни помещения. Така че според въззивният съд при своята правна преценка за характера на строежа следва да се изхожда, не от проекта за строеж, а от фактически изграденото. В тази насока е и удостоверението издадено от община Асеновград /л.62/, от което е видно, че това е жилище-апартамент на първи/приземен/ етаж от съществуващата жилищна сграда, на който самостоятелен обект на собственост в кадастралните карти и регистъра е даден и самостоятелен номер ***. Този обект на собственост е търпим строеж по смисъла на §16 /1/ от ЗУТ, не подлежи на прЕ.хване и забрана за ползване и може да е предмет на прехвърлителни сделки.

Втората причина въззивният съд да не намира за достатъчно законосъобразни изводите на двете вещи лица арх. Д. и арх. А. е че същите при своята преценка за характера на построения обект се обсновават само с нормата на §1 т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗКИР, която норма е прекалено обща и не дава конкретни критерии за преценка на оценъчното съждение „самостоятелно функционално предназначение“. При това се игнорират други по-конкретни правни норми в тази насока. Според §1 т.30 ДР на ЗУТ "Жилище" е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Според чл.40 ал.1 от ЗУТ всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Въззивният съд изхождайки от тези конкретни критерии дадени от закона, намира, че приземния етаж няма функционално предназначение на обслужващи помещения, а на жилище. Видно снимките и схЕ.та на приземния етаж по единичната СТЕ /л.137/ в приземния етаж има четири стаи, кухня, тоалетна-баня и под стълбите има затворено с дървена врата складово помещение. Тоест при наличие на всички атрибути на едно жилище по чл.40 ал.1 от ЗУТ и при 5 безспорност на факта, че още от построяването това приземие се ползва за жилище и в него са живели и живеят хора, то за съда няма съмнение, че това е самостоятелен обект в сграда – жилище. Следва да се отбележи, че десетилетия наред това жилище не е било ползвано за складови помещения на горните два жилищни етажа и е нямало никакви претенции за такова ползване от собствениците на горните два етажа. Ето защо не може само на базата на проектната документация този обект на собственост да се обяви за помощни помещения и изби, принадлежност на двата горни жилищни етажа. При това положение щом приземния етаж е самостоятелен обект на собственост, то общите наследодатели на страните по делото А. К.А. и съпругата му З.А.А. законосъобразно са се разпоредили с него като са го прехвърлили на дъщеря си Е. Х. с нотариален акт № 453 от 03.10.198г., сделката не е нищожна, а исковата претенция е неоснователна. Ето защо в тази му част решението е правилно и законосъобразно.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя А. А., че неправилно не е взето предвид при постановяване на решението и извлечението от данъчната служба от 1994 г. за деклариране на гаража. Сочи се че декларирането на имота като лична собственост по ЗМДТ води до извода за налично владение за себе си на гаража. Сочи се че никой от ответниците не е ползвал имота. Първо ответницата Е. Х. също е декларирала като свои един гараж /л.79-81/. Второ декларирането на имота като лична собственост по ЗМДТ не е доказателство за владение на този имот, защото владението е фактически действия, а не правни изявления давани пред държавни органи.