Определение № 817 от 10.03.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 817 гр. София, 10.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, V ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Георгиев като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Гражданско дело № 20251800100248 по описа за 2025 година

•

•

•

Производството е по чл. 248 от ГПК.

С Решение № 38 от 30.01.2026г., постановено по гр.д. № 248/2025г. на Софийския окръжен съд, e признат о за установено, че Р. К. В. с ЕГН ********** не дължи на „ЕОС матрикс“ ЕООД с ЕИК 131001375 сумите по договор за кредит от 14.08.2008г.:

14332,64 €, равняваща се на 28032,21 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.06.2010г. до окончателното й изплащане, 1842,80 €, равняваща се на 3604,20 лева – договорна лихва за периода от 14.09.2008г. до 30.06.2010г.,

164,40 €, равняваща се на 321,54 лева – наказателна лихва за периода от

14.07.2009г. до 30.06.2010г., за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 02.07.2010г. по ч.г.д. № 6361/2010г. на Пернишкия районен съд и изпълнителен лист от същата дата, поради погасяване на вземанията по давност.

Със същото решение съдът е осъдил ответника „ЕОС матрикс“ ЕООД с ЕИК 131001375 да заплати на Р. К. В. с ЕГН ********** сумата 653,59 €, представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса, както и да заплати на адв. Н. Д. К. с личен номер 1000104910 сумата 1639,54 €, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.

2, т. 4 от НВАР.

На 19.02.2026г. е постъпила молба с вх. № 1860 от „ЕОС матрикс“ ЕООД за изменение на така постановеното решение в частта за разноските по отношение на присъденото в негова тежест адвокатско възнаграждение.

Молителят счита, че в тази част решението не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото, както и националната и европейската съдебна практика. Не били изложени и мотиви по отношение на релевираното възражение от ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Решението не било съобразено с най- новата съдебна практика на ВКС и Решението на СЕС от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, съгласно която съдът не е 1 обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Анализира решението на СЕС. Прави извод, че Наредба № 1/2004 г. не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в нея размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Във всички случаи съдът следва да извършва преценка с оглед вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Цитира съдебна практика в този смисъл. Обобщава, че размерът на адвокатското възнаграждение, който се присъжда с решението, може да бъде определен и под минимумите по Наредбата. Развива съображения, че в случая адвокатското възнаграждение е прекомерно спрямо действителната правна и фактическа сложност на производството, която оценява като ниска. В подкрепа на това сочи, че в случая насрещната страна единствено е депозирала искова молба, като производството се е развило изцяло на база писмени доказателства, а в хода на производството не били правени допълнителни доказателствени искания, които да изискват запознаване с тях и изготвяне на становища и депозиране на молби, респ. писмена защита. Подчертава, че производството се е развило в рамките на едно открито съдебно заседание, в което не е проведена специфична защита и не е положен задълбочен труд. Намира, че присъденото в случая адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото и не следва да се определя съобразно Наредба № 1. Моли съда да измени така постановеното съдебно решение в частта за разноските, като намали присъдения адвокатски хонорар. Отправя искане и за допълване на решението на основание чл. 250 ГПК с посочване на банкова сметка, по която да се заплатят присъдените разноски, респ. да се изиска от насрещната страна предоставяне на банкова сметка с цел уреждане на отношенията доброволно.

Препис от молбата е бил връчен на ищцата по делото, и на 09.03.2026г. е постъпил отговор, с който същата се оспорва. Ищцата счита, че в случая става въпрос за отрицателен установителен иск, а не за осъдителен, откъдето изразява несъгласие със становището на молителя, че решението в частта за разноските има осъдителен характер. Подчертава, че разноските са по абсолютния минимум от наредбата. Намира, че делото не е с ниска правна сложност, тъй като касае финансов кредит и финансова институция, при висок материален интерес, с уточнителни молби и явяване в съдебно заседание.

Като водещ принцип изтъква материалния интерес на исковата молба.

Настоящият съдебен състав констатира, че молбата е подадена в срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по нея, съдът възприе следната фактическа обстановка.

Предявен са три обективно съединени отрицателни установителни иска по чл. 439, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства, а именно – погасяване на вземанията поради изтекъл давностен срок.

С постановеното по делото решение тези искове са уважени изцяло.

При този изход на делото, ответникът „ЕОС матрикс“ ЕООД е бил осъден да заплати на ищцата направените от последната разноски за държавна 2 такса, а на процесуалния й представител - адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от НВАР.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно общия принцип за разпределение на отговорността за разноските, отразен в чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, при цялостно уважаване на исковата претенция, на ищеца се присъжда пълния размер на разноските.

В случая предявените искове са били уважени изцяло, поради което съдът е осъдил ответника да заплати на ищцата всички сторени от нея разноски в производството.

Неоснователен е доводът на молителя, че делото се характеризирало с ниска правна сложност. Противно на поддържаното от него, при условията на обективно кумулативно съединяване, в това производство са разгледани три отрицателни установителни иска, всеки от които е с различен петитум.

Независимо че и трите иска произтичат от едно и също фактическо основание (договор за кредит), е било необходимо разглеждане и обсъждане на отчасти различни фактически обстоятелства във връзка със защитата по всеки от тях, както и съобразяването й с вида на процесните вземания и съответстващите им давностни срокове, респ. преценка за прилагане на единна 5- годишна давност, с оглед съдебното им установяване (чл. 117, ал. 2 от ГПК).

Във връзка с горното, неоснователно молителят обосновава претенцията си за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение с ниска фактическа сложност на делото и с обема на реално извършените действия в защита на ищцата. По този въпрос е обективно невярно твърдението му, че насрещната страна единствено е депозирала искова молба, а в хода на производството не били правени допълнителни доказателствени искания, които да изискват запознаване с тях и изготвяне на становища и депозиране на молби. Точно обратното: във връзка оставяне на исковата молба без движение ищцата е депозирала молба от 23.04.2025г., а в отговор на дадени от съда указания с доклада на делото е депозирала още една молба от 01.09.2025г.

Освен това, процесуалният представител на ищцата се е явил в открито съдебно заседание, като е изложил съображения по съществото на спора. Така извършените от него процесуални действия са довели до постановяване на благоприятен за нея резултат (пълно уважаване на исковите претенции), което сочи, че са били адекватни и в достатъчен обем за постигане на целите на защитата.

По тези съображения съдът намира, че делото не може да бъде окачествено като такова с ниска фактическа и правна сложност, поради което няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение на това основание.

Неоснователен е и доводът на молителя, че адвокатското възнаграждение на насрещната страна е следвало да бъде определено под размерите по НВАР, с оглед практиката на СЕС. Наистина, цитираната в молбата съдебна практика допуска присъждане на адвокатско възнаграждение под тези размери, но тя не задължава съда винаги да присъжда възнаграждението под тези размери. Неспазването на нормативно регламентираните ориентировъчни такива на адвокатското възнаграждение е допустимо само по изключение, когато спецификите на конкретния казус (напр. много нисък защитаван материален интерес, пълна липса на извършени 3 процесуални действия, съмнения за злоупотреба с процесуални права и др.) обуславят прекомерност посочените в наредбата размери. Настоящият случай не е такъв, тъй като, както се посочи по- горе, в производството са били разгледани три иска с обща цена над 30000 лв., като процесуалният представител на ищцата е извършил необходимите по количество и качество процесуални действия, които са довели до успешната й защита.

Във връзка с това следва да се отбележи, че размерът на защитавания интерес е един от основните фактори, влияещи върху определяне на адвокатското възнаграждение (както правилно твърди и самият молител в молбата си по чл. 248 от ГПК), а в случая той не може да се определи като нисък.

С оглед гореизложеното, молбата по чл. 248 от ГПК е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Съдът намира за неоснователно и искането за допълване на решението на основание чл. 250 от ГПК с посочване на банкова сметка, по която да се заплатят присъдените разноски. Процесуалният ред по чл. 250 от ГПК се прилага само в случаите, в които съдът не се е произнесъл по цялото искане на съответната страна, като с този термин процесуалният закон визира искането по съществото на спора. В настоящия случай не само че въобще не е било отправяно искане за посочване на банкова сметка, по което съдът да не се е произнесъл, но и да беше отправено такова, то не би имало отношение към съществото на спора, поради което редът по чл. 250 от ГПК е неприложим. Не е налице и хипотезата на чл. 127, ал. 4 от ГПК за задължаване на ищцовата страна да посочи банкова сметка или друг начин на плащане, тъй като тя касае само осъдителен иск за парично вземане, а нито един от предявените в настоящото производство искане не отговаря на това условие.

Поради това и с оглед изразеното от молителя желание за доброволно уреждане на отношенията, съдът може единствено да укаже на насрещната страна да посочи такава банкова сметка.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 от ГПК на „ЕОС матрикс“ ЕООД за изменение в частта за разноските на Решение № 38 от 30.01.2026г., постановено по гр.д. № 248/2025г. на Софийския окръжен съд.

УКАЗВА на Р. К. В. да посочи банкова сметка, с цел доброволно заплащане от страна на ответника на присъдените й по делото разноски.

Определението може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от връчване на препис от него.

Съдия при Софийски окръжен съд: _______________________ 4