Решение № 3929 от 31.05.2019, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр. София, 31.05.2019 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април през 2019 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ

НАЙДЕНОВА мл.съдия АНЕТА

ИЛЧЕВА секретар

Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 1274 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 550846 от 02.12.2018 г., постановено по гр.д. № 39660/2018 г. на СРС, 74 състав, са уважени предявените от Л.Я.Д. срещу Държавен културен институт към министъра на външните работи /ДКИ/ обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ, като е признато за незаконно наложеното й дисциплинарното й наказание „уволнение“ от заеманата от нея длъжност „директор“, наложено със Заповед № ЧР-95-00-137 от 19.04.2018 г. на Министъра на външните работи на Република България, отменена е тази заповед както и заповед №

Т-730 от 19.04.2018 г. на министъра на външните работи на РБългария, с която е прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ трудовото правоотношение на Л.Я.Д. за длъжността, „директор“ на ДКИ, възстановена е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на ДКИ, и е осъден ответника да й заплати сумата 8400 лева обезщетение за оставане без работа в периода от 19.04.2018 г. до 19.10.2018 г. ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба (15.06.2018 г.) до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 2000 лв. - съдебни разноски. С решението първоинстанционнитя съд се е произнесъл и относно разноските, които ответната страна ДКИ да заплати на съда в размер на 496 лв. съгласно чл.78, ал.6 от ГПК.

Това решение е обжалвано в срок от ответника

ДКИ чрез пълномощник адв.С. Л.-Н., с доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон, довело и до необоснованост на същото.Твърди се, че неправилно, в нарушение на процесуалните норми, първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в резултат на което необосновано е направил изводи, че е било нарушено правото на защита на ищцата, тъй като тя не била уведомена кои са конкретните нарушения във формата на бездействие, срещу които е следвало да се защити. Също е изложил съдът и противоречиви мотиви, защото първо се приемало, че ищцата не е знаела в какво се състои бездействието, а после се правел извод, че нарушенията на трудовата дисциплина са конкретно очертани от обективна и субективна страна, което опровергавало първоначалният извод на съда. Възразява срещу извода в обжалваното решение, че не била изпълнена процедурата по в чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като не били взети обяснения от ищцата за всички нарушения на трудовата дисциплина, описани в обжалваната заповед. Твърди, че работодателят е спазил и процедурата, предвидена в Закона за дипломатическата служба /ЗДиплС/, взел е както устни обяснения, така и писмени обяснения, които били обсъдени в уволнителната заповед. Излага още доводи, че наложеното на ищцата дисциплинарно уволнение е за неопазването съхранението на паметника, приет от нея с писмен протокол на 03.12.2013 г., за което й било искано обяснение и което нарушение било достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина, за да бъде наложено и най- тежкото дисциплинарно наказание, и това нарушение било доказано в процеса, тъй като в периода, който е посочен в обжалваната заповед като период на извършване на нарушението на трудовата дисциплина, ищцата е заемала длъжността „директор“ на ДКИ по трудово и служебно правоотношение, макар и конкретната дата на нарушението не е установена, като счита без правно значение факта, че от 24.10.2006 г. до 20.10.2016 г. ищцата е работила по служебно правоотношение. По време на действие на трудовия й договор ищцата уведомила, че паметникът не съществува, което сочело на законосъобразно реализирана спрямо нея дисциплинарна отговорност по реда на Кодекса на труда, при която е спазена и разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ, тъй като едва от съдържанието на този доклада, предаден на министъра на външните работи на 22.02.2018 г. ставало ясно, че ищцата Л.Д. като директор на ДКИ е виновното длъжностно лице, което е приело готовия паметник и не е положило усилия да бъде съхранен, и от тази дата е започнал да тече 2-месечния срок за налагане на дисциплинарното наказание. Счита, че задължението на ищцата да опази паметника, който като директор на ДКИ, имащ качеството на възложител, е приела и е констатирала, че същият е изработен с протокол, е било и да го опази и да осигури същия да бъде траспортиран до Израел или друго място, без за това да й се дават изрични указания, тъй като е било част от задълженията, произтичащи от трудовия договор и длъжностната характеристика, поради което обратният извод на съда се явявал неправилен. Твърди още въззивникът, че в резултат от бездействието на ищцата е настъпила щета за ДКИ и това е наложило повторно изработване на паметника и повторно заплащане, като това е станало достояние на медиите, за което са представени писмени доказателства, които също не са обсъдени в обжалваното решение. Моли решението да се отмени изцяло и исковете да се отхвърлят. Претендира разноски съобразно списъците по чл. 80 ГПК, представени пред първата и пред въззивната инстанция.

Въззиваемата страна-ищец Л.Я.Д., чрез пълномощник адв.Л.Д., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, и че е опровергало със събраните пред СРС писмени доказателства, че не е нарушавала трудовата дисциплина, както и че работодателят не е доказал, че е спазил изискванията на чл.193, чл.194 или 195 КТ при налагане на дисциплинарното наказание, при което съдът, като установил, че изискванията на тези норми не са спазени, не е следвало и да разглежда спора по същество, т.е. дали е извършено соченото дисциплинарно нарушение, а може да отмени уволнението като незаконно само на това основание. Намира още, че обжалваното решение е постановено при обсъждане на събраните по делото доказателства, а оплакванията по въззивната жалба за спазване на КТ били необосновани. Поддържа по същество и довода си, че задълженията на ищцата по трудовия договор не били свързан с паметника, тъй като този паметник никога не е бил част от имуществото на ДКИ и действията относно сключване на конкретните договори, одобрени и съгласувани от финасовия контрольор, са лимитирани в рамките на отпуснатия бюджет през 2013 г. и конкретно получените указания за конкретните действия към този момент. Отделно от това оспорва дисциплинарно наказващият орган да е доказал, че е поискал обяснения за нарушенията, описани в уволнителната заповед, тъй като от нея били поискани обяснения само за неосъществен контрол по съхранение и целостта на паметника - символ за отбелязване на българския принос в спасяване на евреите от Холокоста през Втората световна война/ видно от писмо изх.№ 04-001-44/22.03.2018 г./, но не и относно други бездействия относно неспазването и съхранението на паметника, приет с протокол от 03.12.2013 г., за които други форми на бездействие, освен неосъществен контрол, и вменени като отделни нарушения на трудовата дисциплина от ищцата, не са й взети обяснения по чл.193 КТ. Намира, че не могат да й бъдат вменявани дисциплинарни нарушения за времето от 3.12.2013 г. до 01.11.2016 г., в който период е заемала длъжността „директор“ по служебно правоотношение, поради прилагане на различни закони - ЗДС и КТ в различните периоди на заемане на длъжността „директор“, както и че по делото останало недоказано спазването на срока по чл.194 от КТ, тъй като с докладната от 20.12.2017 г. самата ищца е довела до знанието на дисциплинарно наказвашия орган фактите и обстоятелствата, които са приети като дисциплинарни простъпки, залегнали в уволнителната заповед от 19.04.2018 г., а докладът на инспектората от м.02.2014 г. не съдържал никакви нови данни и обстоятелства, при което уволнителната заповед като издадена след 4 месеца, е извън срока по чл.194 КТ. Излага и довод, че ЗДиплС е неприложим относно процедурата по установяване на нарушението, тъй като от 20.10.2016 г. ищцата заемала длъжността по трудово правоотношение, а нарушението като продължавано такова се считало извършено с момента на откриването му, и доколкото в мотивите на заповедта за краен срок на бездействието се сочел месец ноември

2017 г., то срокът на извършване и откриване съвпадали и заповедта за уволнение се явявала издадена след изтичане на предвидения в КТ двумесечен срок от откриване на нарушението. Моли жалбата да се остави без уважение, претендира разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК, прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Обжлаваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Налице е последователно застъпвана теза в решения на ВКС по приложението на процесуалния закон, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните.

Изложените във въззивната жалба на ДКИ оплаквания се отнасят до необоснованост на първоинстанционния акт относно преценката на всички въведени от страните възражения и преценка на събраните доказателства, които, заедно с доводите по отговора на въззивната жалба на ищцата, налагат въззивната инстанция да ги обсъди, както и да прецени дали събраните по делото доказателства установяват твърденията и възраженията на страните съобразно носената от тях доказателствена тежест .

По правния спор и по преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:

Предявени са обективно съединени обусловени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ.

Ищцата Л.Я.Д. твърди, че работела по трудов договор № 2 от 20.10.2016 г., сключен с Министъра на външните работи, по безсрочно трудово правоотношение, на длъжността „директор“ на Държавен културен институт към Министъра на външните работи, считано от 01.11.2016 г. на основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ, ПМС № 241 от 17.09.2016 г. и ПМС № 67/14.04.2010 г. Твърди, че наложеното й дисциплинарно наказание „уволнение“ от тази длъжност, на основание чл.192, ал.2, вр. чл.188, т.З от КТ вр. ЧЛ.189, ал.1 от КТ и чл.190, ал.1, т.7 от КТ, извършено със заповед № ЧР-95-00137 от 19.04.2018 г. на Министъра на външните работи на РБългария, е незаконосъобразно, тъй като е извършено след изтичане на срока по чл.194 от КТ за налагане на дисциплинарното наказание-работодателя е узнал за нарушението най-късно м.декември 2017 г. Оспорва да е извършила сочените в уволнителната заповед нарушения, тъй като счита, че не е в трудовите й функции, нито в основната дейност на ДКИ, да съхранява, опазва или транспортира паметника до Израел, както и че не е имала аникакви правомощия да влияе върху решението кога и къде да бъде поставен паметника. Счита, че е изпълнила нареждане по писмо за отпускане на целеви средства по бюджета на ДКИ за възлагане изработване на паметника през 2013 г., на основание чл.24, ал.1 от ЗДСл, като не е имала към онзи момент - 2013 г. длъжностна характеристика съгласно тази по КТ по трудовия й договор от 2016 г., тъй като към 2013 г. е заемала длъгността „директор“ по служебно правоотношение. Счита, че след като не е имало възлагане към нея на конкретни задачи от прекия ръководител-министъра на външните работи, нито от МВнР във връзка с този договор, е изпълнила възлогжената й задача, като е сключила договор за възлагане изработването на паметника, без да има ангажимент за неговото съхранение и траспортиране, като паметникът не ставал част от имуществото, за което ДКИ отговарял. Счита, че няма ощетяване бюджета на ДКИ, тъй като целево отпуснатите средства през 2013 г. били усвоени по предназначение, а сумите по втория дотовор с изпълнителя – този от 17.12.20143 г., били върнати от изпълнителя преди налагане на дисциплинарното наказание на ищцата. Намира отпускането на нови 36 000лв. от бюджета на МВнР да е за промяна в дизайна на паметника, което налагало неговото преработване и ново отливане поради искане на комитета по паметниците в Тел Авив, както и че непоставянето на паметника в Израел през 2014 г., както е било планирано първоначално, се дължало на други причини, които не зависели въобще от директора на ДКИ. Счита, че като е сключила с изпълнителя втория договор от 17.12.2013 г., рискът от погиване на вещта е преминал върху изпълнителя, вкл. и задължението за неговото опазване, а на нея като директро на ДКИ не й е било възлагано да го съхранява, пази или извършва др. действия по неговото транспортиране. Оспорва да е нарушила трудовата дсициплина за времето от 01.11.206г. до м.11.2017 г. чрез бездействие, тъй като не било доказано именно в този период, в който е заемала длъжността по КТ, паметникът да е погинал, а за предходен период 3.12.2013 г.-20.10.2016 г. е заемала длъжността по служебно правоотношение, за което не можело да й се търси отговорност по КТ, а и през този преходен период не била извършила нарушение във връзка с паметника, по вече изложените по-горе съображения. Ето защо моли съда да признае налагането й на дисциплинарно наказание "уволнение" за незаконно, да се отменят катто уволнителната заповед така и издадената въз основа на нея прекратителна заповед № Т-730 от 19.04.2018 г., да се възстанови на заеманата до уволнението дължност, и да се осъди ответната страна да й заплати обезщетение за времето на оставане без работа поради уволнението, за 6 месеца от 19.04.2018 г. в размер на 8400 лв. със законната лихва от исковата молба, както и разноските по делото.