Определение № 61 от 08.01.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 61 гр. Варна, 08.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV А СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Бойко Ал. Мачорски като разгледа докладваното от мл.с. Бойко Ал. Мачорски Въззивно гражданско дело № 20253100502676 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на Глава XX ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 262151/17.09.2025 г. (уточнена с молба – становище с вх. № 262408/05.11.2025 г. по описа на ВРС) на Е. И У., ЕГН **********, срещу решение от 12.03.1998 г., постановено по ГД № 1751/1997 г. по описа на ВРС, с което е прекратен бракът между С Г У, роден на 22.02.1965 г. в Русия, и Е. И У., сключен на 22.09.1990 г. с удостоверение за граждански брак № 134 пред длъжностно лице по гражданско състояние при Градски народен съвет – гр. Щербинка, Московска област, Русия, по взаимно съгласие, на основание чл. 100 СК (отм.). С решението още е утвърдено споразумение, съгласно което е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ № 6, на Е. У..

Постановено е след развода жената да носи брачното си фамилно име У..

В жалбата е посочено, че Е. и С У се преместили в Република България през 1997 г. На 03.03.1999 г. се родила дъщеря им – В. С. У., а през 2003 г. придобили българско гражданство. Заявява, че едва през 2022 г. бившият й съпруг – Сергей Улянов, предявил срещу нея иск за развод пред ВРС. Сочи, че бракът между тях бил прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство с решение № 3151/20.10.2022 г., постановено по ГД № 10450/2022 г. по описа на ВРС, потвърдено с решение № 214/23.02.2023 г., постановено по ВГД № 52/2023 г. по описа на ВОС. След като Сергей Улянов починал (15.07.2023 г.), между Е. У. и дъщеря й В. У. възникнали имуществени спорове, по повод на които било образувано гражданско дело, в рамките на което В. У. заявила, че бракът между Е. и С У бил прекратен на 12.03.1998 г. Поддържа, че по този повод, след справка във ВРС, на 15.09.2025 г. въззивникът се запознал с материалите по ГД № 1751/1997 г. и за пръв път разбрал за постановеното по него решение за развод по взаимно съгласие. В тази връзка във въззивната жалба са наведени множество оплаквания, свързани с надлежното иницииране 1 на производството пред първоинстанционния съд; участието в него; наличието на изразено съгласие за прекратяване на брака и други. Изложено е становище, че обжалваното решение е нищожно, в условията на евентуалност недопустимо и неправилно. Въззивникът моли за отмяна на обжалвания акт. В тази връзка са направени многобройни доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваемата – В. С. У., чрез процесуален представител, с който я оспорва. Изложено е становище за недопустимост на въззивната жалба, като са развити подробни съображения.

При служебната проверка по чл. 267, ал. 1 ГПК съдът намира, че жалбата е недопустима, поради следните съображения:

Както беше изложено по – горе, подадена е въззивна жалба срещу решение от 12.03.1998 г., постановено по ГД № 1751/1997 г. по описа на ВРС, с което е прекратен бракът между С Г У, роден на 22.02.1965 г. в Русия, и Е. И У., сключен на 22.09.1990 г. с удостоверение за граждански брак № 134 пред длъжностно лице по гражданско състояние при Градски народен съвет – гр.

Щербинка, Московска област, Русия, по взаимно съгласие, на основание чл.

100 СК (отм.).

В чл. 100 на действалия към процесния момент СК (обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1.07.1985 г. и отм., бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.) е била уредена възможност за развод по взаимно съгласие. По същото време е действала разпоредбата на чл. 259в ГПК ( обн., изв., бр. 12 от 8.02.1952 г. и отм., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.), съгласно която решението, с което се допуска разводът по взаимно съгласие, не подлежи на обжалване.

Предвид гореизложеното, подадената въззивна жалба, с която е сезиран ВОС, е недопустима, тъй като е подадена срещу акт, който не подлежи на обжалване. Страната разполага с друг ред за защита срещу решението, ако смята, че то е порочно.

Направените от настоящия състав констатации налагат прекратяване на образуваното производство.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по ВГД № 2676/2025 г. по описа на ВОС.

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му пред Апелативен съд – Варна.

Председател: _______________________

2

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 61 гр. Варна, 08.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV А СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Бойко Ал. Мачорски като разгледа докладваното от мл.с. Бойко Ал. Мачорски Въззивно гражданско дело № 20253100502676 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на Глава XX ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 262151/17.09.2025 г. (уточнена с молба – становище с вх. № 262408/05.11.2025 г. по описа на ВРС) на Е. И У., ЕГН **********, срещу решение от 12.03.1998 г., постановено по ГД № 1751/1997 г. по описа на ВРС, с което е прекратен бракът между С Г У, роден на 22.02.1965 г. в Русия, и Е. И У., сключен на 22.09.1990 г. с удостоверение за граждански брак № 134 пред длъжностно лице по гражданско състояние при Градски народен съвет – гр. Щербинка, Московска област, Русия, по взаимно съгласие, на основание чл. 100 СК (отм.). С решението още е утвърдено споразумение, съгласно което е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ № 6, на Е. У..

Постановено е след развода жената да носи брачното си фамилно име У..

В жалбата е посочено, че Е. и С У се преместили в Република България през 1997 г. На 03.03.1999 г. се родила дъщеря им – В. С. У., а през 2003 г. придобили българско гражданство. Заявява, че едва през 2022 г. бившият й съпруг – Сергей Улянов, предявил срещу нея иск за развод пред ВРС. Сочи, че бракът между тях бил прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство с решение № 3151/20.10.2022 г., постановено по ГД № 10450/2022 г. по описа на ВРС, потвърдено с решение № 214/23.02.2023 г., постановено по ВГД № 52/2023 г. по описа на ВОС. След като Сергей Улянов починал (15.07.2023 г.), между Е. У. и дъщеря й В. У. възникнали имуществени спорове, по повод на които било образувано гражданско дело, в рамките на което В. У. заявила, че бракът между Е. и С У бил прекратен на 12.03.1998 г. Поддържа, че по този повод, след справка във ВРС, на 15.09.2025 г. въззивникът се запознал с материалите по ГД № 1751/1997 г. и за пръв път разбрал за постановеното по него решение за развод по взаимно съгласие. В тази връзка във въззивната жалба са наведени множество оплаквания, свързани с надлежното иницииране 1 на производството пред първоинстанционния съд; участието в него; наличието на изразено съгласие за прекратяване на брака и други. Изложено е становище, че обжалваното решение е нищожно, в условията на евентуалност недопустимо и неправилно. Въззивникът моли за отмяна на обжалвания акт. В тази връзка са направени многобройни доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваемата – В. С. У., чрез процесуален представител, с който я оспорва. Изложено е становище за недопустимост на въззивната жалба, като са развити подробни съображения.

При служебната проверка по чл. 267, ал. 1 ГПК съдът намира, че жалбата е недопустима, поради следните съображения:

Както беше изложено по – горе, подадена е въззивна жалба срещу решение от 12.03.1998 г., постановено по ГД № 1751/1997 г. по описа на ВРС, с което е прекратен бракът между С Г У, роден на 22.02.1965 г. в Русия, и Е. И У., сключен на 22.09.1990 г. с удостоверение за граждански брак № 134 пред длъжностно лице по гражданско състояние при Градски народен съвет – гр.

Щербинка, Московска област, Русия, по взаимно съгласие, на основание чл.

100 СК (отм.).

В чл. 100 на действалия към процесния момент СК (обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1.07.1985 г. и отм., бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.) е била уредена възможност за развод по взаимно съгласие. По същото време е действала разпоредбата на чл. 259в ГПК ( обн., изв., бр. 12 от 8.02.1952 г. и отм., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.), съгласно която решението, с което се допуска разводът по взаимно съгласие, не подлежи на обжалване.

Предвид гореизложеното, подадената въззивна жалба, с която е сезиран ВОС, е недопустима, тъй като е подадена срещу акт, който не подлежи на обжалване. Страната разполага с друг ред за защита срещу решението, ако смята, че то е порочно.

Направените от настоящия състав констатации налагат прекратяване на образуваното производство.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по ВГД № 2676/2025 г. по описа на ВОС.

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му пред Апелативен съд – Варна.

Председател: _______________________

2

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3