Решение № 4564 от 06.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4564 гр. Пловдив, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330101024 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата П. Д. М., ЕГН: **********, от .............., чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: 831094393, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 111П, представлявано от и.д. Ч.З. и С.П., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 20 евро- платена над заемната сума при начална липса на основание по договор за банков кредит № ...................../ 08.02.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 06.02.2026 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за банков кредит № ...................../ 08.02.2023 г., по който ищцата получила овърдрафт по разплащателна сметка под формата на разрешен кредитен лимит в размер на 5 000 лева. По всяко време можело да се усвояват суми от главницата до максималния лимит, но трябвало да се възстановява текущото задължение през месеца. Крайният срок на издължаване бил 08.02.2024 г., който се увеличавал автоматично. Посочени били и лихвените проценти по методиката на банката. Допълнително се дължали такси за управление на кредита, както и наказателна лихва. Посочва се, че договорът за кредит бил недействителен, тъй като размерът на шрифта на методиката за лихвения процент и на ОУ, бил по- малък от 12, в нарушение на нормата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Също така, имало нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията за прилагане на лихвения процент, а и 1 клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави. Отделно, нарушен бил и чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не се посочвало как е формирана общо дължимата сума.

Предвид недействителността на договора, на основание чл. 22 от ЗПК се дължало връщане само на главницата, която била платена, но не се дължали такси за други разходи. В тази връзка се моли за осъждане на ответника да върне неоснователно платената над главницата от 20 евро, ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва искът. Твърди се, че между страните бил сключен индивидуален договор за банков кредит, като всички съществени клаузи били изначално известни на клиента. Волята на страната не била опорочена, договорът бил подписан със съгласие на ищеца, като правната връзка обвързвала страните по него. Лихвеният процент за договорната и за наказателната лихви в случая бил фиксиран за целия срок на договора. Банката изпълнявала задълженията си по договора точно и добросъвестно, като на клиента всеки месец се предоставяла точна отчетна информация за погашенията по кредита. Доколкото кредитът бил тип овърдрафт, нямало изискване за ГПР, защото параметрите не били изначално ясни.

Минималните вноски не можело да се определят отнапред, а се формирали според изразходваното през месеца и затова тук нямало погасителен план. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. пълномощникът на страната поддържа отговора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е сключен договор за издаване на кобрандирана револвираща международна кредитна карта Visa- Fibank- eMAG и предоставяне на кредитен лимит по разплащателна сметка № ...................../ 08.02.2023 г., в размер до 5 000 лева, със срок за ползване и погасяване до 08.02.2024 г., с възможност за автоматично погасяване, при ГПР16, 41 % и фиксирана годишна лихва от 13, 90 % или 16, 90 %.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за кредит и общите условия към него.

По делото е прието заключение на съдебно- техническа експертиза, по която вещото лице след проверка на текста на договора за кредит е установило, че договорът бил написан в серифен шрифт- serif font, подобен на семейство шрифтове Times New Roman, с големина 10, 7 пункта, а общите условия били написани в серифен шрифт- serif font, подобен на семейство шрифтове Bahnschrift, с големина 10, 4 пункта.

По делото е прието и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че общо платената по договора за кредит сума е в размер на 2 644, 45 евро, като по същия нямало начислени лихви, защото кредитът бил овърдрафт и имало начислени само такси за ползване от 45, 59 евро. Същевременно усвоената от лицето сума била в общ размер на 2 598, 86 евро, чрез разплащания на ПОС терминал или тегления от АТМ.

2

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е направено изменение на иска, като същият е увеличен до размера от 59, 86 евро, вместо първоначалния предявен такъв от 20 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. В самия договор в случая липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора размер, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба.

Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 16, 41 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в 3 това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Отделно, ищецът е направил възражение относно шрифта, с който е изписан текстът на договора за кредит и в тази връзка по делото е прието и заключение на СТЕ, което съдът кредитира изцяло, като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните. След подробен анализ на съдържанието вещото лице е посочило, че текстът на договора е изписан с шрифт от 10,7 пункта. При това положение следва, че разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК е нарушена. Без значение е обстоятелството дали договорът е читаем или не, защото законът въвежда изрични изисквания за формата и съдържанието на конкретния вид договор и обвързва нарушаването им с недвусмислени правни последици, които не подлежат на тълкуване.

Във връзка с горното, следва да се отбележи и задължителната съдебна практика в подобни случаи- решение № 50084/ 09.01.2024 г., постановено по търг. дело № 875/ 2022 г. на ВКС, ТК, I отд., в което изрично се посочва, че при нарушение на изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК относно шрифта, договорът за кредит е недействителен, като в този смисъл е и практиката на ЕС по Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., касаеща вид, формат и размер на шрифта.

Както вече се посочи, съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От заключението на 4

ССчЕ е видно, че ищецът е погасил главницата в размер на 2 598, 86 евро, поради което всичко, което е платено над нея, е недължимо. Това са такси в общ размер на 45, 59 евро, както и допълнителна сума от 14, 27 евро, или общо- от 59, 86 евро. При положение, че в мотивите на решението се признава, че договорът е нищожен, всичко, което е било платено над главницата, подлежи на връщане. Така осъдителният иск следва да бъде уважен в поддържания му след изменението размер, като претенцията се присъди за търсената след увеличението на иска сума от 59, 86 евро, която остава платена над чистата стойност на кредита. Сумата се дължи и ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 21, 87 евро, депозити за съдебно- техническа експертиза в размер на 150 евро и за съдебносчетоводна експертиза също в размер на 150 евро, които суми следва да й се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Тя е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото обаче не е заплатила хонорар, а моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от а. Д. Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза в размер на 200 евро и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски. На ответника разноски не се следват, като направените такива си остават в негова тежест.

Разпечатката съдържа 32 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a53fbec7-2c61-4f28-9011-a2cf8b059673