Решение № 779 от 16.07.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 779 гр. Варна, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20253100501423 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 46359/27.05.2025 г. на ищцата С.

В. В., подадена чрез пълномощник адвокат А. Д., ВАК, срещу решение № 1380/22.04.2025 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр. д. № 9046/2024 г. по описа на ВРС. Предмет на обжалване е частта на решението, с която са отхвърлени предявените от ищцата – настоящ въззивник, искове с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване недействителността на сключения с ответника „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, договор за потребителски кредит № 946641/18.10.2023 г., както и евентуално предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 6 от същия договор.

В жалбата са изложени твърдения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон.

На първо място се сочи, че в чл. 3, ал. 2, т. 4 от процесния договор бил посочен 1 годишен процент на разходите в размер на 58.26%, който формално не надвишавал максималния позволен по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразявал действителният размер на разходите. Твърди се, че годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит и с оглед законовите изисквания за яснота на предоставената информация на потребителя е необходимо последният да бъде запознат със съдържанието на ГПР. Според въззивницата, бланкетното посочване на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност за преценка дали компонентите отговарят на чл. 19 ЗПК. Посочва съдебна практика в подкрепа на становището си. На по-силно основание сочи, че изключването на някой от компонентите на ГПР съставлява нарушение, обуславящо нищожност на договора. Възприема извод, че клаузата на неустойка поради нейната изначална нищожност не би могла да санира договора. Изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд за неоснователност на евентуално предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като посочва практика на ВКС и СЕС в тази връзка.

По подробно изложени в жалбата доводи и твърдения се отправя искане за отмяна решението в обжалваните части. Претендира разноски.

В хода на осъществената размяна на книжа по чл.263, ал.1 от ГПК насрещната страна – ответникът „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, чрез пълномощника си по делото адвокат Х. М., е подал писмен отговор вх. № 54843/19.06.2025 г., в който обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба, подкрепено с изложени аргументи по наведените от въззивницата оплаквания. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски за въззивната инстанция.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД разгледа съдържащите се в жалбата оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК приема следното:

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и 2 упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от сочените в жалбата оплаквания и твърдения за пороците, водещи до неправилност на решението.

За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:

Производството по делото е образувано въз основа на исковата молба на С. В. В., ЕГН **********, от град Варна, с която спрямо „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, седалище град София, са предявени установителен иск за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 946641/18.10.2023 г. поради противоречие със закона, а в условие на евентуалност - установителни искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора, предвиждаща задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора неустойка в размер на 1745,02 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора, съответно на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 6 от сключения между страните договор, предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 47%, като противоречащи или заобикалящи закона и накърняващи добрите нрави.

Правно основание на исковете - чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), вр. с чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК); съответно (евентуални) по чл. 26, ал.

1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Между страните не се спори относно това, че между тях е бил сключен договор за потребителски кредит № 946641/18.10.2023 г., по силата на който кредиторът „Кредирект“ ЕООД предоставил в заем на С. В. В. паричен заем в размер на 900 лeва, срещу насрещното задължение на кредитополучателя в срок от 18 месеца да върне заетата сума ведно с уговореното възнаграждение за кредитора при фиксиран лихвен процент 47%. Посочено е, че годишният процент на разходите е 58,26%, като е съобразена само възнаградителната лихва (чл. 3, ал. 4). Съгласно чл.6 страните са се споразумели, че в срок до два дни от сключването на договора кредитополучателят следва да представи обезпечение - безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ 3 търговска банка, за период от сключването му до изтичане на 6 месеца от падежа на последната редовна вноска за цялата сума за плащане по Договора или с поръчителството на едно или две лица, отговарящи кумулативно на следните условия: при един поръчител осигурителен доход на същия в размер на три пъти минималната работна заплата, при двама поръчители размер на осигурителен доход на всеки в размер на два пъти минималната работна заплата, да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора, да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен", както по активни, така и по погасен задължения по данни на ЦКР към БНБ, да представят служебна бележка от работодателя или друг документ, удостоверяващ размера на доходите им. Изрично е посочено (чл. 6, ал. 6), че договорът не би бил сключен без поемане на задължение за предоставяне на обезпечение като неизпълнението на това задължение уврежда кредитора независимо от това дали кредитът се обслужва редовно (чл. 6, ал. 5). Наред с това изрично в чл. 18, ал. 1 от договора е прието, че за неизпълнение на това задължението кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1 745,02 лева, която се заплаща разсрочено с всяка една погасителна вноска по включения в договора погасителен план, посочена в размер като сборна сума от включените в нея части от главница, възнаградителна лихва и неустойка.

Изрично в ал. 3 е посочено, че неустойката не е включена в ГПР като е вписано и декларативно изявление от името на кредитополучателя, че се съгласява и приема, че неустойката представлява отделно от главницата и лихвата вземане и се дължи за неизпълнение на задължение по договора.

Не се спори, че кредитът е отпуснат, като кредитополучателят не е представил обезпечение.

Спорът, с който е сезиран съда, пренесен и във въззивното производство с подадената от ищеца жалба, е правен и по същество се свежда до това следва ли неустойката за неосигурено обезпечение по договор за кредит да се включи в ГПР.

За да отговори на този въпрос, съставът на въззивния съд съобрази следното:

При потребителския кредит ГПР обхваща всички настоящи или бъдещи 4 разходи по кредита за потребителя – лихви, комисиони, такси и други възнаграждения - чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Същевременно законът изрично казва, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора - чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. Следователно, по общото правило неустойката не влиза в ГПР. Това обаче е валидно само в случаите, при които неустойката е действителна санкция за неизпълнение на задължение да се предостави обезпечение. Тогава, когато предвидената неустойка не функционира като истинска санкция, а като предварително предвидено оскъпяване на кредита, добавка към погасителните вноски, тя не е разход „при неизпълнение“ в същинския смисъл, а част от цената на кредита и в такъв случай трябва да се третира като разход по кредита по чл. 19, ал. 1 от ЗПК и да бъде включена в ГПР. Преценката следва да се извърши не формално по наименованието, а по реалната икономическа функция на клаузата. Ако по конструкцията на договора личи, че тази неустойка е била предвидена като почти автоматично оскъпяване - например размерът е фиксиран предварително, условието за обезпечение е практически трудноизпълнимо, а сумата е била заложена като очакван елемент от цената на кредита - тогава тя следва да се преценява като разход по кредита, а не като чиста санкция.

В конкретния случай, сам първоинстанционният съд е приел в мотивите си за уважаване на евентуалния иск за прогласяване на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора за нищожна, че уговорената неустойка няма предвидените в чл. 92 ЗЗД функции по отношение изпълнението на главното задължение, а е представена от кредитора като санкционна - при неизпълнение на договорно задължение, но не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от същото. Същевременно, договорена в размер на 1745,02 лева неустойката, съпоставена със заемната сума (900 лева), възлиза на 193,89% от последната, което я прави необосновано висока в нарушение на принципа на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Освен това, предвидените многобройни и на практика почти неизпълними изисквания към обезпечението, което длъжникът следва да представи в изключително кратък двудневен срок за изпълнение, създава само по себе си предпоставки за неизпълнението на поставените изисквания от кредитополучателя и начисляване на неустойката, която се явява сигурна печалба за кредитора. Включена към погасителните вноски, въпросната 5 неустойка води до скрито оскъпяване на кредита при заобикаляне на императивното правило на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР, което именно е и целта, с която клаузите за нея са въведени в договора.

След като неустойката е предвидена още при сключването на договора като почти сигурно дължима, няма връзка с реално настъпили вреди за кредитора, условието за предоставяне на обезпечение е поставено така, че потребителят практически трудно може да го изпълни, плаща се разсрочено заедно с месечните вноски и размерът е фиксиран така, че фактически увеличава възнаграждението на кредитора, то обосновано следва да се приеме, че по същество тази „неустойка“ е прикрито оскъпяване на кредита, поради което тя трябва да се вземе предвид в ГПР още към момента на сключване на договора. ГПР е показател, който се определя към момента на сключване на договора и трябва да отразява всички разходи по кредита, известни на кредитора и дължими от потребителя чл. 19, ал. 1 от ЗПК, § 1, т. 1 от ЗПК. Договорът трябва да съдържа ГПР и използваните допускания при изчисляването му чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Невключването на дължимата неустойка в годишния процент от разходите води до противоречие със закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждащ ГПР да не е в повече от 5 пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с ПМС 426/14 г. Включването на този прикрит разход по кредита към размера на ГПР ще надвиши съществено фиксирания в договора размер от 58,26%, в който е включен само размера на дължимата възнаградителната лихва, респ. действителният размер на ГПР ще надвиши максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като към 18.10.2023 г. – датата на сключване на договора за кредит, законната лихва по просрочени задължения е 13,64%.

Разпечатката съдържа 29 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a53f5b7a-1708-49ae-9c00-0eb760b57de2