Определение № 114 от 18.06.2026, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 114 гр. Бургас, 18.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла М. Цолова

Членове:

Яни Г. Гайдурлиев

Светлин Ив. Иванов като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно частно наказателно дело № 20262000600121 по описа за 2026 година Производството е образувано по частна жалба против определение, с което е оставено без уваЖ.е искане за изменение на мярка за неотклонение задържане под стража в разпоредително заседание.

В частната жалба, подадена от упълномощения защитник на подс. Н. Г. Б., са излоЖ. оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Защитникът оспорва извода на съда, че рискът от отклоняване на подсъдимия от наказателно преследване не е намалял в степен, обуславяща изменението на мярката за неотклонение, както и този, че тежестта на предявеното обвинение може да се приеме като основание, мотивиращо подсъдимия да се укрие. Намира за противоречиви съдебните мотиви, в които, от една страна, се приема, че тежестта на обвинението и размерът на предвиденото наказание сами по себе си не могат да обосноват продължителното задържане, но от друга страна, се приема, че именно правната квалификация на престъплението и предвиденото за него наказание биха могли да създадат мотивация за отклоняване. Оспорва доводите на съда, че с мярка за неотклонение домашен арест не би се гарантирало участието на подсъдимия в процеса, предвид факта, че родственик на подсъдимия живее в чужбина (Хърватска). Заявява, че мярката за неотклонение задържане под стража не е вид наказание, за да се прилага по отношение на лица, които не са осъдени с влязла в сила присъда, като в тази насока се позовава на презумпцията за невиновност, гарантирана от чл.6, т.2 от Конвенцията, както 1 и на практиката на ЕСПЧ по чл.5, според която задържането под стража би могло да бъде оправдано, въпреки презумпцията за невиновност, единствено при наличието на конкретни данни, свързани с обективното изискване за обществен интерес, който следва да бъде предпочетен пред зачитането на личната свобода, какъвто в конкретния случай не е налице. След като изтъква отличните характеристични данни на подсъдимия, полоЖ.те от него усилия за завършване на средно образование, наградите и постиЖ.ята му в различни сфери на живота, даващи сведения за личността му, твърди, че липсата на каквито и да е било обективни доказателства за опасност от укриване не е била ценена от съда. Повторно отправя критика за несъстоятелност на довода, че пребиваването на родственик на подсъдимия в чужбина (Европа) следва да се приеме като основание за опасност от укриване. Счита, че в атакуваното определение не се съдържат аргументи по въпР. защо мярката за неотклонение домашен арест не е адекватна и съответстваща на целите, визирани в чл.57 от НПК, а има единствено констатация, че тя не би изпълнила целите на закона.

Изразява позиция, че мярката за неотклонение домашен арест, контролирана чрез електронна гривна, изключва възможността подсъдимият да се укрие. В подкрепа на тази теза подчертава, че първоинстанционният съд не е отчел факта, че в периода 15.08. – 22.08.2025 г. Б. е бил с мярка за неотклонение домашен арест, която в първите три дни се е изпълнявала без поставена електронна гривна, но той не се е опитал да избяга или да се укрие, тъй като никога не е имал такова намерение, напротив, съдействал е на органите на разследването и сега съдейства на съда, като е направил изявление за разглеждане на делото по реда на чл.371, т.1 от НПК. Заявява, че изводите на първата инстанция са изградени на базата на хипотези и под влияние на общественото мнение, което е неправилно. Моли въззивният съд да отмени първоинстанционното определение, с което е потвърдена взетата спрямо подс.

Б. мярка за неотклонение задържане под стража и вместо него да се постанови ново определение, с което мярката за неотклонение да се измени в по-лека – домашен арест с поставена електронна гривна.

Апелативна прокуратура – гр. Бургас чрез своя представител прокурор Кремена Стефанова е депозирала писмено становище по частната жалба, в което заявява, че счита жалбата за допустима, но неоснователна. Споделя извода на първоинстанционния съд, че продължава да е налице опасност от укриване, като новонастъпилото обстоятелство – изтеклият срок от 2 първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража не е прекомерен. Счита, че молбата за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия се основава на неговото добросъвестно поведение, но не и на нови обстоятелства, които да са основание за изменение на мярката за неотклонение от задържане под стража в по-лека. Приема, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки спрямо подс. Б. да се вземе най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража: на същия е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК и не са установени нови обстоятелства, даващи повод за изменение на взетата мярка за неотклонение с по-лека. Отстоява тезата, че обстоятелствата, при които е осъществена вменената деятелност, характерът на засегнатите обществени отношения и причиненият общественоопасен резултат дават основание за извод, че продължава да съществува реална опасност подсъдимият да се укрие. Счита, че в случая презюмираната по чл.63, ал.2, т.3 от НПК опасност не е оборена от събраните по делото доказателства. Заявява, че изтъкнатите от защитата обстоятелства по чл.56, ал.3 от НПК, каквито са добрите характеристични данни на подсъдимия, чистото му съдебно минало, липсата на противообществени прояви и постоянен адрес не могат да доведат до претендираното определяне на по-лека мярка за неотклонение, доколкото те не могат да неутрализират посочените релевантни опасности. Като приема, че продължителността на задържането не е самостоятелно основание за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража и друга мярка за процесуална принуда не би могла да постигне със същата степен на сигурност целите за осуетяване извършването на престъпление и обезпечаване нормалния ход на наказателния процес, предлага да се потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Поверениците на частните обвинители М. К. З., М. М. З., А. М. З., Й. Л.

С., З. В. С., С. Й. С., К. Ю. З., действаща чрез своите родители и законни представители К. К. З. и Ю. К. З., и Н. Т. У. са подали две отделни писмени становища по частната жалба на защитника, в които еднозначно заявяват, че атакуваното първоинстанционно определение е законосъобразно. Считат, че по делото са установени обстоятелства, пораждащи сериозно съмнение и риск от опит за напускане пределите на страната и отклоняване на подсъдимия от търсената наказателна отговорност с оглед наличието на негов близък родственик, трайно пребиваващ в чужбина. Изтъкват, че в хипотеза на друга 3 мярка за неотклонение съществува опасност да се повлияе на свидетелите, които ще бъдат разпитвани в хода на съдебното следствие, както и риск от опити да се шиканира процеса. Не откриват нови обстоятелства, които да налагат изменение на сегашната най-тежка мярка за неотклонение в по-лека.

Приемат, че продължава да съществува реална опасност от укриване на подсъдимия. Намират за правилен извода на съда, че целта на мярката за неотклонение да осигури участието на подсъдимия и общественият интерес в случая оправдават продължителността на задържането. Подчертават, че делото е сложно от фактическа и правна страна и това налага участието на подсъдимия да бъде гарантирано с възможните и допустими правни средства, едно от които е взетата мярка за неотклонение. Настояват частната жалба на защитника да се остави без уваЖ.е и да се потвърди определението, с което е потвърдена мярката за неотклонение задържане под стража, взета спрямо подсъдимия.

Настоящата частна жалба е подадена от защитника на подсъдимия, който има право на такава против постановеното определение относно мярката за неотклонение и в седмодневния преклузивен срок за обжалване, предвиден в чл.342, ал.1 вр. чл.249, ал.3 от НПК, поради което жалбата е допустима.

Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно дело, обсъди обстоятелствата, релевантни за мярката за неотклонение в съдебната фаза, съобрази становището на прокурора от въззивната прокуратура, както и тези на частните обвинители, и провери атакуваното определение по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, направи извода, че частната жалба е неоснователна.

По повод направено в разпоредително заседание искане на упълномощения защитник на подс. Н. Б. за изменение на взетата спрямо същия мярка за неотклонение задържане под стража и в пълно съответствие с разпоредбата на чл.248, ал.1, т.6 от НПК, първоинстанционният съд обстойно е анализирал значимите за мярката доказателства и задълбочено е преценил всички обстоятелства, свързани със законността на посочената мярка за процесуална принуда.

Решавайки спора относно вида на мярката за неотклонение спрямо подс.

Б., съдът правилно е приел, че не са налице такива нововъзникнали факти, които да представляват промяна на обстоятелствата, касаещи мярката за 4 неотклонение и които да обуславят изменение на настоящата такава задържане под стража - в по-лека.

Обсъждайки всички факти, значими за мярката за неотклонение и търсейки нови такива, настъпили след последното съдебно произнасяне по взетата най-тежка мярка за процесуална принуда, т. е. след – 16.02.2026 г., въззивният съд, както и първоинстанционният, не установи никакви обстоятелства от въпросната категория. Заявените с искането за изменение на мярката за неотклонение и поддържани в частната жалба обстоятелства – чисто съдебно минало, млада възраст, добри характеристични данни, адресна регистрация и трайна уседналост, добро процесуално поведение и оказано съдействие за разкриване на обективната истина – не са нови, нито съставляват промяна на обстоятелствата по смисъла на процесуалния закон, изискваща изменение на сегашната мярка за неотклонение спрямо подсъдимия. Тези обстоятелства са били налице и към деня на постановяване на настоящата най-тежка мярка за неотклонение и са били подобаващо отчетени от двете съдебни инстанции в хода на досъдебното производство.

Процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия, включително оказването на съдействие за разкриване на обективната истина чрез даване на достоверни обяснения, илюстрира упражняването на неговото право да дава каквито и да е обяснения пред компетентния орган и не може да послужи като основание за изменение на мярката за неотклонение. Идентичен извод следва да се направи и относно изтъкнатия от защитата довод за направено от подсъдимия искане за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл.371, т.1 от НПК, който е неотносим към решаване на въпР. за промяна на мярката за процесуална принуда в по-лека.

При въззивната проверка и внимателен анализ на всички факти, значими за мярката за неотклонение спрямо подс. Б., съдебният състав установи, че през изминалия период от близо десет месеца от реалното изпълнение на сегашната мярка задържане под стража не е настъпила съществена промяна в релевантните за нея обстоятелства, която да налага изменение на взетата мярка за процесуална принуда с по-лека, нито са събрани нови доказателства, които да са довели до елиминиране или разколебаване на обоснованото предполоЖ.е за авторството на разследваното деяние. Подозрението за съпричастност на подс. Б. към престъплението – предмет на обвинението 5 продължава да съществува. Внасянето на обвинителен акт в съда, ведно с предвидените за вмененото престъпление по чл.342, ал.4, б. „в“ вр. ал.3 б. „в“ от НК тежки наказания – лишаване от свобода от 13 до 20 години или доживотен затвор, засилват опасността от укриване на подсъдимия и осуетяване нормалното протичане и приключване на съдебното производство с цел да избегне реализирането на наказателната отговорност. В тази насока първоинстанционният съд се е съобразил с установената практика на Европейския съд по правата на човека по чл. 5 § 3 от ЕКПЧ, която приема, че при преценката за опасността от укриване следва да се отчитат не само личността и социалните връзки на обвиняемия, но и тежестта на обвинението и размерът на заплашващата санкция, които в определени случаи могат да създадат значителна мотивация за отклоняване от наказателно преследване.