Определение № 2109 от 26.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2109 гр. София, 25.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901688 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД, представлявано от адв. К. Л., срещу решение № 111 от 06.04.2023 г. по в.т.д. № 733/2022г. по описа на Апелативен съд Варна, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 347 от 12.08.2022г. по т.д.

№883/2021 по описа на Окръжен съд Варна касаторът е осъден да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД сумата 613 363,72 лева, представляваща платена без основание цена за произведена от „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД електрическа енергия от възобновяем енергиен източник (ВЕИ), съставляваща разлика между преференциалната цена за количествата енергия, произведени през месеците октомври, ноември и декември на 2015г., ноември и декември на 2016г. и септември и октомври на 2017г., след достигане на нетното специфично производство (НСП) на енергия за съответната централа и приложимата цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен Системен Оператор“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2020г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно. Счита, че решението е постановено при наличие на отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск, като навежда довод, че такава била настъпилата отмяна на административен акт – решение № Ц30/29.11.2017 г. на КЕВР, тъй като същата имала значение на правопогасяващ, съответно правопрекратяващ факт. Сочи, че постановеното решение № Ц-18 от 18.06.2021г. на КЕВР представлява нов юридически факт, който не е част от 1 обстоятелствата, на които се основава искът, и не може да се прилага за процесния период. Излага аргументи, че въззивният съд в противоречие с диспозитивното начало се е произнесъл свръхпетитум, като взел предвид незаявено от ищеца обстоятелство – че плащането на преференциална цена за доставената ел. енергия след достигане на НСП противоречало на законовата уредба /чл.31, ал.5 ЗЕВИ/, уреждаща процесните обществени отношения.

Намира за неправилни съображенията на съда, че това изрично позоваване на ищеца било чрез издадените във връзка с приложението на разпоредбата актове на КЕВР, решение № Ж-536 от 03.10.2019г. на КЕВР и споразумение от 13.12.2019г. Излага аргументи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със забраната за обратно действие на правните норми и ретроактивни мерки, които водят до влошаване на икономическото състояние на осъществени инвестиции. Поддържа, че изводите на съда във връзка с правната квалификация на иска са неправилни, както и че липсват съществени мотиви досежно фактическия състав на предявения иск. Намира крайните изводи на въззивния съд за неправилни. Навежда доводи, че неправилно въззивният съд е приложил нормата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ в редакцията й от 24.07.2015г. Твърди, че установяването на НСП с решения от 2017г. и 2021г. на КЕВР следвало да се разглеждат като юридически факти, пораждащи за своите адресати задължения занапред. Твърди още, че не били изложени мотиви по всички доводи и възражения на ответника по иска, което довело до неправилност и необоснованост на решението на въззивния съд. Касаторът счита, че не е изпълнен фактическият състав на чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, поради което намира предявения иск за неоснователен. Оспорва и изводите на съда във връзка с формирания размер на уважения иск, като излага аргументи срещу кредитираната от съда съдебнотехническа експертиза. Навежда доводи за неправилност на изводите на съда и относно направените в условията на евентуалност възражение за прихващане и възражение срещу размера на иска. Оспорват се и изводите, обосновали формирането и присъждането на адвокатското възнаграждение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като е постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК с оглед образуваното тълк.д.

№ 1/2023г. на ОСГТК на ВКС относно основанията за отвод на съдиите, взели становище по същите доказателства в други дела, доколкото във въззивната жалба са били направени оплаквания за наличие на основания за отвод на членове на съдебния състав. Излага и доводи за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Налице ли е договорно, нормативно и/или административно основание за осъщественото от ищеца плащане по иска с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, респ. следва ли престираните суми да се върнат като недължимо платени?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е 2 произнесъл в противоречие с решение на Съда на Европейския съюз (пети състав) от 15.04.2021г. по съединени дела C-798/18 и C-799/18, решение № 16/02.03.2021г. по гр. д. № 1914/2020г. на ВКС, IV г. о., решение № 8 от 27 май 2021 г. на КС по к. д. № 9/2020г., решение № 4 от 14.05.2020 г. на КС по к.д. № 9/2019 г., решение № 3 от 28.04.2020г. на КС по к.д. № 5/2019 г., решение № 4/2014 г. на КС по к.д. № 12/2013 г., решение № 8/2017 г. по к.д. № 1/2017 г.

2. По иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД допустимо ли е за уважаването му да се приеме, че фактическият състав на иска се запълва от законова разпоредба, която предвижда ограничаване на количествата за изкупуване, когато административният акт, който установява тези количества, е постановен в последващ по-късен период и има ли акта ретроактивно действие спрямо търговския спор?

Касаторът счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. и решение № 30 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2017 г., III г. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на жалбоподателя, направени от него във въззивната жалба, които имат значение за решението по делото?

Касаторът излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №7 от 30.12.1959 г., решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. д. № 2499/2019 г., IIт. о. на ВКС, решение № 50159 от 08.03.2023 г. по т. д. № 1218/2021 г., II т. о.на ВКС, решение № 50034/11.04.2023 г. по гр. д. 1257/2022 г. на ВКС, Решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011 по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о. на ВКС.

4. В правомощие на търговския съд ли е да вземе становище относно приложимостта за процесния период, респективно валидността на административен акт на Комисията за енергийно и водно регулиране, когато се твърди, че актът противоречи на основните конституционни принципи на Република България и правото на Европейския съюз – принципът на правовата държава, на правната сигурност, на защитата на оправданите правни очаквания и принципът на пропорционалност, и да остави неприложен всеки акт на държавен орган, (включително съдебен акт във връзка с наведените възражения за валидност на акта на основание чл. 17, ал. 2 ГПК), който му противоречи?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 16 от 02.03.2021г. по гр.д. № 1914/2020г. на ВКС, определение № 117 от 21.02.2013г. по ч.гр.д. № 1248/2013г., IV г.о. на ВКС, както и с Тълкувателно решение № 5/2011г. от 14.01.2013г. по дело № 5 по описа за 2011 г. на ОСГК на ВКС.

5. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице при данни за неговата неправилност и неотносимост към спора предвид промяна в нормативната уредба, дори да няма възражение на страните, и дължи ли преценка на доказателствената му сила съобразно обосноваността му?

3

По този въпрос касаторът счита, че изводите на решаващия съд са в противоречие с решение № 50159 от 08.03.2023г. по т.д. № 1218/2021г. на ВКС, II т.о.

В допълнение се излагат аргументи, че първи, втори и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, поради което отговарят на критерия за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че е необходимо изясняване на точния смисъл на разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, в редакцията й от 24.07.2015 г.

Касаторът навежда доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение поради липсата на каквото и да е съобразяване на съдебния акт със забраната за обратно действие на правните норми в противоречие с Конституцията, трайната практика на КС и нарушение на правото на ЕС във връзка със забраната за въвеждане на ретроактивни мерки и такива, които могат да доведат до влошаване на икономическото състояние на осъществени инвестиции.

Постъпил е отговор на касационната жалба от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД (ищец по иска), представлявано от адв. А. Т., с който дружеството оспорва подадената касационна жалба. Счита въззивното решение за валидно, допустимо и правилно. Намира поддържаните от касатора оплаквания относно неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд за неоснователни. Излага аргументи, че съдът се е произнесъл със законосъобразен, правилен и обоснован съдебен акт, в съответствие с практиката на ВКС, КС и правото на ЕС. Прави възражение за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, като навежда доводи, че част от направените от касатора възражения са ирелевантни за спора. Моли атакуваното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално да бъде оставено в сила.

Постъпил е отговор на касационната жалба и от „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД в качеството й на трето лице – помагач, в който се излага становище за неоснователност на касационната жалба, като се поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е допустимо, правилно и обосновано, в съответствие с материалноправните и процесуалноправни разпоредби и актуалната съдебна практика. Моли атакуваното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално същото да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията 4 на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел доводите за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение за неоснователни. Посочил е, че възражението на въззивника за липса на правен интерес за ищеца е обосновавано с решение № 12663/14.10.2020г. по адм.д. № 3610/19г. на ВАС за оставяне в сила на решение № 7498/11.12.18г. по адм.д. № 13914/18г. на АССГ, отменящо решение № Ц-30 от 29.11.17г. на КЕВР, което като правнорелевантен факт следвало да бъде съобразено по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, че наличието на надлежен и действащ акт на регулаторния орган в изложения от ищеца смисъл не е свързано с допустимостта на претенцията, а с нейната основателност като въпрос по съществото на спора. Намерил е за неоснователни и възраженията на въззивника за нарушено диспозитивно начало, тъй като е било налице позоваване от ищеца на относимата законова разпоредба – чл.31, ал.5 ЗЕВИ, приложението на която е обусловило уважаване на иска, изтъквайки, че същата има императивен характер, поради което следва да се съобрази от съда служебно. Намерил е за неоснователни и възраженията за недопустимост поради твърдяното нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, като е препратил към определение № 863/23.12.2022г., постановено в производството пред въззивната инстанция.

По доводите за неправилност на обжалваното решение поради твърдения за предубеден съдия въззивният съд е намерил, че не са налице нито абсолютните, нито относителните основания за отвод на съдиятадокладчик в първоинстанционното производство, поради което е оставил направените възражения в този смисъл без уважение, като е изложил подробни мотиви за липса на предубеденост на докладчика, свързвана с произнасянето му в обезпечително производство.