Решение № 782 от 08.04.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 782 гр. София, 07.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. М. като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100510329 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.03.2021 год., постановено по гр.дело №30759/2018 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, е признато за установено по предявените от М. Д. М. срещу М. Р. Л. и К.

Р. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС, че ищцата е собственик на основание договор за покупко-продажба и реституция на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед №РД-18-40 от 20.07.2011 год. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в с.Волуяк, район Връбница, ул.******* с площ от 704 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване до 10 метра, с номер по предходен план – пл.№ 442, квартал 32, парцел II, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и

***, с площ 830 кв.м., съгласно нотариален акт №94, т.97, дело №18940 от 11.12.1975 год. на нотариус при Софийски районен съд. и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението на гореописания недвижим имот; М. Р. Л. и К. Р. К. /всяка една от тях/ са осъдени да заплатят на М. Д. М. по искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от по 2 112 лв., представляваща обезщетение за времето от 15.05.2013 год. до 15.05.2018 год., през което са лишили ищцата от ползването на гореописания недвижим имот, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото по равно в общ размер на 1 679.41 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна 1 жалба от ответниците М. Р. Л. и К. Р. К.. Жалбоподателите поддържат, че първоинстанционният съд недопустимо се бил произнесъл по фактически и правни основания, които не били наведени в исковата молба. Ищцата се била позовала на покупкопродажба от 1975 год. и реституция през 1994 год. по реда на чл. 2 ЗВСОНИ. Фактическите и правните действия на дядото и бабата на ищцата от 1928 год. до тази дата били правно ирелевантни, тъй като ищцата не се била позовала на наследствено правоприемство като способ за придобиване на имота. По делото не били доказани елементите от фактическия състав по чл. 108 ЗС. Необосновано СРС бил приел, че процесният имот бил закупен от бабата и дядото на ищцата през 1928 год., въпреки че самият договор не бил представен по делото. Т.е. не било доказано настъпването на прехвърлителния ефект. От съдържанието на представената по делото записка било видно, че предмет на същата била градина, а не имот, който е включен в регулационния план на селото, който бил влязъл в сила през 1927 год., като различни били и съседите по записката и тези на процесния имот. Според записката договорът бил вписан на 09.08.1943 год. и бил пропуснат срокът по чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти /обн. ДВ, бр. 32 от 13.02.1942 год./, което обстоятелство не било обсъдено от първоинстанционния съд. Различни били и посочените съседи в нотариалния акт от 1975 год., с който се била снабдила майката на ищцата по обстоятелствена проверка и в нотариалния акт от 1995 год., с който същата била прехвърлила на ищцата дворното място, като независимо от това, че регулацията съществувала от 1927 год. отново не били посочени номера на парцели. Неправилно СРС бил приел, че след като бил отчужден през 1981 год. имотът бил реституиран на ищцата със Заповед №РД-43-821 от 12.08.1994 год. Реституция не можело да настъпи без приложена скица към заповедта. Първоинстанционният съд се бил позовал неправилно на договор за наем от 01.04.1967 год. и на внесен срещу ответниците обвинителен акт по чл. 323 НК /по това обвинение ответниците били оправдани/. Събраните по делото гласни доказателства не били правилно кредитирани. От показанията на свидетелите К. и А. се установявало, че единствено ответниците ползвали мястото като засаждали зеленчуци, косели тревата и отглеждали животни. Във връзка с приетото от СРС следвало да се има предвид, че идентификацията на един имот се извършвала не по административен адрес, а по граници.

Свидетелят Д. бил заявил, че никога не бил виждал ищцата в имота. Необосновано първоинстанционният съд бил дал вяра единствено на свидетелката на ищцата, независимо от това, че тя била посещавала имота само през 2002 год. и 2005 год. Тази свидетелка била в близки отношения с ищцата, поради което показанията й не следвало да бъдат ценени. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата М. Д. М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в молбата си от 13.01.2019 год. била навела твърдение по реда на чл. 143 ГПК за наследствено правоприемство. По делото било доказано, че е придобила собствеността върху спорния недвижим имот на основание покупко-продажба и реституция.

Правилно СРС бил приел, че имотът, описан в записката, е идентичен с този, описан в нотариалния акт от 1975 год. Това обстоятелство се установявало въз основа на 2 заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-техническа експертиза.

Възражението, че договорът бил вписан на 09.08.1943 год. и е пропуснат срокът по чл. 25 от Закона против спекулата за недвижими имоти нямало отношение към действителността на сделката. Заповедта за реституция била влязла в сила, като бил изпълнен фактическия състав на реституцията – отчуждаването било отменено, ищцата била възстановила полученото обезщетение, имотът бил отписан от актовите книги за общинска собственост.

Правилно СРС не бил кредитирал показанията на свидетелите К. и А.. Първата нямала адресна регистрация в с.Волуяк, което поставяло под съмнение твърдението й, че живее в селото от 1963 год. до момента, недопустимо било да дава сведения за обстоятелства, които не било възможно да е възприела, а и не уточнявала ответниците в кой точно имот живеят.

Свидетелката А. живеела в с. Волуяк от 2015 год., а заявила, че не е виждала съседката Т.Т.Н. от 20 години, показанията й били противоречиви относно местоположението на имота на Т.Н.. В показанията на свидетелите В., М. и Д. имало противоречие по въпроса за наличие на жив плет, датата на поставяне на телената ограда и ореха в имота. Възражението на ответниците за придобивна давност било неоснователно, тъй като липсвали доказателства за наличието на спокойно и необезпокоявано владение по смисъла на чл. 79 ЗС. Изводите на СРС относно фактическата власт и демонстрирането на намерение за своене на имота кореспондирали със събраните доказателства по делото. Независимо от това, че решението по гр.дело №25616/2006 год. по описа на СРС било обезсилено от въззивния съд, в мотивите му била установена фактическата обстановка относно собствеността върху имота, която съответствала и на приетото в обжалваното решение. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 108 ЗС и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 о т ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение на СРС е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

По отношение на исковете по чл. 108 ЗС:

За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или 3 държи вещта без основание /т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяването при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищцата – чл. 154, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд на първо място трябва да изследва въпроса дали ищцата е собственик на вещта, чиято ревандикация се иска, защото ако отговорът на този въпрос не е положителен, обсъждането на останалите предпоставки е безпредметно.

Ищцата претендира, че е собственик на процесния недвижим имот, придобит от нея по силата договор за покупко-продажба от 11.12.1975 год. и отчужден през 1981 год. по ЗТСУ, а впоследствие възстановен при условията на чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС /по които и именно надлежно въведени от ищцата придобивни основания се е произнесъл и СРС, поради което и не е налице нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес/.

Ответниц и т е противопоставят възраженията, че не са налице предпоставките за реституция, като твърдят, че процесният имот не е бил собственост на ищцата към момента на отчуждаването, а тяхна собственост на основание придобивна давност, текла в продължение на повече от 40 години /считано от 1967 год. – виж тяхна молба-становище от 01.02.2019 год. – на л. 162 – 163 от първоинстанционното дело/.

Това оспорване от страна на ответниците следва да бъдат разгледано и преценявано от съда по реда на косвения съдебен контрол, чиито предели съгласно задължителни те указания, дадени с т.4 от Тълкувателно решение №6/2005 год. на ОСГК на ВКС, обхващат не само валидността, но и законосъобразността на административните актове с реституционен ефект. Ответниците не са били страна в административното производство по възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, инициирано от ищцата, поради което и издадената в нейна полза заповед на кмета на СО им е непротивопоставима.

Възстановяването на собствеността по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не настъпва директно, по силата на закона, а след съответен административен акт за реституция, респективно заместващо го съдебно решение, без които бившият собственик или неговите наследници не могат да се легитимират по предявен иск за собственост.

Възстановяването на собствеността по реда на чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се извършва при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ имотът да е собственост на лицето, което се позовава на реституционен ефект; 2/ имотът, който е бил застроен, да е отчужден в горепосочения период въз основа на някой от изчерпателно посочените в чл. 1, ал. 1 нормативни актове за мероприятие на държавата, кооперациите и обществените организации по уличнорегулационния план; 3/ към деня на влизане в сила на закона строителството върху отчуждения незастроен имот фактически да не е започнало и дворното място отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел при спазване на съответните правила /чл. 1, ал. 2/; 4/ за имота да не е получено обезщетение, а ако е получено – да е върнато и 5/ към момента на влизане в сила на закона имотът да е собственост на държавата или общината.

4

Принцип на реституционните закони е, че имотите се възстановяват на лицата, от които са отнети – чл. 1, чл. 2 и чл. 3 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС . Т.е. до доказване на противното се смята, че лицето, от което имотът е отнет, е бил негов собственик.

Въззивният съд приема, че в разглеждания случай е настъпил реституционния ефект, предвиден в обсъжданата разпоредба, поради следните съображения:

Доказано е по несъмнен начин по делото, че със записка №143, т. 44 от 05.08.1943 год. е бил вписан частен писмен договор от 03.02.1928 год., с който .К.М.Ф., Й.М.Ф. и А.М. Ф. продават на С.Р.И. и Р.С.И. купуват ливада, находяща се в землището на с. Волуяк, местността „Селото“, с площ от 830 кв.м. , при съседи: река, от две страни Б.М. и Е.М..