Решение № 396 от 12.12.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 396 гр. гр. Димитровград, 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря Дарина М. Петрова като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20255610100381 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит, респ. при условията на евентуалност само разпоредбата на чл. 18 ал.1 от договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че на 21.08.2024 г. между ищцата В. Т. Г., ЕГН **********, в качеството му на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит №1132167 (накратко „Договорът за заем“) при следните условия: 500.00 лева главница;

50% фиксиран лихвен процент; 62.99% годишен процент на разходите; 12 месечен срок за погасяване; 672.33 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 6. (1) от Договора за заем довереникът ми е следвало в срок от 2 (два) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: - Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: o При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 3 (три) пъти размера на минималната работна заплата за страната.; o При двама поръчители, размерът на осигурителния 1 доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 2 (два) пъти минималната работна заплата за страната.; o Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; o Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение.; o Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл. 18 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 635.67 лв. В процесния случай не е било предоставено обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищцата е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 672.33 лева, а значително по-голяма – в размер на 1,308 лева. Счита, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР. Предвид това, счита че договорът за потребителски кредит е недействителен поради неточно посочено ГПР. Такава била и константната съдебна практика в страната при подобни конструкции за оскъпяване на потребителски кредити. В случая за ищцата е налице правен интерес да установи със сила на присъдено нещо дали договорите са действителни или не– в т. см. т. 2 на ТР № 8/12 г. на ВКС;

Определение от 30.01.2019 г. по в. ч.гр. д. 175/20 г. на ПОС и др. 2 II.

Нищожност на клаузата на чл. 18, ал. 1 вр. чл. 6, ал. 1 от Договора за заем, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение. С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното: Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в двудневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от 2 неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор остава въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор... Очевидно е, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу 3 евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание считам, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно 3 задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.

Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.

Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Счита, че процесния договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, 4 годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 500.00 лв., а срокът за връщането й е на 12 месечни вноски от по 109 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 1,308.00 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент /50%/ и на годишния процент на разходите /62.99%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.