Решение № 260039 от 11.07.2023, Окръжен съд - Бургас
- Съд
- Окръжен съд - Бургас
- Дело
- Търговско дело 238/2020
- Вид
- Решение № 260039
- Подписан
- 11.07.2023
- В сила
- 28.03.2024
- Състав
- РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
Други актове по делото
- Разпореждане № 1746 от 03.07.2020 · РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
- Разпореждане № 260086 от 17.08.2020 · РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
- Разпореждане № 260323 от 14.09.2020 · РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
- Разпореждане № 260610 от 20.10.2020 · РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
- Определение № 260041 от 11.01.2021 · РАДОСТИНА КОСТОВА КАЛИМАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 372 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 111, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер260039 Година 2023, 10.07 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд …………………….…….… граждански състав ……………………….
На деветнадесети април ………….…….……...…… Година две хиляди двадесет и трета В публично заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ……………………………
Съдебни заседатели: ..…………………………….
Секретар
………………………...…… Жана Кметска …….……………………………………
Прокурор ……………………………….…………………………..………………………………… като разгледа докладваното от ……..………...…… Р. Калиманова ………...……………...… гражданско дело номер ………… 238 ………… по описа за …… 2020 ….. година.
Производството по делото е с правно основание чл. 92, ал.
1 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на „РТК“ ООД,
ЕИК *********, със седалище град Елин Пелин и адрес на управление ул. „Кирил и Методий“ №23, представлявано от Николай Георгиев Илиев, със съдебен адрес град София, ул. „Професор Н. Михайлов“ №7, вх. Б, ет. 1, ап. 2 против Община Поморие, ЕИК *********, с адрес град Поморие, ул. „Солна“ №5, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев за осъждане на последната да заплати на ищеца сумата от 27 083.10 лева, представляваща договорена неустойка за забава и в която се включват сумите от 16 045.70 лева - обезщетение за забава върху сумата от 50 306.60 лева по фактура №6588 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година, формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер обезщетение, без да се превишава ограничението по договор №Д-610 от 02.12.2016 година и сумата от 11 037.40 лева - обезщетение за забава върху сумата от 34 600.16 лева по фактура №6589 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година, формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер обезщетение, без да се превишава ограничението по посочения договор, ведно със законната лихва върху претендирания размер главница от датата на депозиране на исковата молба до окончателното и плащане, както и направените съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания представя и ангажира доказателства.
Твърди се в исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че по силата на сключен договор № Д-610/02.12.2016 година след проведена процедура за възлагане на обществена поръчка между Община Поморие като възложител и „РТК” ООД като изпълнител на последното било възложено извършването на дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на територията на ответника. Съгласно сключения между страните договор, дължимите от ответника суми се заплащали в срок от 30 дни след издаване на фактура и съставяне на приемо-предавателен протокол за извършените работи.
Ищцовото дружество изпълнявало точно и в срок своите задължения по договора, за което са били съставени съответните приемо- предавателни протоколи. Ответникът, обаче изпълнявал своите задължения със значително забавяне. В тази насока налице била допусната от него забава по отношение и на следните суми и по-специално дължимата сума по фактура № 6588 от 30.04.2017 година в размер на 50 306.60 лева вместо на 30.05.2017 година, била платена едва на 19.04.2018 година; дължимата сума по фактура № 6589 от 30.04.2017 година в размер на 34 600.16 лева с ДДС вместо на 30.05.2017 година, била платена едва на 19.04.2018 година.
Съгласно чл. 15 от договора между страните, при забава на която и да е от тях, същата дължала лихва, представляваща уговорена неустойка в размер на 0.1 % от стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на договора, която съгласно чл. 2 от същия възлизала на 3 420 000 лева без ДДС.
По горните доводи и съображения, ищецът твърди наличие на задължение на ответника към него в размер на сумата от 16 045.70 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 50 306.60 лева по фактура № 6588 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година, формирана от размера на дневното обезщетение от 50.30 лева по дните на забавата - 319, без да се превишава ограничението по договора, както и на сумата от 11 037.40 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 34 600.16 лева по фактура № 6589 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година, формирана от размера на дневното обезщетение от 34.60 лева по дните на забавата - 319, без да се превишава ограничението по договора. Касаело се за договорна неустойка, при която давността започвала да тече от последния ден, за който се начислявала тя, а в случая това бил деня на плащането по процесните фактури - 19.04.2018 година. Ответникът не бил заплатил посочени суми, което обстоятелство обуславяло правния интерес на ищеца от депозиране на исковата молба.
Ответникът, на когото съдът е изпратил препис от исковата молба и приложенията към нея с указания за възможността да депозира писмен отговор в указания му срок е подал такъв, с който е оспорил исковете изцяло по основание и размер.
Сочи, че в договора нямало валидно уговорена клауза за неустойка. Клаузата на чл. 15 от същия била за лихва за забава, а не за неустойка. Ако се приемело, че тази клауза всъщност била договорна неустойка, то тогава се поддържа, че тя била нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26 от ЗЗД. Уговореният размер на неустойката излизал извън обезщетителния и санкционния характер на същата. Въпреки, че формално неустойката била ограничена в рамките на 20 % от договора, то с оглед стойността на тази горна граница очевидна била аморалната несъразмерност в нейния размер. При месечни задължения за Общината от порядъка на 50 000 лева било възможно неустойката да достигне до размер превишаващ размера на дължимото по фактурата плащане, което представлявало нарушение на добрите нрави и водело до нищожност на клаузата за неустойка.
Ако се приемело, че клаузата на чл. 15 по своя характер била договорна неустойка и същата не била нищожна, на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД е направено искане размера на тази неустойка да бъде намален до размера на дължимата законна лихва за периода, тъй като Общината била изпълнила задължението си и въпреки забавата за това, ищецът не бил претърпял никакви вреди.
При условията на евентуалност е въведено възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от договора, плащането на цената се извършвало в срок до 30 дни от представяне на фактура и протокол за извършена работа. Процесните фактури били от 28.02.2017 година, като тяхната изискуемост била настъпила на 29.03.2017 година. Съгласно разпоредбата на чл.
111 от ЗЗД, с изтичане на тригодишната давност се погасявали вземания за неустойки. Давността по процесните фактури била изтекла, като исковата молба била предявена след изтичането на погасителната давност.
Препис от отговора на исковата молба е бил пратен на ищеца, като му е указана възможността да депозира допълнителна искова молба и упражни правата си, предоставени му с нормата на чл. 372 от ГПК. Такава е била подадена от него.
Сочи се в нея, че за ищеца не съществувало задължение да дава правна квалификация на предявения от него иск. Поддържа, че текста на чл. 15 от процесния договор между страните ясно разкривал постигната уговорка за заплащане на неустойка, независимо от употребата в същия на думите лихва и обезщетение. Това било така, тъй като санкцията била определена по начин, характерен именно за неустойките - определен процент от просрочената сума дневно, но не повече от определена горна граница. Лихвата била за забава, възнаградителна, имала друга функция и се определяла по друг начин - като определен процент от главницата било на годишна база, било на друг период, но тя никога не се ограничавала с краен размер и именно това я отличавало от неустойката на практика.
Изтъква се, че страните по договорите можели свободно да уговарят съдържанието им и в частност да уговорят по-висок размер на обезщетението за забава, дори това да било лихва. В случая, като се изключела непрецизната откъм използване на правни термини формулировка, ясно било посочено, че при забава се дължи обезщетение, което се изчислявало като 0.1 % от дължимото /просрочената сума/ за всеки ден забава, но не повече от 20% от стойността на договора.
Това била валидно уговорена клауза за неустойка. Процесната неустойка била мораторна по характера си и уговорена за забавено изпълнение на парично задължение за заплащане на възнаграждение по договор за възлагане на обществена поръчка.
Тази клауза не била нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като на първо място била предложена от ответника. Освен това, размерът на неустойката дневно бил сравнително малък и тя щяла да стигне размера на просрочената сума при 1 000 дни забава и нямало да го превиши значително, тъй като вземането за неустойка се погасявало с тригодишна давност. В този смисъл практически било немислимо неустойката да достигне крайния уговорен предел.
Освен това, само по себе си превишаването на главницата не следвало да се тълкува като основание за нищожност и преценката следвало да е конкретна. В крайна сметка от длъжника зависело колко ще забави плащането, а и дали ще го стори. В тази връзка позоваването на неяснота, неравноправност, нищожност поради някаква причина щяло да бъде типичен пример на злоупотреба с право от страна на ответника, а евентуално уважаване на такива възражения индиректно щяло да стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните му задължения. Нещо повече, всички задължения по процесния договора били поети от възложителя доброволно, в резултат на валидно сключен двустранен и възмезден договор, което предпоставяло предварителното му съгласие да изпълнява добросъвестно поетите задължения. В този смисъл той не можел да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
В отношенията между търговци „добрите нрави” по-скоро се приравнявали на изискванията на добрата търговска практика, а това означавало, че ответникът като стопански субект, субект на търговския оборот бил длъжен да разплаща своевременно поетите от него парични задължения по сключени търговски сделки. В противен случай се дължала неустойка в размер, с който предварително поелият задължението се бил съгласил, а това означавало, че бил приел, че последиците от забавата вследствие на нея щели да бъдат за негова сметка така, както го били договорили страните в процесния договор.
Поради това ищецът счита, че клаузата не била нищожна, процесната неустойка не подлежала на намаляване поради прекомерност, с оглед вида на сделката - търговска такава, качеството на страните, които по отношение на процесния договор действали като търговци и изричната норма на чл. 309 от Търговския закон. Не била налице хипотезата на неправилно или частично изпълнение при уговорена обща неустойка.
Дори да се приемело, че ответникът не бил търговец по смисъла на чл. 309 от Търговския закон, естеството на договора, начина на сключването му - след проведена процедура по ЗОП, фактът, че той бил изготвил всички клаузи на договора, с които желаещите да го сключат декларирали своето съгласие, ясно показвал, че ответникът не можел да се ползва от защитата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, тъй като той бил икономически по-силната страна в правоотношението и диктувал конкретните договорни условия.
Договорът бил с продължително действие, ищецът можел да го развали поради неплащане при трудни условия - забава на сума, равняваща се на три месечни дължими суми и то с тримесечно предизвестие, което водело до риска да се изпълнява договора, без да бъдат получавани плащания за шест месеца. За да се избегнел този риск или да се отстранели последиците от него, процесният размер на неустойката бил напълно адекватен и не следвало да бъде намаляван поради прекомерност. Неустойката не следвало да се съизмерява с размера на действително претърпените вреди, какъвто всъщност бил главния довод на ответника за прекомерност на същата. Поначало задължението за неустойка се пораждало независимо от наличието на вреди и от техния размер.
По отношение на искането неустойката да бъде намалена до размера на дължимата законна лихва за периода, следвало да се има предвид и това, че преките и непосредствени вреди от неизпълнението, респективно от забавеното и частичното изпълнение на парично задължение можели да са както по-големи, така и по-малки от размера на законната лихва за съответния период от време. Ако неустойката бъдела намалена до размера на законната лихва, то това щяло да обезмисли института на договорната неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение, при положение, че чл. 86 от ЗЗД установявал обезщетение в размер на законната лихва за периода на забавата.
Разпечатката съдържа 37 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a530e66e-1825-4ac5-823b-9d73c072f299