Решение № 4057 от 12.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4057 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100508183 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба с вх. № 192291/03.06.2025 г., подадена от В. С. А., представляван от адв. П. П., срещу Решение №8799/15.05.2025 г., постановено по гр. д. №151753/2024 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1492,12 лв. до пълния предявен размер от 2051,96 лв., представляваща платена без основание парична сума във връзка със сключен договор за предоставяне на потребителски кредит от 29.11.2022 г.

Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност на постановения съдебен акт, поради което се моли същият да бъде отменен в обжалваната част, а вместо него да бъде постановен нов по съществото на спора, с който предявеният от ищеца иск да бъде уважен в цялост. На първо място, въззивникът сочи, че сключеният между страните договор не отговаря на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като липсва негов подпис в качеството му на кредитополучател. Неправилен бил изводът на районния съд, че договорът отговаря на изискванията за действителност, като излага подробни съображения за неговата недействителност поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Фератум България“ ЕООД, представлявано от юрисконсулт Г.Г., с който 1 въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че между страните е сключен Договор № 1226219/29.12.2022г. за предоставяне на потребителски кредит, по който „Фератум България“ ЕООД е отпуснал на В.

С. А. кредит в размер на 4000,00 лева при лихва от 23,33% и ГПР от 49,66%.

Посочил е, че в чл. 5 от Договора е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Мултитуде Банк“ в полза на заемодателя.

Тъй като по делото не били представени нито сключен договор за гаранция /поръчителство/, нито общи условия съдът е приел, че е останало недоказано договор за гаранция/поръчителство да е сключван, съответно по някакъв начин в тази връзка заемателят да е следвало да заплати допълнителни суми.

Приел е, че съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11, т. 12 ЗПК – сключен е в предписаната от закона форма, съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на лихвен процент. Счел е, че с оглед соченото предсрочно погасяване на кредита, за заемодателя е било налице право да получи главницата от 4000,00 лева, договорната лихва в сочения размер от 519,84 лева, както и такса за предсрочно погасяване от 40,00 лева, за която не е установено да е начислена в размери в противоречие с чл. 32 ЗПКр.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, поставени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното.

На първо място следва да се установи, дали процесният договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на валидност, предвидени в ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията начл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по2 малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Твърди се по делото, че процесният договор е такъв за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закона за електронния документ и електронния подпис (с изменено заглавие – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги). В настоящия случай, за доказване на възникналото между ищеца и ответника правоотношение са представени неподписани документи – договор за кредит и общи условия към него. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП, електронен документ представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал.

1 ЗЕДЕП). По делото не е представен договорът за кредит под формата на електронен документ и по-конкретно – носителят, от който същият може за бъда възпроизведен (магнитен, оптичен или друг носител). Следователно, по делото не се установява, че между ищеца ответника е сключен договор за заем от разстояние под формата на електронен документ. Ето защо, въззивният съд счита, че не е спазено изискването за форма, предвидено в чл. 10, ал. 1 ЗПК.

На следващо място, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е 3 посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. На основание нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДРЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2). В договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 49,66 %, без обаче при изчисляването му да е включено допълнителното плащане, свързано с гаранцията, която представлява условие за сключване на договора. Между страните липсва спор относно наличието на такъв договор за поръчителство, като ответникът единствено е възразил, че потребителят сам е избрал формата на обезпечение на дълга да е посредством предоставено поръчеителство от „Фератум Банк“ и последното не представлява задължително условия предоставяне на заемната сума. По същество клаузата, предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставяне на гаранция, има за цел да се присъди още една възнаградителна лихва. Характерът на посоченото вземане, представляващо възнаграждение за предоставения паричен ресурс, предполага включването му при определяне на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите по кредита, което не е направено, поради което размерите на същите са посочени неправилно в договора и не отговарят на действителните такива. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДРЗПК е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Гореописаните условия по възмездното поръчителство са отнапред известни и се извършват със съдействието на кредитора и водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, поради което се налага извода, че въпросното възнаграждение за професионален гарант е следвало да се включи 4 при изчисление на годишния процент на разходите по кредита при условията на чл. 19, ал. 1 ЗПК като попадащ в категорията „разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“, съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 ЗПК. Следователно се налага извод, че в договора не е посочен действителният годишен процент на разходите, поради което съдът счита, че съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК същият се явява недействителен, като потребителят дължи връщането единствено на чистата стойност по него, т.е. сумата от 4000 лв.

От представената справка от „Банка ДСК“ ЕАД се установява, че В. А. е извършил плащания по договора за кредит, както следва: на 14.02.2023 г. в размер на 644,44 лв., на 08.03.2023 г. в размер на 564,44 лв., на 19.04.2023 г. в размер на 484,44 лв. и на 03.05.2023 г. в размер на 4358,64 лв., респ. общо 6051,96 лв. С оглед приетата от съда недействителност на договора кредитодателят дължи на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК да върне на потребителя разликата между чистата стойност и общо заплатената от него сума по договора, възлизаща на 2051,96 лв.