Решение № 5235 от 31.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5235 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100509558 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 8944 от 16.05.2025г., постановено по гр. дело № 53396/2024г. по описа на СРС, 70-ти състав е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД между М. К. М. и „ЮтеКредит България“ ЕООД, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане по договор за кредит L343868/14.03.2024г. е частично нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр. чл. 19 ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП в размер над 400,00 /четиристотин/ лева, като е отхвърлен иска да се признае за установено, че е нищожна до пълно предявения размер от 1343,99 лева, поради което „Ютекредит България“ ЕООД дължи на М. М. сумата от 400,00 лева, за която има издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. 25828/2024г. на СРС, 70 състав. С решението е отхвърлен иска по чл.

422 ГПК вр. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр. чл. 19 ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП да се признае за установено, че „Ютекредит България“ ЕООД дължи на М. К. М. сумата от 162,64 лева, представляваща договорна лихва за периода 14.03.2024г. – 15.04.2024г., за която има издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. 25828/2024г. на СРС, 70 състав. С решението са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ютекредит България“ ЕООД да заплатят на М. К.

М. сумата от 127,74 лева, разноски в заповедното по съразмерност и сумата от 127,74 лева, разноски в исковото производство по съразмерност. С решението е осъден на основание чл.

78, ал. 3 ГПК М. К. М. да заплати на „Ютекредит България“ ЕООД сумата от 100,00 лева, юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна 1 жалба от М. К. М.. Изложени са съображения, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, неправилна правна квалификация и необосновани фактически изводи, които били в противоречие помежду си, както и били в разрез с императивни норми на закона и съдебната практика на ВКС и СЕС. Поддържа, че таксата за разглеждане била договорена в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и поради нарушение на добрите нрави. Сочи, че при всяко положение наличието на клауза за дължимост на процесната такса за разглеждане на документи води до неправилно посочен ГПР. От това следвало, че не бил спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което лишавало потребителят от възможността да определи обхвата на своето задължение. Предвид което нищожността на клаузата за дължимост на 1343,99 лева, такса за разглеждане, водела до нищожност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК и била дължима единствено чистата стойност на кредита- главница в размер на 5000 лева. Твърди, че договорът не съдържал и въззивникът по никакъв начин не бил уведомен за методиката на изчисляване на ГПР и разходите, включени в него. Договорът бил нищожен и поради липса на съдържанието, предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 12, т. 20 и ал. 2 ЗПК. Сочи, че договорът бил представен само с първоначалния погасителен план, без да бъде осведомен кредитополучателят за възможностите при поискване по всяко време от изпълнението на договора да получи текущ погасителен план с актуална информация за извършени/предстоящи плащания, срокове, условия и вноски съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. В договора липсвала и информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право можело да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване. Към договора нямало и приложени Общи условия. Сочи, че в първото по делото съдебно заседание били отделени като безспорни фактите, че ищецът бил платил 1506,63 лева на ответника и че 1343,99 лева от това плащане било за процесната такса за разглеждане. Твърди, че предсрочно бил погасил кредита си и бил платил 1506,63 лева над главницата, от които 1343,99 лева, такса за разглеждане и 162,64 лева, договорна възнаградителна лихва. Предвид нищожността на процесния договор, въззиваемото дружество дължало връщане на сумата, претендирана с исковата молба, която била надплатена над главницата. Евентуално, ако се приемела тезата на първоинстанционния съд, че само част от клаузата относно дължимостта на „такса за разглеждане“ била нищожна, то самият съд бил определил, че дължимото възнаграждение за предоставянето на такава услуга не можело да надвишава 400 лева.

Следователно била недължимо платена разликата над 400 лева до предявените с евентуалния иск 1343,99 лева, а именно сумата от 943,99 лева. Предвид което искът следвало да бъде уважен за сумата от 943,99 лева, а не само за 400 лева. Поддържа, че решението било неправилно и поради това, че съдът се бил произнесъл в диспозитива, че клаузата за такса за разглеждане била частично нищожна, без да бил предявен такъв иск. С исковата молба бил предявен само един иск в размер на 1506,63 лева и един евентуален иск в размер на 1343,99 лева. Поддържа, че диспозитивът не съответствал на предявените искове. В мотивите съдът бил приел, че бил предявен иск за нищожност на клаузата, но такъв иск не бил предявен. Съдът бил допуснал и грешка на стр. 3 и стр. 4 от мотивите и за това, че главницата по договора за кредит била 6000 лева, докато тя в действителност била 2

5000 лева, което се установявало и от твърденията на страните и доказателствата по делото.

Погрешно било определено и присъдено и юрисконсултско възнаграждение. Искането към съда е да отмени решението в частта, с която искът бил отхвърлен за разликата над 400 лева до пълния размер от 1506,63 лева като неправилно, необосновано и незаконосъобразно и да уважи предявения иск в пълен размер. При условия на евентуалност, прави искане съдът да осъди въззиваемото дружество да заплати сумата от 1343,99 лева поради нищожността на договорната клауза, предвиждаща дължимостта на таксата за разглеждане в този размер.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че обжалваното решение било валидно, допустимо и правилно. Сочи, че таксата за разглеждане била включена при формиране на размера на ГПР и в общия размер на всички плащания от потребителя за погасяване на кредита- 7995,40 лева. Твърди, че таксата за разглеждане била резултат на изричното й предварително обсъждане и съгласие на кредитополучателя по отношение на нейното съдържание и размер. Поддържа, че ГПР по процесния кредит бил в размер на 65,60 % и общата сума, дължима от потребителя била в размер на 7995,40 лева, която била посочена в договора за кредит и в СЕФ. Размерът на ГПР бил в рамките на 5 пъти размера на законната лихва към датата на сключване на договора. Поддържа, че противно на оплакванията на въззивника ГПР бил посочен в правилен размер като в него били включени, както възнаградителната лихва, така и таксата за разглеждане. Оспорват, че процесният договор за кредит бил нищожен поради липса на съдържанието, предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК. На самостоятелно основание считат, че дори таксата за разглеждане да е нищожна, това не водело до недействителност на целия договор за кредит. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират разноски.

Решение № 8944 от 16.05.2025г., постановено по гр. дело № 53396/2024г. по описа на СРС, 70-ти състав в частта, с която предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата от 400 лева като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена преценка за допустимост на производството настоящият съдебен състав намира, че СРС се е произнесъл в нарушение на принципа на диспозитивно начало, регламентиран в чл. 6, ал. 2 ГПК, а именно извън рамките на заявения за защита правен спор като се е произнесъл по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД относно действителността на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане на договор. Такъв иск не е бил заявен нито с исковата молба, нито с последваща молба. Предмет на производството по 3 делото е установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „ЮтеКредит България“ ЕООД дължи на М. К. М. сумата от 1506,63 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за кредит № 1343838 от 14.03.2024г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 19.06.2024г. по ч.гр. дело № 25828/2024г. по описа на СРС, 70-ти състав. С исковата молба е предявен при условия на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1343,99 лева, платена без основание сума въз основа на нищожна договорна клауза- такса за разглеждане на кредит. Предвид гореизложеното СРС е излязъл извън пределите на търсената от ищеца защита при произнасянето си по иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Такива съображения са изложени и във въззивната жалба, подадена от М. М.. С оглед на което решението следва да бъде обезсилено в посочената част на основание чл. 270, ал. 3, предл. 1 ГПК. След частичното обезсилване на съдебното решение относно отклонението от диспозитивното начало, производството в тази част следва да бъде прекратено.

В останалата обжалвана част решението е допустимо. По правилността му въззивният съд намира следното:

СРС е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл.

1 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже извършеното плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесния договор, а в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаване на платената от ищеца искова сума, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така извършеното плащане.

На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е бил сключен Договор № L343868 от 14.03.2024г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сума в размер на 5000 лева, която съгласно договора е следвало да се върне на 24 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 30 % и обща сума на лихвите за периода от 1651,41 лева, при договорена такса за разглеждане в размер на 1343,99 лева и ГПР в размер на 65,60 %. В договора е посочено, че със сумата в размер от 1172,11 лева ще бъдат погасени парични задължения на клиента по договор за кредит № L341052, а остатъкът в размер на 3827,89 лева ще се изплати наведнъж по избран от клиента метод- банков превод или на каса на „Easypay“. В договора е посочено, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, приложение към индивидуалния договор за кредит. Размерът на таксата за разглеждане бил посочен в индивидуалния договор за кредит. Посочено е, че за да се избегнат всички съмнения таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквото и да е причина. В случаите, когато клиентът избере плащането на договорно възнаграждение последният не бил длъжен да заплати таксата за разглеждане и лихвите.

4

Не е спорно между страните и с протоколно определение от 11.02.2025г. СРС на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че сумата от 1506,63 лева е платена от ищеца, от която 1343,99 лева са такса за разглеждане, а 162,64 лева, представлявала договорна лихва.