Определение № 1140 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1140 гр. София, 11.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002901225 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството И. И. Г., чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 27 от 24.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 347 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 95 от 14.03.2023 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 265 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:

040638060, искове за осъждане на ответника да му заплати разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума по главницата от 64000 лв. до размер от 120000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, от причинени телесни увреждания вследствие ПТП, настъпило на 06.07.2021 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 20.10.2021 г. до окончателното изплащане, както и законната лихва върху присъденото обезщетение от 64000 лв. за периода от 20.10.2021 г. до 20.01.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 1 от ГПК.

Като нарушение на материалния закон се сочи, че въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като не е съобразил в достатъчна степен указаните в ППВС № 4/68 г. и в цитирана практика на ВКС, общи критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52, както и всички специфични за конкретния спор обстоятелства, в каквато насока в жалбата се излагат подробни оплаквания. Твърди се, че съдът не е обсъдил в цялост вида и характера на уврежданията, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици: многобройни увреждания, част от тях с голяма тежест – многофрагментни фрактури в областта на средната трета на костите – счупване и на тибията – голямопищялната кост, и на фибулата и на двете подбедрици, довели до причинени болки със силно изразен характер, които са намалявали бавно във времето; засягане и на двата крайника и невъзможността за придвижване, самообслужване и хигиенен режим, а не само приетите от съда затруднения в извършването на обичайните всекидневни дейности, включително и такива, свързани с бита и самообслужването; обездвижване на десния крак с гипсова имобилизация за 6 месеца и половина; четири тежки операции – три на десния крак и една на левия крак; усложнение – флегмон на десния крак, овладяно след няколко оперативни интервенции; 4-5 месеца лечение на левия крак и повече от 6 месеца – почти 1 година на десния крак, включващо 4 тежки операции, като към момента са отстранени металните импланти само на единия крак, предстои отстраняването на тези от десния крак, което означава нови болки и страдания, и нов период на нетрудоспособност; остатъчни последици от уврежданията – белези, хипотрофия на мускулатурата на дясната подбедрица, оперативни цикатрикси на двете подбедрици, болки при продължителни натоварвания и промЯ. на времето. Твърди се, че не са дооценени от съда възрастта на пострадалия – 16 г. и негативното отражение на уврежданията върху емоционалното и психическото му състояние; че съдът не е съпоставил обстоятелствата по делото с нормативно посочените нива на застрахователно покритие по чл. 492, т.

1 КЗ, не е посочил обществено-икономическите условия и високите нива на инфлация в страната към момента на ПТП, неколкократните 2 увеличения на минималната и средните работни заплати, установените лимити на отговорността на застрахователя. и

Твърди се, че неправилно въззивният съд е определил размер на справедливо обезщетение от 80000 лв., както и че неправилно е приел, че се доказва по безспорен и категоричен начин наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, и то в завишено съотношение от 20 %.

Касаторът намира за неправилни изводите на съда, че пострадалият бил допринесъл за настъпване на ПТП, като се возил на каруца без светлоотразители и без светещо тяло в жълта светлина, и без светлоотразителна жилетка, каквото задължение, според касатора не му е вменено от закона. Според касатора безспорно е установено по делото, че водачът на МПС не е забелязал цялата каруца, която е била с поставен червен светлоотразителен триъгълник /обстоятелство, установено и от САТЕ/, който изпълнява задължението, вменено в чл. 71, ал. 1 ЗДвП за наличието на два червени светлоотразителя отзад – триъгълникът има три червени светлоотразителни страни, наличен е бил и светлоотразителен регистрационен номер на задния капак, а според свидетелските показания, дадени безпристрастно от изслушаните свидетели Б. С. и Тодор Г., на каруцата били включени фенерчетата на телефоните на пътниците, излъчващи бяла добре различима светлина, което не е анализирано от съдебния състав.

Сочи се, че неправилно съдът е определил началния момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди – 21.01.2022 г. Като възпроизвежда съдържанието на приложимите, според касатора разпоредби на КЗ досежно дължимостта на лихва върху обезщетението, касаторът настоява, че същата се дължи от момента на уведомлението от страна на увреденото лице – 20.10.2021 г., доколкото няма информация дали в по-ранен момент застрахователят е бил уведомен от застрахования.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмЯ.та му в обжалваната от касатора част и уважаването на предявените от касаторите искове в отхвърлените им и от въззивната инстанция части, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на 3 основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички конкретни факти, имащи значение за конкретния спор и да изложи и инкорпорира в него мотиви, от които с категоричност да става ясен начина на определяне на справедливо обезщетение за вреди от деликт по чл. 52 от ЗЗД, с цел защита правата и законните интереси на страната? Сочи се, че по въпроса е налице константна практика на ВКС, според която „и недостатъците на мотивите са основание за отмЯ. поради неправилност на постановеното решение, но не представляват порок водещ до неговата нищожност“ и според която от мотивите на съдебния акт следва да става ясна волята на съда. Претендира се противоречие на въззивното решение с решение № 432/26.10.2010 г. по гр.д.

№ 826/2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Второ т.о., ППВС № 2/1968 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, относима към спора според касатора, част от съдържанието на които актове се възпроизвежда в изложението.

2. Въззивният съд длъжен ли е и съобразил ли е решението си в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени в ППВС 4/68 г. и с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно трайно установената съдебна практика, когато не е отчел всички обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства, когато не е обсъдил в цялост вида и характера на причинените телесни увреждания, тяхната сложност, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици, начина и момента на причиняването им, начина на въздействие върху живота на пострадалата и психологични последици, съдебната практика при сходни случаи? Твърди се, че решението в обжалваната му част не е съобразено в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени с ППВС № 4/68 г., в какъвто смисъл решението е постановено и в противоречие с решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Второ т.о., ППВС № 4/68 г., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на Първо т.о. и др. Твърди се и че обжалваното решение противоречи на съдебната практика, която при сходни случаи определя значително по-високи размери на 4 обезщетения, в какъвто смисъл са цитирани конкретни съдебни актове на състави на ВКС, постановени през 2019 г. – 2023 г., за присъдени обезщетения за застрахователни събития, настъпили през периода 20152019 г., които според касатора при сходни и по-леки травми, са в поголеми размери от присъденото с обжалваното решение на въззивния съд.

3. Задължен ли е въззивният съд при определяне обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ да отчете и лимити на застрахователна отговорност и социалноикономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната? Справедливо ли е определено обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, чийто размер не е съобразен с лимити на застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната? Претендира се, че е последователна и трайна практиката на ВКС, съобразно която „удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, съгл. чл. 266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ“. В изложената насока се изтъкват решения на ВКС: № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на Второ т.о., решение № 193/06.12.2017 г. по гр.д. № 60137/2013 г. на Четвърто г.о., решение № 131/04.01.2016 г. по т.д. № 2592/2014 г. на Второ т.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на Второ т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на Второ т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на Първо т.о., решение № 619/2011 г. по т.д. № 1948/2013 г. на Второ т.о., на разрешенията в които се твърди, че обжалваното решение противоречи.

4. Липсата на обоснован убедителен оценъчен извод за значението на формално обсъдените факти, основание ли е за отмЯ. на въззивното решение като неправилно? По въпроса се твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 432/26.10.2010 г. по гр.д. № 826/2010 г.

5 на Второ г.о. на ВКС и решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Първо т.о. на ВКС.

5. Дължи ли застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по прекия иск на увреденото лице лихви за забава върху застрахователното обезщетение, които са в рамките на лимита на отговорност, от датата, на която е уведомен за настъпването на застрахователното събитие, или по отношение на отговорността на застрахователя за заплащане на лихви за забава приложение следва да намери единствено разпоредбата на чл.

497 ГПК /явно се има предвид разпоредбата на чл. 497 КЗ, тази на ГПК няма никакво отношение към спора/. Излага се, че в този смисъл са решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, Първо т.о. и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, Първо т.о., на които според касатора въззивното решение противоречи. По отношение на въпроса касаторът счита, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Като се цитират част от постановките на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. в частта им за разясненията относно въпросите - годно общо основание за допускане на касационно обжалване смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, се твърди, че поставените въпроси попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.