Решение № 103 от 13.02.2025, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. Шумен, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Зара Ех. И. при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. И. Гражданско дело № 20243630102030 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове по чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.26 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Подадена е искова молба от М. П. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.****, със съдебен адрес: гр.**** срещу „***“ ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.*****, представлявано от Н. П. П., в която посочва, че на 23.12.2022 г. между нея в качеството й на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемодател бил сключен Договор за потребителски кредит №785911, в който страните са се договорили заемът да бъде в размер на 1800 лева, който да бъде върнат на седмични вноски за 37 седмици. Размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 40,05%, а размерът на годишният процент на разходите бил 49,83% , размерът на общата сума, която следвало да върне М. П. И. бил 3700 лева. Уговорено било в чл. 5 от процесния договор, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 11 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл.

5 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1692,30 лв., като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери. Неустойката се заплащала от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Начислена била на ищцата неустойка в общ размер на 1590,62 лв., тъй като не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следвало да върне била 3700 лева. Ищцата М. П. И. погасила сумата по сключения договор, като за срока на договора е заплатила в офис на дружеството изцяло сумата по договора, включително и 1 неустойка.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. На следващо място счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, както и, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са вписани в него и как се формира посоченият в договора ГПР е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.

На следващо място счита, че в договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил многократно над допустимия в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, които да отговарят на условията, посочени в договора. В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължал на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. От една страна счита, че била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.

Непредоставянето на обещани обезпечения, когато същите са били очаквани от кредитора, съгласно чл. 71 от ЗЗД давало основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът променял последиците от липса на обезщетение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той си начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски, от което следвал извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползва от правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД. Ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Поради това счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при 2 неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. На следващо място счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП и била в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Счита, на следващо място, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 1, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Счита, че определеният от кредитодателят размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водила до нищожност и на целия договор /per argumentum/ чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК. Евентуално, ако съдът приемел договора за валиден и действителен, смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, чл. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.

Дори и целият договор да не е бил нищожен, то твърди нищожност на отделни клаузи, а именно клаузата, с която била начислена процесната неустойка, в размер на 1602,30 лв.

Въз основа на изложеното моли съда да приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит № 785911 сключен между ищцата и ответното дружество на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 1- ЗПК, евентуално, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, чиято недействителност моли да бъде прогласена. В условията на евентуалност, в случай че съдът отхвърли първоначалния иск, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № 785911, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение. Моли на основание чл.23, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 1900 лв. представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит № 785911, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените по делото съдебни деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор, в който заявява, че ищецът упражнява правото си на иск при условията на злоупотреба с права.

Счита иска за неоснователен, излага аргументи.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, че между страните е сключен Договор за потребителки кредит №785911 от 23.012.2022 г., като ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1800 лева. Съгласно представения 3 с исковата молба от ищеца и с отговора на исковата молба от ответника, Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е видно, че срока на договора за кредит бил 37 седмици. Лихвата била в размер на 297,70 лв., като общата сума за плащане била в размер на 2097,70 лева. Посочено е, че ГПР е в размер на 49.83%. , като е предвиден и фиксиран лихвен процент от 40.05% . Посочено е, че при непредоставяне на обезпечение, отговарящ на изискванията по чл.5 от договора, се начислява неустойка в размер на 1602,30 лева.

Не е спорен и въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на ответното дружество и неустойка, в случай, че не осигури обезпечение в тридневен срок.

В хода на съдебното производство е изготвена и съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че по договора са заплатени суми в общ размер на 3 254.53 лв., които са разпределени, както следва: главница – 1 800 лв., лихви – 267.77 лв., неустойки – 1167,36 лв. и такси - 19,40 лв. Вещото лице заключава, че размерът на ГПР възлиза на 477.45 %, заедно с предвидената в посочения договор неустойка.

Ищецът твърди, че уговорката за неустойка е нищожна като развива подробни съображения, които съдът приема за основателни.

Съдът намира, че уговорката за неустойка се явява неравноправна клауза. Според чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Предпоставките за опреД.е на клаузата като неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, т.е. да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й (арг. от чл.146, ал.2 от ЗЗП); клаузата е уговорена във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката да води до значително неравновесие между правата и задължението на търговеца и потребителя, т.е. да е налице съществено радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалетност. В разглеждания случай в чл.11 от процесния договор е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 1 602,30 лева. Видно от текста на договора за кредит неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на заемополучателя да предостави обезпечение, отговарящо на изискването на чл.5 от договора за кредит. Според чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най- често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична неустоeчна клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при 4 неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.