Решение № 4829 от 23.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4829 гр. София, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100510601 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 12107 от 19.06.2024 г., постановено по гр. д. № 33604/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 43-и състав, са отхвърлени предявените от „Йеттел България” ЕАД против К. С. Л. обективно съединени установителни искове, както следва: 1/ с правно основание по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 228 ЗЕС – за признаване за установено, че К. С. Л., ЕГН ********** дължи на „Йеттел България” ЕАД сумата от общо 44,48 лева, представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода от 20.10.2020 г. до 19.12.2020 г., за което са издадени фактура № 7312524344/20.11.2020 г. и фактура № 7313817876/20.12.2020 г., и 2/ с правно основание по чл.422, ал.1, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД - за признаване за установено, че К. С.

Л. дължи на „Йеттел България” ЕАД сумата от 302,93 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от дата 17.07.2020 г. за мобилен номер ********, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 63543/2022 г. по описа на СРС, 43-ти състав.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано предоставянето на мобилните услуги в претендирания размер. Сочи, че ответникът не е оспорил дължимостта на процесните суми. Наред с това счита, че представените фактури представляват частен свидетелстващ документ, в който е отразена счетоводна информация и отразява данъчно събитие и начислен данък, поради което следва да се цени по реда на чл. 182 ГПК. Твърди, че съдът не е отчел обстоятелството, че страните са обвързани от сключения договор за срока, за който са договорилi условията по него. Акцентира, че процесните суми се дължат не въз основа на издадените фактури, а на договорно основание. Сочи, че съгласно дефиницията за абонаментна такса, съдържаща се в приложените и действащи между страните общи условия, потребителят дължи цена за месечен абонамент, осигуряващ достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на 1 мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер съобразно избрания от потребителя абонаментен план. Намира за неправилен извода за недължимост на неустойката поради това, че процесният договор не е прекратен надлежно. Поддържа, че не става въпрос за разваляне на договора, а за неговото прекратяване по чл. 19б от Общите условия, в които изрично е уредено правото на доставчика да прекрати договора с потребител, който не е платил дължимата на падежа сума. В тази връзка счита, че доколкото цената за абонаментната услуга е уговорена като ежемесечно предплащане, с пропускане на падежа абонатът нарушава задължението си за авансиране, което поражда правото на насрещната страна да се освободи от своето задължение, чието изпълнение е станало икономически неоправдано. Посочва, че неколкократно операторът е изпращал СМСизвестия, с които е давал шанс на абоната да заплати задълженията си и да запази договорните отношения. С оглед подробно изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът К. С. Л., чрез назначения му особен представител – адвокат Е. Ф., е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложил становище за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от ищеца, чрез адвокат В. Г., с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийския районен съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на чл. 422 ГПК с положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 228 ЗЕС, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЕС ищецът следва да докаже при условията на главно и пълно доказване елементите на съответния фактическия състав на спорното право, а именно: 1/ че между страните били налице облигационни правоотношения, възникнали въз основа на валидно сключени договори за процесните мобилни услуги; 2/ че ищецът е изпълнил задълженията си да предостави на ответника далекосъобщителни услуги за процесния период, както и 3/ размера на месечните абонаментни такси и стойността на доставените услуги по всеки от договорите. При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си.

По делото е представен договор за мобилни услуги, сключен между ответника К. С.

Лазаров като потребител, и „Теленор България ЕАД, като оператор и приложенията към него, от който е видно, че е налице облигационна връзка между страните.

Спорен в производството е въпросът дали операторът на мобилни услуги е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги за процесния период. На първо място, следва да се посочи, че, възражението във въззивната жалба, че ответникът не е навел конкретни възражения срещу дължимостта на процесните суми е неоснователно. В действителност в отговора на исковата молба е направено общо оспорване за недоказаност на предявения иск, като конкретните възражения са фокусирани върху дължимостта на претендираното вземане за неустойка. Въпреки това за да бъдат приети факти за безспорни и ненуждаещи се от доказване, ответникът следва изрично да ги признава, а не да не ги е оспорил изрично. Неподаването на отговор на исковата молба, респ. липсата на изрично 2 оспорване, не води до извод, че ответникът признава фактите, заявени в исковата молба. Ето защо при условията на пълно и главно доказване, както е приел и първоинстанционният съд с определението си по чл. 140 ГПК, е в доказателствената тежест на ищеца да установи факта на предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и тяхната стойност.

За да установи твърденията си в исковата молба, че през релевантния период на ответника е предоставяна процесната електронна съобщителна услуга, ищецът е представил единствено едностранно подписани от него фактури. Тези фактури обаче по своето правно естество представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, изходящо от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписани от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на ищцата, че е получила, съответно приела уговорената в договора услуга от ответника на стойност, посочена в счетоводните (първични и вторични) документи.

Поради тези правни съображения първоинстанционният съд законосъобразно не е приел за установени от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Нещо повече, счетоводните записи, фактурите и други първични и вторични частни свидетелстващи документи не са основание за плащане на цената на една стока или услуга. Основанието за плащане е доставката на стоката, респ. предоставяне на услугата или извършаване на работата, като фактурата и другите документи само удостоверяват този факт. Следователно, ищецът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди абонатът да е получил уговорената по договора престация.

Нещо повече, ищецът не е установил, че тези фактури като първични счетоводни документи са осчетоводени при него, като по отношение на тях счетоводните записвания са водени редовно, тъй като съгласно чл. 182 ГПК вписванията в счетоводните книги могат да служат като доказателство и на лицата или организациите, които са ги водили.

Законодателят с тази разпоредба е предвидил едно изключение от общото правило, че частните свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила само ако обективират неблагоприятни за неговия издател обстоятелства. Но лицето, което би се позовало на тези счетоводни записвания, трябва да установи по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че те са водени редовно, тъй като тези записвания не са първични доказателства, а вторични такива и тяхната доказателствена сила се основава на предпоставката, че са били извършени въз основа на други писмени доказателства, които могат да се противопоставят на страната, до която се отнасят. Съгласно с чл. 6, ал. 1, т. 3 ЗСч основание за счетоводни записвания са надлежно оформени стопански операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Такива могат да бъдат приходните и разходните ордери, фактури, разписки, актове и други документи, изхождащи от страната, задължена по тях, които по характера си могат да се противопоставят на същата страна. Счетоводни записвания, които не са основани на такива документи, не могат да имат доказателствена сила по спорове между страната, извършила такива записвания, и задължената страна със същите записвания.

Наистина, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗСч не се изисква първичният счетоводен документ да е подписан от получателя на стоката или услугата, но тази правна норма урежда само изискванията за редовност на счетоводните документи за данъчни цели. В този смисъл за определяне на данъчната основа е от значение обективираната от издателя на счетоводния документ цена на доставката (стока или услуга), което като изгодно за него обстоятелство представлява признание. Но понеже в доказателственото гражданско право редовността на счетоводните записвания е предпоставка за доказателствената сила на същите, трябва да се приеме, че страната, която се позовава на такива счетоводни записвания, е длъжна да докаже, че счетоводните записвания са редовни по смисъла на чл. 182 ГПК, т.е. че се основават на документи, обективиращи обстоятелства, които могат да се противопоставят на противната страна (Решение № 7 от 14.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 283/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 30 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 284/2010 г., II т. о., ТК и др).

Гражданският исков процес е състезателно производство, в което по правилата за разпределяне на доказателствената тежест - чл. 154, ал. 1 ГПК, страните навеждат факти и 3 доказателства за установяване на действителното фактическо положение. Едва след като безспорно, несъмнено се установят в гражданския процес правнорелевантните обстоятелства, съдът е длъжен да ги субсумира под приложимата правна норма, като допусне принудителното изпълнение на предявеното притезание. В този смисъл крайният съдебен акт не може да се основава на житейски предположения и да бъде постановяван въз основа на недоказани фактически твърдения.