Решение № 925 от 01.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 925 гр. Пловдив, 01.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20245330115722 по описа за 2024 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, уточнена с молба, изпратена чрез ССЕВ до Софийски районен съд на 23.01.2025 г., подадена от Г. И. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ул. „*****“ № **, ет. *, ап. № *, чрез адв. М. Д. от АК – ****, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени следните искове: иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № *****/06.02.2024 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4 и чл. 2, т. 8 от Договор за паричен заем № *****/06.02.2024 г.; иск за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № *****/06.02.2024 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция № *****/06.02.2024 г. и иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът дължи на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД връщане само на чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № *****/06.02.2024 г.

С влязло в законна сила Определение № 12997/09.10.2025 г., постановено по делото, е върната искова молба с вх. № 92564/10.09.2024 г. по 1 описа на Районен съд - Пловдив, уточнена с молба, изпратена чрез ССЕВ до Софийски районен съд на 23.01.2025 г., подадена от Г. И. Т., ЕГН **********, чрез пълномощника му адв. М. Д. от САК, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, в частта й по отношение на предявения иск за признаване за установено в отношенията между страните, че на основание чл. 23 от ЗПК ищецът Г. И. Т. дължи връщане само на чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № *****/06.02.2024 г., като производството по гр.д.

№ 15722/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив в тази част е прекратено.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № *****/06.02.2024 г., по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 600,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 45,00 % и годишен процент на разходите от 53,94 %, като съгласно чл. 2, т. 7 от договора, ищецът следвало да върне сумата от общо 664,07 лв., в която се включвали заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора. Съгласно чл. 4 от договора, ищецът се задължил в срок до три дни от сключването да предостави едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на определени условия; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант. В изпълнение на това задължение бил подписан и Договор за предоставяне на гаранция № *****/06.02.2024 г. между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, като съгласно чл. 1 от този договор, дружеството се задължило да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, ищецът се задължил да плати възнаграждение в размер на 248,93 лв., което било включено в погасителния план към договора за паричен заем и следвало да се погаси разсрочено на същия брой погасителни вноски, при което общото задължение възлизало на сумата от общо 913,00 лв. Излагат се съображения за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 о т ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 о т ЗПК. Първите две обезпечения, предвидени в чл. 4 от договора, били невъзможни за осигуряване от потребителя, при което същият бил принуден да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено от заемодателя дружество.

Възнаграждението за гаранта не било включено при формиране на ГПР по договора за заем, при което било налице разминаване между посочения размер на ГПР и действителния такъв. При включването на възнаграждението на гаранта в ГПР било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това, в договора не били посочени и кои от компонентите са включени в размера на ГПР, което от своя страна поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Поддържа, че в случая е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Счита, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на добрите нрави, както и в нарушение на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. Поддържа, че е налице 2 противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48, доколкото рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя бил прехвърлен изцяло върху длъжника. Изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изцяло не било спазено, тъй като никъде в договора не били посочени изчерпателно всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Досежно договора за предоставяне на гаранция, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се излагат съображения, че същият е нищожен като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Ищецът счита, че двете правоотношения следва да се разгледат съвместно, предвид акцесорността на договора за гаранция, както и предвид свързаността на двете дружества, доколкото едноличен собственик на „Файненшъл България“ ЕООД бил „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Чрез договора за предоставяне на гаранция потребителят не получавал услуга, като съгласно чл. 5, ал. 1 от този договор, при погасяване задължението на длъжника, „Файненшъл България“ ЕООД имало право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното, ведно с лихва върху сумата.

На следващо място, ищецът сочи, че клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за паричен заем е нищожна като неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Същата била неточна, неясна и двусмислена, тъй като не предвиждала конкретни права и задължения за потребителя, не давала възможност същият да прецени икономическите последици от сключване на договора за предоставяне на гаранция, като не била и индивидуално уговорена.

Възнаграждението за гаранция, макар наречено такова, представлявало допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която била почти половината от размера на главницата по кредита. От своя страна клаузата за предвиденото по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение била сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните престации и поставяла в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по договора – потребителя. Същата била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и второ ЗЗД.

Ищецът излага съображения за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП в договора за заем, като поддържа, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, предвид невключване възнаграждението на гаранта в ГПР. Счита, че договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждението на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.

143, т. 1 о т ЗЗП. Доколкото се касаело за отпускане на кредит, при който потребителят се нуждае спешно от финансови средства, изискването за осигуряване на обезпечение превръщало сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаване на кредита. Поддържа, че действително приложеният в кредитното отношение ГПР надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се 3 излагат подробни съображения в тази насока.

По гореизложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски. Моли да не бъдат присъждани разноски в полза на ответната страна, предвид националната и европейска съдебна практика, предвидена в защита на потребителя. При условията на евентуалност, релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени искания.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който излага подробни съображения за неоснователност на исковете, като твърди, че договорът за заем е сключен в съответствие със законовите изисквания. При неточен или сгрешен размер на ГПР не било налице основание да се обяви целият договор за недействителен на основание чл. 22 о т ЗПК, като надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР също не можело да доведе до нищожност на кредитното правоотношение. Счита, че договорът за паричен заем е сключен в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК.

Лихвеният процент бил фиксиран и ясно посочен. Задълженията на кредитополучателя били коректно изчислени при прилагането на договорения фиксиран лихвен процент. В договора били посочени ГПР, общата сума, дължима от потребителя и взетите предвид допускания в изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК. Същите били изчислени към момента на сключване на договора. Твърди, че задължението за посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение № 1 на ЗПК формула. ГПР включвал всички разходи, като в случая това била само лихвата. Възнаграждението по договора за поръчителство/гаранция не следвало да се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя.

Сключването на договор за предоставяне на поръчителство/гаранция с трето лице не било необходимо условие за сключване на договора за кредит.

Възнаграждението по този договор към деня на сключване на договора за заем не било безусловно дължимо, а било от значение дали гаранцията на „Файненшъл България“ ЕООД ще бъде активирана, или не. Оспорва да е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като преди сключване на договора на потребителя бил предоставен Стандартен европейски формуляр, в който параметрите на съответния кредитен продукт били изрично посочени.

Преди ищецът да е бил обвързан от договора, дружеството предоставило цялата необходима информация за вземане на информирано решение.

Клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем била валидна и индивидуално уговорена, като изискването за предоставяне на обезпечение било напълно допустимо и законно. Ищецът сам избрал да сключи договор за предоставяне на поръчителство/гаранция при наличие на три алтернативи. В клаузата на чл. 2, т. 8 от договора за паричен заем бил посочен ГПР, който бил 4 изчислен съобразно чл. 19, ал. 2 от ЗПК, като размерът му бил в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Поради изложеното ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения срещу него иск.

Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор и от ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Излага доводи за неоснователност на предявените искове. Договорът за предоставяне на гаранция бил действителен, тъй като отговарял на приложимите законови изисквания.

Уговореното по него възнаграждение било насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключвало гаранционни сделки по занятие, като договорът бил сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца и при условието, че ще се дължи уговореното възнаграждение, което не противоречало на добрите нрави.

Договорът за предоставяне на гаранция не бил част от договора за паричен заем, поради което към него не били приложими разпоредбите на ЗПК.