Решение № 264 от 20.02.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Бургас, 20.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. С. при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20232100500067 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР – София, чрез юрисконсулт Николова против Решение № 2520 от 10.11.2022г. по гр.д.№ 3321/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което дирекцията е осъдена да заплати на Н.

С. З. сумата от общо 448,04 лв., представляваща нетен размер на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 50,34 часа за периода от 01.05.2019 г. до 09.07.2020 г., получени след преизчисляване с коефициент 1,143 на положения от него нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.05.2022г. до окончателното плащане; ведно със сумата от 94,36 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 31.07.2019г. до 26.05.2022г., както и сумата 400 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата от 280 лв., включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен, а на въззивника да се присъдят сторените разноски.

Изложени са оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон. При постановяването му районният съд не взел предвид изложените в отговора аргументи относно неприложимостта на НСОРЗ към 1 правоотношенията на служителите на МВР, тъй като по отношение на тях в процесния период действала друга, специална наредба, в която липсвала изрична норма, която допуска превръщането на нощните часове положен труд в дневни с определен коефициент.

Твърди се, че положеният от ищеца нощен труд, дежурство, времето за отдих и почивка са били отчитани ежемесечно и заплатени съобразно правилата на действалите към процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г.

Разпоредбата на чл.9, ал.1 от НСОРЗ била непригодна за прилагане към държавните служители в МВР по чл.142, ал.1, т.1 /с полицейски правомощия/, понеже само при кумулативното наличие на трите необходими предпоставки в нея, приложими в случай на работа на смени /работа на смени; по-малка продължителност на нощното работно време от тази на дневното; трудово възнаграждение, заработено по трудови норми/, можело да се въвежда увеличения с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време. Сочи, че в чл.187, ал.1 и 3 ЗМВР дневното и нощното работно време са с еднаква продължителност от 8 часа, а освен това не е налице и работа на трудови норми за определяне на трудово възнаграждение по чл.247 и чл.250 от КТ.

На следващо място са развити съображения, че за да е положен извънреден труд, който не е заплатен, следва ищецът действително да е работил извън установеното за него работно време по график, а в случая всеки положен от него час своевременно му бил заплащан ежемесечно, видно от платежните бележки. Доколкото превръщането на нощните часове положен труд с коефициент 1,143 било установено единствено с цел увеличаване на заплащането за положен нощен труд с допълнително възнаграждение от 0,25 лв., а не за генериране на допълнителни и положени часове извънреден труд, въззивникът счита, че неправилно в диспозитива на решението си съдът е посочил, че присъдената сума е за положен и незаплатен извънреден труд.

Излагат се подробни съображения, че в случая не е налице празнота в нормативната уредба, за да се обоснове препращане по аналогия към КТ, ЗДСл или Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приложима само за работниците и служителите по трудово правоотношение, тъй като съществува специална законова регламентация, която изчерпателно урежда основанието и редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР.

Въззивникът акцентира, че защитата на служителите в МВР, полагащи нощен труд се изразява в предвиденото в ЗМВР по- високо заплащане и по- висока степен на социална закрила, намиращи изражение в компенсирането на извънредния труд, почивки и отпуските и други придобивки, по- благоприятни в сравнение с тези на държавните служители по ЗДСл и на лицата, работещи по трудово правоотношение. С приемането на по- специфичния гъвкав начин на работното време в ЗМВР не били нарушени чл.6, ал.2 от КРБ, нито чл.14 от ЕКЗПЧОС, нито можело да става въпрос за дискриминация на служителите в МВР. В този смисъл било и решението на СЕС по дело С-262/2020. В обжалваното решение били направени изводи, които не произтичали и от т.2 от цитираното решение на СЕС, според което високата обществена значимост полагания труд от полицаите и пожарникарите и 2 правомощията им за защита правата на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението, установени в ЗМВР, обосновавали съразмерност на законодателната уредба, предвиждаща полагането на 8- часов нощен труд, поради което първоинстанционният съд постановил неправилно решение. Според въззивника, решението било постановено в нарушение на чл.633 от ГПК, в който е регламентирано, че решенията на СЕС са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България, а районният съд не съобразил мотивите си с посоченото решение.

В заключение е изведен извод, че правната уредба на нощния труд на служителите в МВР е регламентиран в чл.187, ал.1 ЗМВР вр. чл.179, ал.3 от с.з., както и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на вътрешните работи, които били съобразени с функциите на МВР, както и с естеството на извършваната дейност. Тези нормативни актове изчерпвали правната регламентация на нощния труд, поради което било недопустимо субсидиарното прилагане на НСОРЗ. Цитирана е съдебна практика.

При условията на евентуалност, ако решението бъде потвърдено, въззивникът е изложил възражения за прекомерност на претендираното възнаграждение на насрещната страна предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото.

В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Н. С. З., представляван от адв. Георги Стоянов. С него жалбата се оспорва като неоснователна.

Сочи се, че съгласно чл.176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се състои от основно възнаграждение и допълнителни такива.

Допълнителните възнаграждения са уредени в чл.179, ал.1 ЗВР, като сред тях е това за заплащане на труд пред нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., като в ал.2 от същата норма е предвидено, че условията и редът за заплащане на допълнителните възнаграждения се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, а размера- с негова заповед.

Същевременно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР било предвидено, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. Преди изменението с ДВ бр.60/20г., разпоредбата на чл.187, ал.1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители се изчислява в работни дни- подневно, а за работещите на 8-; 12- и 24- часови сменисумирано за тримесечен период, като при тези смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., през което време работните часове не е следвало да превишават средно 8 часа за всеки 24- часов период. В чл.187, ал.5, т.2 на същата норма било предвидено, че за служителите, работещи на смени, работата извън редовното работно време- до 280 часа годишно, е следвало да се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение, съгласно ал.6. В ал.7 било предвидено, че извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно. Съгласно чл.187, ал.9 ЗМВР /в редакцията до 10.07.2020г./ редът за организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време се определят с наредба 3 на министъра на вътрешните работи.

През процесния период действали Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. и Наредба № 8121з- 36/7.01.2020г., които предвиждат възможност държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24- часов период. В тях не било предвидено, че при отчитане на работното време отработените часове нощен труд следва да се преизчисляват с определен коефициент, каквато била регламентацията на действалата до 1.04.2015г., а в последствие и в периода 11.07.2016г.- 02.08.2016г. разпоредба на чл.31, ал.2 от наредба №8121з-407/11.08.2014г. Според въззиваемият, липсата на подобна изрична норма в наредбите за процесния период представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата наредба за структурата и организацията на работната заплата.

Субсидиарното прилагане било наложително, поради факта, че се касае за полагане на труд от ищеца и макар по служебно правоотношение, третирането на въззивника по различен начин от работещите по трудово правоотношение, би могло да доведе до поставянето му в по- неблагоприятно положение от работещите на трудов договор лица, което въззивникът намира за недопустимо.

Във връзка с постановеното от СЕС решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/20, посочва, че същото не променя горния извод. Сочи, че СЕС е приел, че чл.8 и чл.12, буква „а“ от Директива 2003/88 ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците в публичния сектор е по - кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, тъй като до 10.07.2020г. в националното ни законодателство не е съществувала норма, която да определя каква е нормалната продължителност на работното време на полагания от държавните служители в системата на МВР нощен труд. В цитираното решение обаче било прието, че при всички случаи в полза на тези работници трябва да има други мерки за защита, които да компенсират особената тежест на нощния труд. Въззиваемият счита, че такива мерки за защита не са предвидени в българското законодателство, а компенсаторните механизми, посочени в становището на въззивника не представляват мерки, конкретно компенсиращи тежестта на полагания от служителите на МВР нощен труд, поради което се налага преизчисляването с процесния коефициент 1,143 /получен като съотношение между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време/ и заплащането на възнаграждение за получената разлика. От заключението на експертизата се установявало, че при преизчисляване на положения от въззиваемия нощен труд с коефициент 1,143 се получава разлика, за която му се дължи възнаграждение в претендирания размер, като по делото липсвали твърдения и доказателства това допълнително възнаграждение да е било заплатено. Предвид забавата в плащането на дължимото допълнително възнаграждение за съответните тримесечни периоди, ответникът дължал и обезщетение за забавено плащане, съгласно заключението на вещото лице.

Моли съдът да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

4

По допустимостта на производството:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.