Решение № 1095 от 05.12.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1095 гр. Стара Загора, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Д.а като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20245530101813 по описа за 2024 година

Делото е образувано по искове с правна квалификация чл.124 ГПК, във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10а, чл.11, чл.19 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.55, ал.1 от ЗЗД, предявени от П. К. П. против „Микро кредит“ АД - София.

В исковата молба се твърди, че на 27.05.2022 г. било изпратено, чрез електронна поща, искане до „Микро Кредит“ АД, на основание чл. 15 и чл. 20 от Регламент (ЕС) 2016/ 679 на Европейския парламент и на Съвета, с което се желаело на господин П. да бъдат предоставени всички договори за кредит, сключени между него и ответника, тъй като тези договори били носители на неговите лични данни. Искането се обуславяло на това, че дружеството било задължено по смисъла на чл. 12 от Регламента, да предприема необходимите мерки за предоставяне на всякаква информация, която се отнася до обработването на субекта на данните, в кратка, прозрачна, разбираема и лесно достъпна форма, на ясен и прост език.

Тъй като след изтичане на законоустановения срок не бил получен отговор по направеното искане, това действие било прието като мълчалив отказ, във връзка с което за него възникнал правен интерес да подаде жалба до Административен Съд - Стара Загора, чрез която се желаело постановяване на Решение, с което мълчаливият отказ на „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629, да бъде обявен за незаконосъобразен, както и задължаване на последното дружество да предостави в едноседмичен срок на П. К. П., с ЕГН ********** копие от всички документи, съдържащи неговите лични данни.

С Решение № 487 от 08.12.2022 година по административно дело № 460 по описа за 2022 година, Старозагорският административен съд, се постановила отмяна на мълчаливия отказ на „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629, в качеството му на администратор на лични данни, за предоставяне на достъп до лични данни по подаденото от П. К. П. заявление 1 като незаконосъобразен и задължи „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629 да се произнесе по подаденото от г-н П. искане за предоставяне на лични данни.

След подадена касационна жалба от „Микро Кредит“ АД срещу Решение № 487 от 08.12.2022 година, постановено по адм. д. № 460/2022 година по описа на Административен съд - Стара Загора, било образувано административно дело № 1825/2023 година по описа на Върховния административен съд на Република България. С Решение № 7101 от 28.06.2023 година по административно дело № 1825 по описа за 2023 година, Върховният административен съд оставил в сила обжалваното от „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629 решение № 487 от 08.12.2022 година по адм. д. № 460/2022 година на Административен съд - Стара Загора, в следствие на което ответникът бил задължен от съда да предостави информация относно това как са обработвани личните данни на ищеца и на какви основания.

Въпреки постановените съдебни актове на Административен Съд Стара Загора и Върховния административен съд на Република България, от „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629 изпращали единствено справка за извършени плащания от П. К. П., ЕГН **********, в която били посочени само номера на договори и размер на правените погасителни вноски от г-н П. по договорите. Въпреки това ставало ясно от справката, че между страните бил сключен Договор за заем Microcredit № 5342-00025774 от 20.05.2019 година. Размерът на заема, видно от справката на ответника бил на стойност 2600 лева, а от изчисленията в сайт за калкулация на ГПР, ставало ясно, че годишен лихвен процент по заема бил 40.44% /четиридесет цяло и четиридесет и четири процента/ а годишен процент на разходите от 48.84% /четиридесет и осем цяло и осемдесет и четири процента/. Ставало ясно и, че заемът бил сключен за срок от 18 /осемнадесет/ месеца.

В деня и часа на подписване на основания договор, заявява, сключил и Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 534200025774, съгласно който на клиента се предоставял пакет от допълнителни услуги "Комфорт", за ползването на който се заплащала такса в размер от BGN 2340 /две хиляди триста и четиридесет/ лева. Съгласно сключения Договор за заем Microcredit № 5342-00025774 и погасителния план към него, заемът в размер на 2600 /две хиляди и шестстотин/ лева трябвало да бъде погасен за 18 /осемнадесет/ месеца. Размерът на месечната вноска бил определен да бъде 190 /сто и деветдесет/ лева. Съгласно Договора за допълнителни услуги към заем Microcredit № 534200025774, предоставената услуга в общ размер от BGN 2340 /две хиляди триста и четиридесет/ лева трябвало да се изплати също за 18 /осемнадесет/ месеца, така общата месечна вноска, която следвало да заплаща ищецът за целия срок на договора, включваща и таксата за предоставяне на допълнителни услуги е в общ размер от 320 /триста и двадесет/ лева. Съгласно т. 3 от Договора за допълнителни услуги за предоставяне на пакет "Комфорт" ищецът се е възползвал от услугите, посочени в договора за допълнителни услуги към заема, а именно: Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629, безплатно внасяне на вноска директно в офис на „Микро Кредит“ АД, с ЕИК 202073629, безплатно плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал, безплатно предоговаряне и разсрочване на заем, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции.

Процесното допълнително споразумение било нищожно на основание чл. 21 ал.1 от ЗПК, тъй като същото било договорено в противоречие с нормата на чл. 10а ал.2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет услуги по 2 същината си представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че били допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Регламентираните в чл. 10а ал. 1 от ЗПК допълнителни услуги са такива, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора, респективно - на кредитодателя по отношение на описаните допълнителни услуги, които по същността си представлявали действие по усвояването и управлението на кредита. С уговарянето на допълнително възнаграждение, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на суми по пакета за допълнителни услуги не представлявала плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. В противоречие на императивното правило на чл.

10а ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги било определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно с процесното споразумение било договорено предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то било дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги и без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплати такса за реално, а не за евентуално ползване на определена услуга.

С оглед естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвеждало задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната имала по силата на закона, безплатно предоговаряне и разсрочване или безплатно внасяне на вноски, което водило до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение - на практика едната страна потребителят заплащал правото си да договоря с другата страна - кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му бил гарантиран определен резултат, а той зависил от волята на другата страна - кредитора.

Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Такива клаузи съобразно разпоредбата на чл.146 ал.1 от ЗЗП са нищожни, с изключение на тези, които били индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на цитирания текст, не били индивидуално уговорени клаузите, които били изготвени предварително и поради това потребителят не имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така било и в конкретния случай - клаузите били бланкетни, а не индивидуално уговорени и в хипотезата на договор при общи условия. Разпоредбите на глава шеста от ЗЗП били приложими спрямо настоящото материално правоотношение, тъй като по силата на същото кредиторът бил предоставил финансова услуга, изразяваща се в отпускане на кредит и приложимите норми са както тези на вътрешното право, обективирани в ЗЗП, така и тези от правото на ЕС, в частност - Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които са станали част от нашето законодателство. В този смисъл (Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/13 на ОСГТК на ВКС), така и трайно установената съдебна практика, обективирана в голям брой решения. Тази теза е застъпена и в Решение № 66 от 19.04.2019 г. по в. т. д. № 54 / 2019 г. на Окръжен съд - Русе.

Счита, че при калкулиране на ГПР не били включени такси, комисионни 3 и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да Формира ГПР в размер на 48.84% /четиридесет и осем цяло и осемдесет и четири процента/. Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите при включена само възнаградителната лихва бил 48.84%, но заплащането на допълнителна такса за допълнителни услуги не била включена в ГПР, въпреки че трябвало. Това правило основания договор за заем нищожен, поради опита на ответника да заобиколи императивните разпоредби на ЗПК, а в следствие на недействителност на основание договор, бил нищожен и допълнителни договор за услуги към договора за заем. Предвид това обстоятелство, счита, че дължал единствено чистата стойност на кредита, а не всичко което бил заплатил.

Счита, че процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателя изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не били предвидени в сключения договор за потребителски кредит.

Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формирал същият от 48.84% /четиридесет и осем цяло и осемдесет и четири процента/. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по - горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Видно и от приложената калкулация, с включената такса за пакет от допълнителни услуги, годишния процент на разходите по кредита е 227.50 %, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.