Решение № 160 от 03.11.2021, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. ХАСКОВО, 02.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Р.В. Н. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20215600500498 по описа за 2021 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 260217/22.04.2021 година, постановено по гр.д. № 793/2020 година, РС-Хасково е отхвърлил предявения от Б.Д.Т., ЕГН **********, от гр. ***, съдебен адрес: гр. Пловдив, бул. “6-ти септември“ № 152, „Легис център“, ет. 4, офис 4-4Б, адв. О.Д., срещу „С. Г. Груп“ ЕАД, ЕИК 205942517, седалище и адрес на управление: гр. София, Район “Витоша“, ул.

“Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, съдебен адрес: гр. София, бул.

“България“ № 81 В. ет. 8, ап. 22, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на „С. Г. Груп“ ЕАД, че Б.Д. Т. не му дължи сумите по изпълнителен лист от 20.11.2012 г., издаден по ч. гр. д. № 15825/2012 г. по описа на P C - Пловдив, а именно: главница в размер на 523,90 лева, представляваща неплатена цена за предоставени от „Космо България Мобайл" ЕАД, чрез мобилен оператор „Глобул" мобилни услуги по договор № ***г., за заплащане на която цена е била съставена фактура с № 7134962759/05.09.2009 г. и което вземане му е било прехвърлено с договор за цесия, за която е била уведомена, обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 25.01.2010 г. до 06.02.2012 г. в размер на 164, 63 лева, ведно със законната лихва от датата на постъпване на заявлението в съда - 08.10.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 25 лева - платена държавна и 180 лева 1 адвокатско възнаграждение, поради погасяването им по давност.

С оглед изхода на делото, направените от ответника разноски са възложени на ищцата.

Недоволна от така постановеното решение е останала ищцата в първоинстанционното производство Б.Д.Т. Подава въззивна жалба с оплаквания за неправилност на решението поради незаконосъобразност.

Настоява, че въпросът дали в случая е приложимо ППВС № 3/18.11.1980 година или Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година, няма решаващо значение. От образуване на изпълнителното дело до предприемане на действия за удовлетворяване на кредитора бил изтекъл срок, значително надвишаващ този по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Следователно, без да е нужен изричен акт на ЧСИ, била настъпила перемпция и всяко последващо изпълнително действие било в разрез на закона и нищожно. Настоява, че присъединяване на кредитор НАП по съществото си не представлява изпълнително действие. И доколкото то се извършва от съдебния изпълнител служебно, а не по инициатива на взискателя, то не прекъсва двегодишния срок на перемиране. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго такова, с което предявеният иск да бъде уважен. В с.з. пред ХОС въззивницата се представлява от упълномощен адв. Т., който поддържа подадената въззивна жалба, всички въведени с нея оплаквания, доводи и искания. Моли съда за присъждане на деловодни разноски съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Процесуалният представител представя и писмено становище, в което развива тезата за приложимост на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година, а не ППВС № 3/18.11.1980 година.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемиото дружество „С.Г.Груп“ ЕАД - София подават писмен отговор. Изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Правят искане за потвърждаване на решението.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и 2 правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. По оплакванията на въззивниците съдът намира следното:

При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.

Въззивният съд изцяло споделя възприетата от районния съд фактическа обстановка, без да се налага същата да се преповтаря.

Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Ищцата е оспорила изпълнението на взискателя – въззиваемото дружество, като е сезирала съда с иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК. Искът срещу „С.Г.Груп“ ЕАД е основан на твърдение, че след издаване на изпълнителното основание са настъпили факти, поради които изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело вече не съществува. Конкретно, заявила е, че е изтекла петгодишната погасителна давност, започнала да тече от дата 30.06.2014 година и изтекла на 30.06.2019 година, поради което взискателят вече не може да иска принудително изпълнение на вземането си.

3

Фактите по делото са безспорни: Процесното изпълнително основание е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена в полза на взискателя „С.Г.Груп“ ООД срещу ищцата, на 11.10.2012 година по ч.гр.д. № 15825/2012 година по описа на Районен съд – Пловдив. По молба на взискателя и въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание тази заповед, е било образувано изпълнително дело № 2221/2013 година по описа на ЧСИ рег. № 747 с район на действие ОС-Монтана. Доколкото ищцата претендира като начална дата на течението на давността 30.06.2014 година, извършваните по изпълнителното дело действия преди тази дата са извън предметния обхват на исковото производство и не следва да се обсъждат.

На 30.06.2014 година взискателят е поискал предприемане на изпълнително действие – налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата, за което между страните е безспорно, че прекъсва течението на срока по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Що касае давностния срок по чл. 114 ал.

1 вр. чл. 116 б. в“ от ЗЗД, то течението му е било спряно още с образуване на изпълнителното производство на 23.07.2013 година. Тук е необходимо да се каже, че ХОС споделя възприетото в съдебната практика и в атакуваното решение становище, че приложение в случая следва да намери не ТР № 2/26.06.2015 година по тълк.дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, а действалото към момента на образуване на изпълнителното производство Постановление № 3 от 18.11.1980 година по гр.д. № 3/1980 година на Пленума на ВС. Така, в константната съдебна практика по чл. 290 от ГПК (н.п. Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., на ВКС, IV г. о. и Решение № 252/17.02.2020 г. по гр. д. № 1609/2019 г. на ВКС, III г. о.) се приема, че когато се касае за първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие и даденото от тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е посочено в тълкувателните актове. ТР № 2/26.06.2015 година по тълк.дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче, е последващ тълкувателен акт, състоящ се от две части. И частта му, в която ППВС № 3/1980 година се обявява за загубило сила, поражда действие от момента на постановяване на новото ТР. Или, с други думи, Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г. на Пленума на ВС е преустановило действието си на 26.06.2015 г. и дадените с него тълкувателни разрешения са задължителни за времето преди отмяната му, а Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС ще се прилага от този момент за в бъдеще.

Приложимо към настоящия казус това означава, че до 26.06.2015 година, независимо от извършвани или не действия по изпълнителното дело, течението на давностния срок е било спряно. След тази дата започва 4 течението на нова давност и е необходимо да се изследва – дали след този момент са били извършени действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат давността. Така, на 29.09.2015 година е била присъединена Държавата като взискател за дължимите от ищцата публични вземания, на 27.03.2017 година и на 07.08.2017 г. са били насрочени описи на собствените на ищцата движими вещи, а на 10.08.2018 година е бил наложен запор върху авоарите по банковите сметки. Всички тези действия са от категорията на прекъсващи както течението на срока на перемпцията по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, така и на срока на общата петгодишна давност. И тъй като между извършените действия по принудително събиране на дълга не е изтичал срок, по-дълъг от две години, няма основание да се приеме, че изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Следователно, всяко последващо действие, извършвано от съдебния изпълнител, е било валидно и е прекъсвало течението на давностния срок. От тук е изводът, че до претендираната от ищцата дата – 30.06.2019 година давностният срок не е бил изтекъл, респ. вземането не е погасено по давност и въззивницата дължи изпълнението по изпълнителния лист.

Въззивният съд споделя и останалите фактически и правни изводи на РС – Хасково и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. Поради гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо, правилно и следва да бъде потвърдено.

Доколкото въззивната жалба е преценена като неоснователна, на въззивницата не се дължат претендираните деловодни разноски.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260217/22.04.2021 година, постановено по гражданско дело № 793 по описа на РС-Хасково за 2020 година.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5