Решение № 3749 от 24.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3749 гр. София, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Георги Стоев при участието на секретаря Е. Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100509564 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 3704 от 13.03.2023 г., постановено по гр. дело № 32064/2022 г. по описа на СРС, 75-ти състав са уважени предявените от Е. Д. А. срещу Детска градина ** “Н.“ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на незаконно и за отмяна на уволнението на Е. Д. А., извършено със Заповед № 534/06.06.2022 г. на директора на Детска градина ** “Н.“, с която й е наложено дисциплинарно наказание “уволнение“ и трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност “учител ДГ“ в Детска градина ** “Н.“

Със същото решение ответникът Детска градина ** “Н.“ е осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38 ЗА сумата от 710, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и сумата от 160, 00 лв., представляваща държавна такса.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Детска градина ** “Н.“, представлявана от директора – Д.Т., чрез пълномощниците си - адв. П.

Георгиева и адв. Н. А., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на 1 материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че подаването на сигнали пред множество институции с наведени в тях неверни факти и обстоятелства не представлява злоупотреба с доверие или уронване на престижа на предприятието. Сочи, че при формиране на крайния си извод СРС не е взел предвид всички подадени жалби от ищцата пред различни държавни органи, както и че не е съобразил конкретно наведените в жалбите твърдения. Обстоятелството, че подадените от ищцата сигнали съдържали неверни факти и обстоятелства се потвърждавало и с оглед на извършените по подадените сигнали проверки, в хода на които не били констатирани сочените от служителя нарушения. В жалбата се съдържат още и оплаквания, че съдът е допуснал нарушения като не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели, както и представения договор за изпълнение на ремонтни работи и оферта за ремонт на физкултурен салон.

Счита, че дисциплинарното наказание е наложено при спазване на предвидения в КТ ред и при отчитане на вида и степента на констатираните нарушения, като процесната заповед съдържала предвидените в закона реквизити, поради което и наложеното дисциплинарно наказание е законосъобразно. Предвид изложеното моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, като присъди направените разноски пред двете инстанции.

Въззиваемият – ищец Е. Д. А., чрез процесуалния си представител – адв. И. Ю., в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Счита, че решението на СРС е постановено при съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства и при съобразяване на съществуващата нормативна уредба и съдебна практика, поради което същото е правилно и законосъобразно. Сочи за правилен извода на съда, съгласно който подаването на сигнали представлява упражняване на конституционно гарантирани права, поради което и с подаването на жалби до държавни органи не е осъществен фактическия състав на дисциплинарно нарушение, което да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Моли съда да остави без уважение жалбата и да потвърди обжалваното решение, като присъди направените в производството пред СГС разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, което е освободено от заплащане на държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

2

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По делото страните не спорят, че помежду им е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 608 от 04.09.2007 г., изменен в последствие с допълнително споразумение № 426 от 12.05.2022 г., по силата на което ищцата е заемала длъжността “Учител в детска градина“ при ответника – Детска градина ** “Н.“. Не е спорно още и обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 534 от 06.06.2022 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на дисциплинарно наказание “уволнение“.

Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочва нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. В разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ е предвидено, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването им.

Посочената разпоредба е императивна по своя характер, поради което съдът следи служебно дали са спазени сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ /в този смисъл - решение № 432/25.03.2002 г. по гр. д. № 795/2001 г., III г. о., ВКС и решение № 796/23.10.2008 г. по гр. д. № 1102/2006 г., IV г. о., ВКС. Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания, които са преклузивни и поради това с изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание, а за преклузивните срокове съдът следи не само по възражение на страната, както е в настоящия случай, но и служебно в производството по проверка на законосъобразността на заповедта.

Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство и с изтичането на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правният мир дисциплинарното нарушение вече не съществува като основание за налагане на наказание. Поради това съдът следва да извърши преценка спазени ли са преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 ГПК и то преди да преценява законосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по същество.

Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ съдържа два срока: 2-месечен от откриване на нарушението и 1годишен от извършването му, съотношението между които е следното: ако е изтекъл 2месечният от откриване на нарушението не може да се приложи 1-годишният, а ако е изтекъл 1-годишният срок от извършването му, той поглъща 2-месечния от откриването му.

От значение за спазване на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ е моментът на връчване на 3 заповедта, тъй като по аргумент от разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ имено това е моментът на налагане на дисциплинарното наказание.

От процесната заповед за уволнение се установява, че същата е издадена за нарушение на ищцата – въззиваем в настоящото производство, извършено на 01.04.2022 г.

Доколкото обаче от представените по делото доказателства се установи, че работодателят е узнал за твърдяното от него нарушение на 12.04.2022 г., към който момент е уведомен от Столична община за подадения от служителя сигнал /така л. 46 от делото пред СРС/ и при съобразяване на обстоятелството, че заповедта за уволнение е връчена на служителя на 06.06.2022 г., то съдът намира, че същата е издадена в рамките на предвидения в закона преклузивен двумесечен срок. Нарушението с индивидуализиращите го белези е описано в заповедта от 06.06.2022 г. в съответствие с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, поради което и процесната заповед за уволнение формално отговаря на нормативно предвидените изисквания.

Дисциплинарната отговорност на работниците и служителите е вид юридическа отговорност и се изразява в налагане на определени неблагоприятни правни последици, заради извършено и установено дисциплинарно нарушение. Работодателят е дисциплинарнонаказващия орган и притежава дисциплинарна власт, която представлява неразделна част от неговата работодателска власт. Дисциплинараната отговорност се реализира в рамките на дисциплинарно производство, което се развива под формата на сложен динамичен фактически състав – съвкупността от последователно извършвани правни действия, насочени към установяване на правонарушението и определяне и налагане на дисциплинарното наказание. Тежестта на доказване, т.е. задължението за установяване законността на уволнението, носи ответникът по настоящото дело, а законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение се обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с чл. 190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 193, ал. 1 КТ. След установяване факта на нарушението на трудовата дисциплина, нарушителя, времето и мястото на извършване на противоправното неизпълнение на трудовите задължения, работодателят е длъжен да субсумира тези обстоятелства под диспозицията на правната норма, регламентирана в чл. 195 КТ, във връзка с чл. 190, 186 и 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето потестативно субективно право да уволни дисциплинарно виновния работник.

Злоупотребата с доверието на работодателя, на която се е позовал ответникът, принципно, е умишлено нарушение на трудовите задължения, изразяващо се в използване на оказаното от работодателя доверие за неправомерно извличане на определена облага за работника/служителя или за другиго. Нарушение на разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 4 предл. 1 КТ, изразяващо се в “злоупотреба с доверието на работодателя“ съгласно установената съдебна практика (в този смисъл и Решение № 129 от 25.07.2019 г. по гр. дело № 4280/2018 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС) е налице когато работникът или служителят умишлено не изпълнява или нарушава етични правила и норми, като този факт става достояние на трети лица, включително на други работници и служители, и това обективно накърнява 4 авторитета и доверието във възможностите на работодателя да планира, организира, ръководи и контролира работния процес /вж. гр. д. № 4280/2018 г. на ІІІ г.о./ Характерен признак на тази злоупотреба е, че работникът или служителят действа недобросъвестно, в противоречие с доверието, което работодателят му е оказал при сключване на трудовия договор, разчитайки на неговата добросъвестност, по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ.

Вменените обаче със заповедта нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в това, че на 01.04.2022 г. служителят е подал жалба в Дирекция Образование срещу директора на ответника, в която се съдържали неверни факти и обстоятелства и с което поведение нарушила чл. 37, т. 1, т. 3 и т. 4, както и на чл. 39 от Етичния кодекс на детската градина не субсумират нарушениe по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, изказването на мнение чрез слово писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин.