Определение № 223 от 12.03.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 223 гр. София, 12.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Венелин Иванов

Членове:

Маргаритка Шербанова

Георги Ушев като разгледа докладваното от Маргаритка Шербанова Въззивно частно наказателно дело № 20261000600102 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.243, ал.7 от НПК.

Образувано е по въззивна частна жалба на В. Д. Ж., обвиняем по досъдебно производство № 49/23г. на СДВР, пр. пр. № 8330/23 на СГП, чрез защитник, срещу определение от 16.12.2025г., постановено по частно наказателно дело № 5656/ 25г. по описа на СГС, с което е било потвърдено постановление за прекратяване от 22.08.2025г. на производството по пр. пр. № 8330/23г., ДП № 49/23г. по описа на СДВР. водено за престъпление по чл. 214, ал.2, т.1 вр. с ал.1, вр. с 213а, ал2, т.2 и т.4 вр. с ал.1 , вр. с чл. 18 от НК, на основание чл. 199 и чл. 243, ал.1 т.2 от НПК.

В жалбата се иска отмяна на определението и постановяване на друго, с което да се допусне изменение на постановлението в частта на основанието за прекратяване на производството от чл. 243, ал. 1, т. 2 – „недоказаност на обвинението“, в чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. 1 НПК – „деянието не е извършено“.

Въззивният съд след преценка на данните по делото, намира че жалбата е допустима – предявена от лице с правен интерес и в законовия срок.

Разгледана по същество е основателна.

Досъдебното производство е образувано за това, че на 24.02.2023 г., чрез нанасяне на удари с ръце в областта на лицето и тялото, е нанесена средна телесна повреда на Б. А..

След извършено разследване е прието, че се касае за престъпление от компетентността на Софийска градска прокуратура, където делото било изпратено от СРП.

С постановление от 07.03.2023 г. като обвиняем за престъпление по чл. 214, ал.2, т.1 вр. с ал.1, вр. с чл. 213а, т.2 и т.4, вр. с ал.1, вр. с чл. 18 от НК, е бил привлечен 1 жалбоподателя В. Д. Ж. за това, че на 24.02.2023г., в ***, с цел да набави за себе си и другиго имотна облага направил опит да принуди Б. А. чрез сила – нанесъл удари в лицето и тялото, да претърпи нещо противно на волята му, а именно да поеме имуществено задължение чрез подписване на записи на заповед и разходни касови ордери на обща стойност 68 000 лева, като деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда и е извършено от повече от две лица.

Последвало е двукратно прекратяване на наказателното производство от СГП: частично прекратяване с постановление от 10.07.2023г., отменено от СГС по НЧД № 4459/2023г., потвърдено от САС по ВНЧД 1252/2023г., и с постановление от 25.07.2024г., отменено от СГС с определение по НЧД № 5918/24г., потвърдено от САС по ВНЧД № 25/2025г.

След допълнително разследване и при изпълнение на дадените от съда указания, в постановлението за прекратяване на наказателното производство от 18.08.2025 година, прокурорът от СГП приел, че чрез събраните, в рамките на разследването, доказателства, не се установява по категоричен начин, че обвиняемият е извършил престъпление с посочената правна квалификация, поради което, е прекратил производството, на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК, т.е., поради „недоказаност на обвинението“.

Срещу постановлението е постъпила жалба от обвиняемия, с която последният е поискал постановлението да бъде изменено, като се измени основанието за прекратяване, а именно, основанието да е чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1, предл.1 от НПК, т.е. поради това, че „деянието не е извършено“.

Във връзка с така постъпилата жалба, е било образувано НЧД № 5656/ 2025г. по описа на СГС, приключило с определение от 22.08.2025г., с което е било потвърдено постановление за прекратяване от 22.08.2025г., като искането за изменение на основанието за прекратяване е било оставено без уважение, като неоснователно, потвърждавайки по този начин соченото в постановлението за прекратяване основание.

След, като анализира детайлно аргументите на първата инстанция, настоящият състав на виззивния съд, намира по същество, че СГС правилно е приел, че проведеното разследване отговаря на изискванията за пълнота, всестранност и обективност, като в хода на същото са били събрани възможните и относими доказателствени източници, проведени са били необходимите и възможни действия по разследването, като доказателствените източници на този етап са напълно изчерпани.

Настоящата инстанция споделя също така изводите за това, че анализът на доказателствата, предприет от наблюдаващия производството прокурор при СГП, е подробен и съдържателен, а доказателствените източници са преценени самостоятелно и поотделно, като не са игнорирани такива, нито пък има превратно тяхно тълкуване.

Споделят се от въззивната инстанция изцяло и съображенията за това, че оценката за недостоверност на показанията на свидетеля А., относно причините за напускането на работа; относно това, че на инкриминираната дата претърпял физически наранявания от 2 обвиняемия Ж., който му счупил носа; относно твърдението, че понесъл множество удари по глава и тяло от други две неустановени лица и че бил психически тормозен; че вследствие упражнената принуда признал за извършени злоупотреби, възползвайки се от служебното си положение, каквито не бил извършил; относно това, че излъгал за извършването на такива; както и че подписал няколко записа на заповед, разходни касови ордери, с които поел имуществени задължения, дадена от СГП, е обоснована и правилна. Също така правилна и според настоящата инстанция е положителната оценка, дадена от СГС на виждането на прокурора за това, че при оценката на показанията на св. К. и св. Б., не са допуснати процесуални нарушения от СГП.

САС споделя изцяло и виждането на първата инстанция за това, че обвинителят направил верен извод, че показанията на св. К. не съдържат данни за авторство, особено, като се има предвид, че самият А. не споделил такива, като изцяло правилни са аргументите на първата инстанция по въпроса за това защо представителят на СГП вярно е установил противоречията относно последното обстоятелство.

Обосновани в достатъчна степен са изводите на СГС и за това, че СГП подробно е разгледала първичните по естеството си показания на св. К., относно състоянието, в което е възприела св. А. при идването му и основателно счел, че влизат в съществено противоречие с показанията на св. Й. Г., която е възприела лично и непосредствено състоянието на св. А. преди да излезе от сградата на ВДХ АД. Напълно в синхрон с показанията на св. Г., са и показанията на другите служители във ВДХ АД, както и на св. В. Д. и св. Д. П., както и тези на св. Н. П., които работят в дружества – партньори на ВДХ АД, както и тези на св. М. и св.

Г., които са служители от центъра за градска мобилност и нямат никакво касателство към обвиняемия или останалите свидетели.

Т.е., правилна по същество е оценката на СГС за това, че прокурорът правилно не е кредитирал показанията на А., че обв. Ж. е извършил престъпление с посочената в постановлението за привличане на последния, в качеството на обвиняем, наказателноправна квалификация, като съпоставителния анализ на показанията на св. К. и св. Б. – от една страна, а от друга – приложените медицински документи по делото, както и съдебномедицинското удостоверение от 25.02.2023 г., е напълно коректен и в крайна сметка обосновава напълно крайния извод на прокурора за това, че документите обективират състоянието на А. след 17:00 часа на 24.02.2023г., че те кореспондират адекватно едни с други, но не могат да обосноват авторството на деянието от страна на обвиняемия Ж..

Настоящата инстанция изцяло споделя и изводите на СГС, относно разборът на заключението на видеотехническата експертиза, изготвената по делото тройна видеотехническа лицево-идентификационна и на съдебно-медицинската експертизи, както и крайният извод във връзка с този разбор, а именно, че травмите, установени по св. А., са получени в периода между излизането на А. от сградата и прегледа му в лечебното заведение, доколкото липсват визуални доказателства за травми по лицето към момента на напускането на сградата.

На следващо място, верни се явяват и изводите на първата инстанция, относно 3 недоказаността на твърденията на св. А., че бил принуден да поеме имуществени задължения по записи на заповеди, разходни касови ордери и други такива. Досежно тези обстоятелства, прокурорът се е позовал на обстоятелството, че при извършеното претърсване и изземване от 06.03.2023 година, не са били открити документи, като посочените от А.. Настоящата инстанция се солидаризира с виждането на СГС за това, че единственият доказателствено обезпечен извод, който би могъл да се направи във връзка с липсата на подобни доказателства, е че липсва още един основен обективен признак от състава на престъплението, в което е обвинен жалбоподателя.

В заключение следва да се посочи, че изводът на СГС от правна страна, а именно, че при цялостното и обективно изследване на материалите по делото, представителят на СГП с основание е приел, че са останали неустановени по несъмнен начин твърденията на св. А. за оказано му психическо и физическо насилие, изразило се в причиняване на телесни повреди, относно това кои са авторите на тези телесни повреди, относно това какъв е механизма на нанасянето им, както и относно твърденията за удари в областта на лицето и тялото, защото неговите показания не намират отражение в останалите доказателства и остават изолирани.

По този начин, САС също е на мнение, че единственото обстоятелство, което се доказва по делото, е самият факт на установените у св. А. увреждания, но не и кога, кой и как ги е причинил, като кредитирането на доказателствата в тази насока е правилно без обаче да е ясен механизмът им, както и авторът на същите. Понастоящем източниците са преценявани според обективното и точното им съдържание, констатациите по фактите са обосновани, а правните изводи са съответни на данните по делото и приложимия материален закон.

Настоящият състав на САС обаче приема, че от анализа на всички доказателства по делото, безспорно се установява и че обвиняемият не е автор на тези увреждания в соченото от св. А. време, място и фактическа обстановка, както и че по тази причина не би могло в съзнанието му да се формира умисъл да набави за себе си или за другиго имотна облага, като чрез сила и заплашване принуди св. А. да поеме имуществено задължение. Т.е., че в конкретния случай, не е налице не само обективния, но и субективния състав на престъплението, в извършването на което, е обвинен В. Ж.. А това по необходимост означава, че липсва престъпление, а не само достатъчно доказателства, за да се обоснове по категоричен и несъмнен начин извършеното такова. И това е така, защото в светлината на обсъждането на правилното основание – дали се касае за липса на доказателства или въобще за липса на престъпление, следва да се прецени не дали са налице доказателства въобще за някакво престъпление, а налице ли са доказателства за конкретното престъпление, в извършването на което обвиняемият, е обвинен. Ако по делото се явява доказан факт обстоятелството, че телесните увреждания на св. А. не са били причинени на срещата му с обв. Ж. в офиса на дружеството, т.к. вече изяснихме по-горе, че анализът на прокурора досежно обстоятелството, че при напускането на сградата, св. А. не е имал установените увреждания, е правилен и обоснован, то това е сигурна индиция, че престъплението, в извършването на което е обвинен В. Ж., не е извършено, а не просто се е оказало 4 невъзможно за доказване извършването му.

Във връзка с горното, следва да се има предвид, че разликата между двете основания за прекратяване на наказателното производство – „недоказаност на обвинението“ – от една страна, а от друга „неосъщественост на деянието“, е тънка, но съществена, като следва да се има предвид следното от общотеоретично гледище:

Липсата на достатъчно доказателства, водещи до безсъмнен извод за вината на обвиняемия е фактически въпрос, който при действието на презумпцията за невиновност на обвиняемия като важна гаранция за защита на неговите права[1], принципа за дирене на обективната истина и възлагането на тежестта на доказване на прокурора по дела от общ характер от чл.103, ал.1 от НПК, представлява основание за прекратяване на производството[2].