Определение № 2036 от 24.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2036 гр. София, 24.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002104875 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агро плант инвест“ ЕООД, представлявано от адв. Цв. Д., срещу Решение № 582 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 224/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което след като е потвърдено Решение № 2406/01.07.2023 г. по гр. дело № 8469/2021 г . на РС - Варна, е отхвърлен предявеният от касатора против М. Ц. П. иск с правно основание чл. 206, ал. 2, вр. чл.

203, ал. 1 КТ за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 12 906. 87 лв. - ограничена имуществена отговорност на ответника в размер на трикратния размер на месечното му трудово възнаграждение, дължимо за обезщетяване на вредите в размер на средната пазарна цена на 80 метрични тона увредена слънчогледова трошка, които ответникът e причинил поради небрежност при осъществяване на ръководните си функции в предприятието на ищеца в периода 24.05.2020 г. 28.05.2020 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се правната квалификация на иска, приета от окръжния съд, както и извода му, че, разгледана по същество, претенцията е недоказана.

Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба М. Ц. П. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба а подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ответникът е заемал в предприятието на ищеца длъжността „директор организация на работниците и служителите“ за периода 11.11.2019 г. – 12.11.2019 г., а от 12.11.2019 г. до 02.06.2020 г., когато трудовото правоотношение помежду им било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, той изпълнявал длъжността „директор/мениджър на човешки ресурси“.

В периода 23.05.2020 г. - 27.05.2020 г. в завода на ищеца трето за процеса лице - „Меджик флейм“ ЕООД - доставило 253.980 тона слънчогледова фракция на стойност 180 325.80 лв., видно от 1 двустранно подписана фактура № 26315/28.05.2020 г. и фактура № 245/28.05.2020 г. за извършени транспортни услуги от „БГ Ленд Ко“ АД, ведно с приложение към нея, за което бил съставен приемо-предавателен протокол от 27.05.2020 година. От сертификат за инспекция Job № BUR/20/04481 от 04.06.2020 г. с фото-рапорт към него въззивният съд констатирал, че по възлагане от ищеца „Бюро Веритас България“ ЕООД извършило инспекция на 80 метрични тона трошка от слънчоглед в покрит склад в [населено място], склад „Захарен“, база на „Агро плант инвест“. При проверката били установени буци в дълбочина на купувете, затопляне и нехарактерен мирис на затоплено в дълбочина, мухъл и покълване. Заключението било, че стоката не е в добро състояние, като възможните причини за това били неправилно съхранение или увреждане, или намокряне преди прием на същата в склада. Взети били четири композитни проби от стоката, три от които били предадени за съхранение в „Бюро Веритас България“ ЕООД, а една - на ищеца. Въззивният съд прел, че обсъжданият протокол е частен свидетелстващ документ, издаден от трето за спора лице, а констатации в него били оспорени от ответника.

От писмо от „Българо-американска кредитна банка“ окръжният съд приел, че на основание договор между банката, ищеца и проверяваща организация били извършени 27 инспекции на процесната суровина от „СЖС България“ ЕООД.

Въз основа на заключението към съдебно-графологичната експертиза, изслушано в производството пред районния съд, въззивният съд установил автентичността на подписа на ответника върху длъжностна храктеристика за позиция директор, организация на работниците и служителите, НКПД: 1212 6002 (директор/мениджър човешки ресурси).

При обсъждане на заключението към приетата по делото агротехническа експертиза съдът е посочил, че не кредитира същото в частта по въпрос първи, тъй като от устните разяснения на вещото лице при разпита му в открито съдебно заседание установил, че отговорът е изготвен единствено на база оспорения от ответника сертификат от „Бюро Веритас България“ ЕООД.

Съгласно заключението увреждането на 80 т. слънчогледова трошка по посочения в този сертификат начин е възможно да е причинено от влага, неправилно съхранение и намокряне на продукцията преди прием в склада. Пазарната стойност на 80 т. слънчогледова трошка към м.

06.2020 г. е определена на 27 200 лева. В случай, че състоянието й е било като описаното в сертификата от „Бюро Веритас България“ ЕООД, тя не е можела да се ползва за хранене на животни или за пелети.

От показанията на свидетелите Д. Ж. и М. М., служители на ищеца, въззивният съд установил, че практиката била при постъпване на слънчоглед или на трошка в завода да се вземе проба за анализ.

Слънчогледът се разтоварвал в силозна шахта, а за трошката бил пригоден голям навес, но свидетелите не помнят кога е изграден той. Преди изграждането му суровините били завивани с брезент. Преди около 5 години бил правен ремонт на склада, защото в него имало течове.

От показанията на свидетеля Е. М., работник при ищеца в периода 2017 г. – 2021 г., съдът установил, че практика била трошката да се съхранява на открито, на плаца, до склад „Пелети“ и склад „Резервни части“. До 2021 г. нямало изграден навес в завода. Свидетелят често ходел в склада, който бил извън завода и не бил снабден със система за проветряване или за определяне на влажността на въздуха. В склада имало много течове по цялата му дължина. Трошката се съхранявала в силози, разтоварвала се в шахта, след това се качвала с елеватори и шнекове от силозите. Когато фабриката била в ремонт, оставала суровина, като върху трошката на плаца се поставяли покривала в лошо състояние.

Въззивният съд е приел предявения иск за ангажиране на ограничена имуществена отговорност на ответника, бивш служител на ищеца, за допустим при съобразяване на задължителните указания на ВКС, дадени с Определение № 239/22.06.2022 г. по ч. гр. д. № 694/2022 г. по описа на ВКС, с което е отменено въззивно определение № 4454/15.12.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2800/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, и потвърденото с него Определение № 6350 от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 8469/2021 г. по описа на Районен съд – Варна, и делото е върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Посочил е, че уважаването на иска с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 206, ал. 2 от КТ е предпоставено от пълно и главно доказване от ищеца на следните обстоятелства: съществувало трудово правоотношение с ответника към датата на твърдяното противоправно деяние (действие или бездействие), по което той е заемал ръководна длъжност в структурно звено, дейността на 2 която е пряко свързана със соченото увреждане; реално настъпили вреди за работодателя по вид, размер, механизъм и начин на възникване, които да са в пряка причинна връзка с небрежността на служителя при и по повод изпълнение на трудовата му функция. Допълнил е, че в тежест на ответника е да докаже своите правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи възражения срещу възникването на съдебно предявеното право.

Въззивният съд е счел, че, на първо място, следва да се разгледа възражението за предявяване на иска след изтичане на давностния срок. Позовал се е на чл. 358, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно който искът за реализиране ограничената имуществена отговорност на служителя следва да бъде предявен в едномесечен срок, считано от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е можело да бъде упражнено, а при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. Приел е по аргумент от чл. 210, ал. 5 от КТ, че специалният едномесечен срок за предявяване на иска по чл. 203, ал. 1 от КТ започва тече от деня на откриване на вредите при прекратено към този момент трудово правоотношение. Конкретизирал е, че под „откриване на вредата“ се разбира моментът, в който работодателят е узнал за извършеното от работника или служителя вредоносно нарушение на трудовата дисциплина с неговите съществени признаци – субект на нарушението, време, място и условия на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието като нарушение и причинената вреда. Установил е, че в случая ищецът е узнал за увредените 80 тона слънчогледова продукция на 04.06.2020 г., когато е била извършена проверката за състоянието й, или най-късно на 12.06.2020 година. При тези факти е обосновал извод, че давностният срок по чл.

358, ал. 1, т. 1 КТ е изтекъл най-късно през м.07.2020 г., близо 11 месеца преди предявяването на иска по делото на 14.06.2021 година. Посочил е, че изтеклата погасителната давност обуславя неоснователност на предявения иск.

Независимо от това, е допълнил, че, разгледан по същество, искът би бил неоснователен, тъй като по делото недоказано останало конкретното място на доставяне или разтоварване на стоката и оставянето й на това място няколко дни поред. Данни за тези факти липсвали във фактурите и протоколите, а разпитаните по делото свидетели нямали никакви конкретни впечатления.

Отсъствали и доказателства за атмосферните условия през този период или за други обстоятелства, станали причина за евентуалното намокряне и увреждане на стоката. За недоказано въззивният съд приел и твърдението на ищеца, че продукцията била увредена, тъй като сертификатът, на който той се позовава, бил оспорен от ответника, комуто документът не бил противопоставим, а и никой от разпитаните свидетели не дал показания за състоянието на стоката към началото на м.06.2020 година. В обобщение е посочено, че липсват доказателства ищецът да е претърпял вреди, в пряк резултат от небрежността на ответника при и по повод изпълнение на трудовата му функция.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства, и задължително условие за допустимост на иска за обезщетение при ограничена имуществена отговорност ли е да се изпълни процедурата по чл. 210 КТ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и доказателствената й стойност?“;

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 50039/23.02.2023 г. по гр. д. № 2056/2022 г. на IV ГО (по първия въпрос) и Решение № 108/16.08.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV ГО (по втория въпрос).

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да формулира въпрос, на който съдът следва да отговори.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси, който е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, 3 възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.