Решение № 4949 от 16.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4949 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена И.а Въззивно гражданско дело № 20251100502110 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 14370 от 22.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 68 010/2023 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав е признато за установено по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 срещу Е. П. Б., ЕГН ********** и Ф. И. Б., ЕГН ********** искове, че Е. П. Б. и Ф. И. Б. дължат солидарно на „Топлофикация София” ЕАД на основание чл.415 ал.1 ГПК от сумата от 532,12 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от м.11.2017 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабдяван имот – гараж № 7, находящ се в гр.София, ул.„********, ведно със законната лихва, считано от 19.11.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 26,77 лева, представляваща такса за услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.10.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 19.11.2020 г. до окончателното плащане на сумата, като първият иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 069,85 лева, като погасен по давност за сумата от 1,58 лева и за периода от 01.07.2017 г. до м.11.2017 г. и като неоснователен за сумата от 541,07 лева и за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. Отхвърлени са и исковете за сумата от 171,42 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 09.11.2020 г. и за сумата от 5,68 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до 09.11.2020 г. като неоснователни.

Със същия акт Е. П. Б. и Ф. И. Б. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София” ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата 339,85 лева – сторените по делото разноски съразмерно с уважената част от претенциите, както и сумата 33,12 лева – разноски по гр.д.№ 57391/2020 г. по описа на СРС, 75 състав.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на ищеца относно главниците за топлинна енергия и услугата „дялово разпределение“ е обжалвано от ответниците Е. П. Б. и Ф. И. Б.. В жалбата се твърди, че решението трябва да бъде обезсилено поради допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до 1 невъзможност на ответниците да вземат участие по делото, касаещи редовността на призоваването им за откритото съдебно заседание чрез пълномощника им адв.Т. на съдебния му адрес. При условията на евентуалност се поддържа, че решението в атакуваната част е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и в противоречие със съдебната практика. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице валидно облигационно правоотношение между третото лице и ответниците; че изцяло са игнориранина правените от жалбоподателите възражения и е игнорирано искането им за представяне в оригинал или заверен препис в четлив вид на договор с етажната собственост от третото лице-помагач, какъвто не е представен; че не е приложена нормата на чл.183 ГПК. Сочи се и че липсва протокол или доказателство, от което да бъде установено, че не е осигурен достъп до процесния гараж; че съдът не е изследвал въпроса дали са публикувани общите условия на ответника и че не ставало ясно рлоцесната сума дали се дължи солидарно или при условията на разделност. Заявено е искане решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено и да постанови друго решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искови претенции.

Претендират присъждането на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК е писмен отговор е оспорил същата като неоснователна и недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за неправилност на решението произтичат от неотносими към него фактически и други твърдения, които се явяват необосновани и недоказани. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

В частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове срещу ответниците, постановеното по гр.д.№ 68 010/2023 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция намира за неоснователно оплакването на жалбоподателите за недопустимост на първоинстанционното решение в атакуваната част. Безспорно е в теорията и съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Първоинстанционното решение в атакуваната част не страда от някой от визираните пороци, които да обуславят неговата недопустимост.

Предвид горното съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

При условията на субективно и обективно кумулативно съединяване са предявени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците Е. П. Б. и Ф. И. Б. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на 2 правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/ 24.04.2012 г. по гр.д.

№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията от 17.07.2012 г., действаща в исковия период от време, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

В производството е установено, че ответникът Ф. И. Б. е закупил процесния недвижим имот, а именно: гараж № 7, находящ се на партера в жилищната сграда-блок / сграда етажна собственост/ на ул.“******** в гр.София, район „Лозенец“, с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 61, том І, рег.№ 1353/ дело № 57/04.07.2001 г. на нотариус Л.Б., рег.№ 375 на Нот.камара /чието авторство и съдържание не е оспорено по делото/, като е безспорно в процеса, че правото на собственост е придобито по време на брака между двамата ответници. В хода на производството жалбоподателите нито са поддържали, нито са ангажирали доказателства, че след придобиването на правото на собственост върху имота в режим на СИО през 2001 г. до края на процесния период – 30.04.2019 г. са се разпоредили с него или че валидно са учредили ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като носители на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период Е. П. Б. и Ф. И. Б. имат качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия за времето – предмет на инстанционен контрол от м.11.2017 г. – м.04.2018 г. вкл.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влИ. в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

С оглед визираната нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – 3 броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответите страни по исковете не твърдият и не установяват да са упражнили това тяхно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.