Решение № 260198 от 27.10.2021, Районен съд - Велинград

Р

Е Ш Е

Н И Е

№

Гр. Велинград, 27.10.2021 година

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: ЦветАНА Коцева като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 553 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 във вр. с чл. 10, чл.11 и чл.12 от ЗПК и чл.143 от ЗПК; осъдителен иск по чл.55, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Евентуални искове – конститутивен по чл.26, ал.1, вр.ал.4 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗПК, вр.чл.138 ЗЗД; осъдителен иск по чл.55,пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на ищеца С.Н.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от адв. Д.Ф.

- САК, с адрес ***, срещу “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България” и “АЙ ТРЪСТ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”.

Предявени са ОССИ, а именно: Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и във вр. с чл. 23 от ЗПК и осъдителни по чл.55 от ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., сключен между С.Н.Г. и „Кредисимо” ЕАД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и за осъждане на „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 113,71лв. –представляваща недължимо получена договорна лихва; Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и във вр. с чл. 23 от ЗПК - за прогласяване нищожност на Договор от 10.06.2019г. за поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г. и „Ай Тръст“ ЕООД, както и за осъждане на „Ай Тръст“ ЕООД да заплати сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант. При евентуалност и в случай, че не се уважи осъдителния иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД, се иска да бъде осъден ответникът „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант, което е събирал от името на гаранта „Ай Тръст“ ЕООД.

Ищецът твърди, че на 10.06.2019г. е сключил с ответното дружество „Кредисимо” ЕАД по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., по силата на който са предоставени средства в размер на 800 лв. Твърди още, че на същата дата 10.06.2019., когато е кандидатствала за получаване на кредита, ищцата получила на електронната си поща [email protected] от електронната поща на първият ответник [email protected] електронно съобщение от 12:53 часа, с което й били изпратени стандартен европейски формуляр, договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., към който файл са били приложени и три деклараций, една от които била декларация, с която ищцата изразява съгласието си личните й данни да бъдат предоставени от „КРЕДИСИМО“ ЕАД на втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД. На същата дата ищцата получила от първия ответник второ електронно съобщение от 12:58 часа, с което била уведомена, че е необходимо да активира профила си. В 12: 58 часа в същия ден -10.06.2019г. вторият ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД й изпратил от електронната си поща на нейната електронната поща sisaburev@:abv.bg трето електронно съобщение, с което са й били изпратени договор за поръчителство към договор № 2161446/07.01.2019г. и декларация. В 13:58 на същия ден, първият ответник потвърдил на имейла на ищцата одобрението й за кредит, а в 14:26 часа от „КРЕДИСИМО“ ЕАД й изпратили на електронната поща и обединен погасителен план по договор № 2161446/07.01.2019г., в който освен дължимата главница и лихва били разписани и падежни вноски „Гаранция” в размер на по 74,22лв. месечно или общо 519,53лв. за периода на действие на договора за кредит.

Ищцата била усвоила сумата по главницата от 800лв. Счита обаче, че на осн. чл.23 от ЗПК, не дължи заплащането на лихви и на възнаграждение за дружество - гарант, тъй като кредитната сделка и договора за поръчителство били изначално нищожни.

В тази връзка излага следното: Договорът за кредит бил нищожен на осн. чл.22 ЗПК и на осн. чл. 143, т. 19 ЗЗП, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.10 ЗПК. Съгласно условията на Договор за потребителски кредит лихвеният процент по кредита бил в размер на 41.24%, а годишният процент на разходите - 50 %. Така уговорения размер на договорната /възнаградителна/ лихва, противоречал на добрите нрави, тъй като надхвърлял повече от два пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Сочи, че съдебната практика трайно е приела, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В случая договора бил обезпечен с поръчителство, поради което и уговорената възнаградителна лихва от 41,24%, като надхвърляла повече от два пъти законната, нарушавала добрите нрави.

Твърди още, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 50% бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на основание чл. 21 ЗПК на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Настоява се на това, че кредиторът е създал предпоставки кредитополучателят да престира възнаграждение за дружество-гарант, което било свързано лице със самия кредитор. Съгласно чл.4 от процесния договор за кредит, кредитополучателят имал възможности - да предостави като обезпечение банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора –„Кредисимо“ юридическо лице - поръчител.

От потребителя се изисквало да сключи договор за банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция, като сключването на гаранционни търговски сделки от банките било уредено в чл.2, ал.2, т.7 от ЗКИ, като е поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят - бенефициер да учреди в полза на банката -гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка, чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на небанковите финансови институции по чл.За ЗКИ, каквато институция е първият ответник „Кредисимо“ ЕАД били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост.

На тях банките не биха отпуснали кредит и не биха издали банкова гаранция, за чието издаване има още по-утежнени условия спрямо тези, поставяни при отпускането на заемен ресурс. Следвало да се има предвид, че ако бяха налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния, който е с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар.

„фирми за бързи кредити“. На кредитодателя „Кредисимо“ ЕАД бил известен профила на неговите клиенти и той разполагал с информацията, че на този тип потребители банките ще откажат издаването на банкова гаранция. Кредитодателят използвал материалната затрудненост на своите клиенти и спешната им нужда от финансови средства, поставяйки условие обезпечението по договорите им за кредит да бъдат обезпечени при неизпълними изисквания, и по този начин създавал предпоставки да се учреди поръчителско правоотношение с втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД. От своя страна „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД бил свързано лице с първия ответник „Кредисимо“ ЕАД, тъй като видно от търговския регистър „Кредисимо“ ЕАД бил едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД, като седалището и на двете търговски дружества било на един и същи адрес: гр. София, бул. „Витоша“ 146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес център „България“.

Твърди също, че уговореното възнаграждение за фирма - поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл.19, ал.1 и 2 ЗПК.

Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 50% разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Настоява се на това, че в настоящия случай, разходът за поръчител бил известен на кредитодателя, който на 10.06.2019г. е изпратил от електронната си поща [email protected] на електронната поща на ищцата електронно съобщение, в което бил приложен обединен погасителен план по договор № 2161446/07.01.2019г., в който освен дължимата главница и лихва били разписани и падежни вноски „Гаранция“ в размер на по 74,21лв. месечно или общо 519,47 лв. за периода на действие на договора за кредит. Счита, че разходът за поръчител е пряко свързан с договора за кредит, доколкото с него се обезпеча неговото изпълнение. Същият не съставлявал разход за допълнителна услуга, която не е задължителна за потребителя. Това било така, тъй като съдържанието на понятието „договор за услуга" било легално определено в §13, т.35 от ДР на ЗЗП като „договор, различен от договор за продажба“ по силата на който търговецът предоставя или се задължава да предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за нея“. С договора за учредяване на поръчителство кредиторът и дружеството гарант не оказвали услуга на самия потребител, по аргумент от чл.138, ал.1, чл.140 и чл.141, ал. 1 от ЗЗД, тъй като облагата по договора за поръчителство се получавала от кредитора, а не от поръчителя - длъжник. На това основание, договорът за поръчителство не бил договор за допълнителна услуга по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, който под допълнителни услуги визира такива услуги, които се оказват на потребителя, като например за откриване на разплащателна сметка, за застрахователна услуга и др. под. На практика, сключването на договора за поръчителство било със задължителен характер, тъй като кредиторът използвал материалната затрудненост на потребителите и спешната им нужда от материални средства, като ги поставял в положение да предпочетат опцията за обезпечение, за да получат така неотложно необходимия им заемен ресурс. По тези съображения счита, че разходът за възнаграждение на дружество -поръчител е общ разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като такъв е следвало да бъде включен в размера на договорния ГПР.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 50 % съставлявал невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно бил увредил потребителката, която е сключила кредитната сделка при планирани разходи в размер на 50 % ГПР. На ищцата не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК, преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която тя следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които тя следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.