Определение № 153 от 15.01.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 153 гр. Варна, 12.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20233100502501 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 88870/27.11.2023 г. от „Ти Би Ай Банк” ЕАД против Разпореждане № 41865/01.11.2023 г., по ч.гр.д. № 14134/2023 г., по описа на ВРС, ГО, с което е отхвърлено заявление на "Ти Би Ай Банк" ЕАД за издаване по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу С. М. К..

Жалбоподателят поддържа, че разпореждането е неправилно. Моли за отмяна на разпореждането и издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна, като съображенията за това са следните:

Производството пред РС – Варна е образувано по заявление от “Ти Би Ай Банк” ЕАД срещу длъжника С. М. К. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за суми, дължими съобразно извлечение от счетоводните книги на банката, обективиращо задължения по сключен Договор за потребителски кредит № 7053269853 / 21.03.2022 г., а именно: сумата от 22936.14 лева / двадесет и две хиляди деветстотин тридесет и шест лева и 14 стотинки/ главница, сумата 3 371,98 лева възнаградителна лихва върху главницата за периода от 25.4.2023 г. до 28.9.2023г., сумата от 431,32 обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.4.2023 г. до 19.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда /30.10.2023 г./ до окончателното погасяване на задълженията. Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 534,79 лв. заплатена държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В изпълнение на чл.417, т.2 ГПК от заявителя е представен Договор за потребителски 1 кредит № 7053269853 / 21.03.2022 г., сключен с длъжника С. М. К. в качеството и́ на потребител и подписан от нея на всяка страница ведно с приложенията към него. В договора са посочени постоянен адрес на потребителя: гр. В., ул. Р. д. № * и настоящ адрес на потребителя: гр. В., ул. Р. д. № *. Потребителят е посочил, че е местно лице по смисъла на Валутния закон, като е пояснено, че „съгласно Валутния закон местно лице е физическо лице, което има център на икономически интерес на икономическата територия на Р България, т.е. се ангажира за продължителен период от време (една година или повече) с икономическа дейност на територията на Р България“. Приложено е уведомление за предсрочна изискуемост от 11.09.2023 г., адресирано до С. М. К., Розова Долина № 2, 9000 Варна, както и известие за доставянето му на същия адрес, подписано за получател от Сейдин Хасанов Кадиров – съпруг, на дата 28.09.2023 г.

Към частната жалба е приложена Справка за пенсионери, генерирана от Национален осигурителен институт на 22.11.2023 г., от която е видно, че С. М. К. получава в България лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 КСО с начална дата 30.05.2016 г., срок: 01.10.2023 г. и основен размер: 444.58 лв.

Видно от приложената по делото справка от НБД „Население“, за постоянен адрес на С. М. К. е посочен гр. В., ул. Р. д. № *, считано от 01.11.2018 г., а като настоящ адрес:

Норвегия, считано от 29.05.2012 г.

В чл. 411, ал. 2 от ГПК са изброени процесуалните пречки за издаване на заповед за изпълнение, между които т. 5 – когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

Съставът на ВРС правилно е изяснил съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване“ в съответствие с приетото в Решение на Съда на ЕО, III-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, §1 от Регламент № 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и легалната дефиниция на чл. 48, ал. 7 КМЧП, съгласно която „под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.“ Като е взел предвид изготвената служебна справка в НБД „Население“, от която е видно, че С. М. К. няма вписан настоящ адрес на територията на Република България като считано от 2012 г. настоящият и́ адрес е в Норвегия, ВРС е достигнал до извода, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в Република България, което представлява основание по чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК за отхвърляне на подаденото заявление.

Изводът на първоинстанционния съд е неправилен.

Видно от приложените към заявлението писмени доказателства, С. К. лично е посочила при сключване на договора за кредит за свой настоящ адрес: гр. В., ул. Р. д. № *. В договора за кредит същата се е самоопределила като „местно лице“ по смисъла на Валутния закон, като е приела, че има център на икономически интерес на територията на РБългария за продължителен период от време (една година или повече). На посочения от С. К. настоящ адрес в гр. Варна на дата 28.09.2023 г. от нейния съпруг е получено уведомление за предсрочна изискуемост по процесния договор за кредит, което сочи на обстоятелство от личен характер, произтичащо от трайна семейна връзка, което също следва да бъде съобразено. Същевременно, никъде в договора за кредит или съпътстващите го документи, кредитополучателката не е посочила, че настоящият и́ адрес е в Норвегия. След като настоящият адрес на длъжницата фактически е бил променен, както самата тя е посочила в договора за кредит, то съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗГР тя е била е длъжна в срок 30 дни да заяви 2 промяната пред органите по чл. 92, ал. 1 в общината, района, кметството или населеното място, където живее. Ето защо, обстоятелството, че в изготвените справки от НБД „Население“ продължава да фигурира заявеният още през 2012 г. настоящ адрес на С. К. в Норвегия, не е достатъчно за да се направи извод, че е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т.

5 от ГПК.

В производството по издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 418 от ГПК съдът следва да извърши формална проверка на представеното изпълнително основание – дали представеният документ по чл. 417, т. 2 ГПК (извлечение от счетоводните книги) е редовен от външна страна и удостоверява ли той подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, което се сочи като длъжник.

Наред с това заповедният съд следва да извърши служебна проверка за съответствие на искането със закона и с добрите нрави и, че същото не се основава на неравноправна клауза когато са налице основания да се приложи потребителска защита – чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК.

От страна на заявителя е представено в оригинал извлечение от счетоводните книги, носещо подписа на длъжностно лице на банката, което съдържа минимално необходимото съдържание и задължителните реквизити по чл.60, ал. 2 от ЗКИ – броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, и общия размер на просрочената сума; общия размер на непогасената част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща главница и непогасената договорена лихва; размера на обезщетението за забава за просрочените плащания.

Следователно, налице е редовен от външна страна документ по чл. 417, т.2 ГПК, който удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу посочения длъжник за вноските от главницата и начислените върху тях възнаградителни и наказателни лихви.

Кредитополучателят – длъжник е физическо лице, на което е предоставен потребителски кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 411, т.3 от ГПК съдът дължи оценка за неравноправни клаузи по договорите по смисъла на ЗЗП. Съответно съдът трябва да провери дали клаузите не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ал. 2 от ЗЗП, особено тази по т.10, ако налага на потребителя приемане на клаузи, с които не е имал възможност да се запознае, или по т.19 – не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

От представения със заявлението договор за потребителски кредит не може да се направи извод за нарушаване правата на потребителя по смисъла на ЗЗП. Спазени са изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК по отношение на договора за кредит, както и на чл.

325а, ал. 8 от КЗ по отношение на информационния документ за застрахователния продукт.

В договора за кредит ясно е посочено, че размерът по главницата се формира както от предоставените средства на кредитополучателя, така и от дължимите застрахователни премии, защото съгласно чл. 7.2.2 от договора за кредит става ясно, че кредитната институция предоставя финансиране и за дължимите застраховки, но сумата се превежда на застрахователя от кредитора. Компонентите, от които се формира вземането за главница са ясно разпознаваеми. Посочен е и годишният лихвен процент по заема както и общият размер на ГПР, които не са в нарушение на императивните законови изисквания.

Следователно, налице са всички предпоставки за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК.

Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното разпореждане следва да бъде отменено, като вместо това бъде постановено да се издаде заповед за незабавно изпълнение за посочените в жалбата суми, както и за сумата 534,79 лв.

3 заплатена държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Искане за присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция не е направено.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Разпореждане № 41865/01.11.2023 г., по ч.гр.д. № 14134/2023 г., по описа на ВРС, ГО, с което е отхвърлено заявление на "Ти Би Ай Банк" ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист срещу С. М. К., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК в полза на заявителя „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, срещу длъжник С. М. К., ЕГН **********, адрес гр. В., п.к. 9000, ул. „Р. д.“ *, за следните суми: сумата от 22 936,14 лева /двадесет и две хиляди деветстотин тридесет и шест лева и 14 стотинки/ главница, сумата 3 371,98 лева възнаградителна лихва върху главницата за периода от 25.4.2023 г. до 28.9.2023г., сумата от 431,32 обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.4.2023 г. до 19.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда /30.10.2023 г./ до окончателното погасяване на задълженията, дължими съобразно извлечение от счетоводните книги на банката от 19.10.2023 г., обективиращо задължения по сключен Договор за потребителски кредит № 7053269853 / 21.03.2022 г., както и за сумите 534,79 лева заплатена държавна такса и 150 лева юрисконсултско възнаграждение, представляващи сторени в заповедното производство разноски.

ПОСТАНОВЯВА незабавно изпълнение на заповедта.

ВРЪЩА делото на РС – Варна за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист съобразно настоящото определение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________