Решение № 543 от 22.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 543 гр. Пловдив, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20245300500597 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във връзка с чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“, с. К., чрез адв. Б. П., против решение №299 от 16.01.2024 г., постановено по гр.дело №10988 от 2023 г. на ПдРС, ХV гр. състав, с което е признато уволнението на Т. А. Т., осъществено със заповед №*** г., издадена от директора на Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ – село К., област П., с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, за незаконно и е отменено; възстановена е Т. А. Т. на заеманата преди уволнението длъжност „*** и длъжността „***“ и „*** при Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ – село К., област П.; осъдено е на основание чл.

78, ал. 1 ГПК Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ – село К., област П. да заплати на Т. А. Т. сумата от 1080 лева, представляваща сторени разноски в рамките на първоинстанционното производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд Пловдив сумата от 100 лева, представляваща държавна такса за предявените искове.

С въззивната жалба се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове, като на страната се присъдят и разноски за двете 1 инстанции. Оспорва се извода на съда, че не се касае за тежко нарушение на трудовата дисциплина, като се излагат подробни съображения в тази насока.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Навеждат съображения във връзка с доводите на жалбоподателя.

Сочи се, че е налице самостоятелно основание за отмяна на заповедта за уволнение, тъй като въззиваемата страна попада под закрилата на чл. 344, ал.3 от КТ.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по искове, с които е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Производството, в което е постановено обжалваното решение, е образувано по предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда.

Ищцата твърди, че е заемала длъжност „***“ и длъжността „***“ по „***“ и „***, при ответника. Трудовото правоотношение е прекратено поради наложено дисциплинарно наказание уволнение. Излагат се съображения, че уволнението е незаконосъобразно, поради което се иска то да бъде отменено, както и да бъде отменена незаконосъобразната заповед №*** г., като бъде възстановена Т. Т. на предишните длъжности.

2

Постъпил е отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, в който се излагат подробни съображения, че уволнението е законосъобразно, ищцата е извършила посочените дисциплинарни нарушения, поради което и прекратяването на трудовото правоотношение по дисциплинарен ред е законосъобразно. Твърди, че е спазена процедурата по Кодекса на труда.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжност „***“ и длъжността „***“ по „***“ и „***, като трудовият договор е прекратен със заповед №*** г.

За да бъде уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - да се признае уволнението за незаконно и като такова да бъде отменено, е необходимо ответникът да установи, че уволнението е законосъобразно извършено, че заповедта е издадена от лице, носител на работодателската власт, че е било налице посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото правоотношение – допуснати от ищцата дисциплинарни нарушения, за които е наложено с атакуваната заповед дисциплинарно наказание „уволнение”.

Необходимо е и съразмерност на дисциплинарното наказание с извършеното дисциплинарно нарушение. Дисциплинарното нарушение като вид правонарушение (нарушение на трудовата дисциплина) е установено от разпоредбата на чл. 186 КТ и се определя като виновно неизпълнение на трудовите задължения. Елементите на фактическия състав на дисциплинарното нарушение, които го характеризират като вид правонарушение, са: деяние (действие или бездействие), противоправност и вина, поради което следва да бъдат изследвани посочените белези за вмененото дисциплинарно нарушение с процесната заповед.

В настоящия случай не съществува спор между страните, че заповедта е издадена от лице, носител на работодателската власт.

Според първоинстанционния съд е безспорно установено по делото, че съществувалото между страните трудово правоотношение е прекратено със заповед №*** г., като отразеното основание е чл. 330, ал. 2, т.

6 КТ – налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради допуснато дисциплинарно нарушение по смисъла на чл.190, ал.1, т.2 КТ - неявяване на работа в течение на няколко последователни работни дни. Според състава на районния съд дисциплинарното нарушение не е описано от фактическа страна, като се сочи, че е налице твърдяно неявяване на работа в периода 10.4.2023 г. - 13.4.2023 г. Според настоящата инстанция дисциплинарното нарушение е описано в заповедта за уволнение и е конкретизирано – именно неявяване на работа и неизпълнение на трудовите задължения от въззиваемата страна в периода 10.04.2023 г. – 13.04.2023 г. и липсата на какъвто и да е оправдателен документ за съответните работни дни.

Съдът е съобразил, че периода 10.4.2023 г. - 13.4.2023 г. е бил част от пролетната ваканция на учениците. Според свидетелските показания, 3 практика в училището било учителите да ползват отпуски през периодите на ваканциите. Изключение правела лятната, когато имало дежурни учители, които следвало да присъстват в училището, за да изпълняват текущи административни задачи. Тази практика е поддържана и от настоящия и.д. директор на училището.

Прието е, че спорът по делото се концентрира около това, дали ищцата е депозирала молба за отпуск за процесния период. Същата е заявила, че е подала такава по надлежния ред, както всички останали учители.

Свидетелката Р. посочва, че я е видяла да попълва самото заявление за отпуска. Свидетелката А. обяснява процедурата, по която директора одобрява отпуските, като заявява, че за периода Т. не е входирала молба за отпуск при нея. Безспорно по делото е според състава на районния съд, че през процесния период учителите, подаващи молба за отпуск, не са получавали входящ номер на заявлението за себе си, което според съда води до неустановимост с категоричност на спорното обстоятелство. Според районния съд ищцата обективно не може да установи, че е депозирала молба.

Независимо от това, не се приема за доказано от ответника, че за процесния период ищцата не е имала оправдателна причина да отсъства от работното си място. Въпреки че това е отрицателен факт, в отговорност на ответника е било да организира процедура за входиране на молби за отпуск, която може да бъде проконтролирана, поради което е приел, че ответникът не установява твърдените нарушения на трудовата дисциплина, а още по-малко в условията на пълно и главно доказване. Отделно от това е отбелязано, че, съобразно изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ, само по себе си отсъствието от работа за процесния период не се явява достатъчно тежко, за да обуслови налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Прието е, че при определяне на тежестта на дисциплинарното наказание следва да се вземе предвид естеството на нарушението, дали за работодателя са настъпили вредни последици, като се посочва съдебна практика. Съобразено е, че в конкретния случай в процесната заповед за уволнение не са посочени други нарушения, не се изяснява как твърдяното нарушение е довело до вредни последици за работодателя. Напротив, по делото се установява, че учителите са били инструктирани да вземат отпуск за процесния период, т.е. присъствието им в училището не е било необходимо, поради което и самото налагане на найтежкото наказание изглежда самоцелно, като е прието, че уволнението е незаконосъобразно и е отменено. Претенцията на ищцата с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност е обусловена от основателността на тази за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, като е уважени и втория обективно съединен иск.

Решението е правилно и законосъобразно като краен резултат, макар и съображенията на въззивната инстанция да са по – различни от изложените.

Действително, и според настоящата инстанция не е безспорно 4 установено, че въззиваемата страна е депозирала заявление за ползване на платен годишен отпуск, въпреки че е подготвяла такова. Установено е и това, че входирането на заявленията и предоставяне на входящ номер на работника или служителя е започнало в по – късен момент – септември 2023 г. По делото не се спори между страните и относно това, че в периода 10 – 13.04.2023 г. въззиваемата не се е явила на работа, въпреки че не е имала издадена заповед за разрешено ползване на отпуск. В този смисъл настоящия състав счита, че от Т. е допуснато дисциплинарно нарушение.

Според законодателя неявяването на работа в два последователни дни е тежко нарушение на трудовата дисциплина. Независимо от това, обаче, преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като се вземат пред вид значимостта на неизпълненото задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката на поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици (в този смисъл решение №152/07.03.2024 г. по гр.д. №1932/2023 г. на ВКС, III г.о. и цитираната в него съдебна практика, както и изложеното в определение №50935/23.12.2022 г. по гр.д. №2071/2022 г. на ВКС, IV г.о., касаещо сходен случай).