Определение № 995 от 15.09.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 995 гр. Перник, 15.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

Членове:

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА

Димитър Г. Цончев като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500691 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – 278 ГПК вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

С определение №274/27.04.2026 г. по гр. д. №859/2025г. Районен съд -Радомир е допълнил определение от открито съдебно заседание, проведено на 12.01.2026 г. по гр. д. № 859/2025 г. по описа на РС – Радомир, като е осъдил Л. К. Б., с ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 сумата в размер на 55,03 евро (петдесет и пет евро и 03 цента), представляваща направени разноски по делото. Със същото определение е оставена без уважение молба от „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 за изменение на решение № 36/11.02.2026 г. по гр. д. № 859/2025 г. на Радомирския районен съд, в частта относно присъдените в тежест на страната разноски в размер на 450,00 евро за адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата адв. Л. К. Б. от САК на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Срещу определението в частта му, в която искането за изменение на решение 36/11.02.2026 г. е оставено без уважение, в законоустановения срок е подадена частна жалба от ответника „Кредирект“ ЕООД, с искане същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, като поддържа, че от представения пред първата инстанция договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата Л. К. Б. и адв. Л. К. Б. от САК, с предмет оказване на правна помощ при условията на чл. 38, ал.

1 т.2 ЗА не се установява конкретното дело, спорещи страни и предмет, както и се твърди, че пред РС-Радомир ищцата е подала четири искови молби срещу дружеството –жалбоподател с идентични искове за прогласяване за нищожни на сключени между страните отделни договори за кредит и осъдителни искове за връщане на надплатени 1 суми, което индикирало злоупотреба с права и било с цел прекомерно натоварване на ответника с разноски. При условията на евентуалност се поддържа, че определеното от съда адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата е прекомерно и не съответства на правната и фактическа сложност на делото.

Ответникът по жалбата Л. К. Б. чрез пълномощника адв. Л. К. Б. от САК оспорва жалбата, като моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с актуалната съдебна практика.

Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт (чл. 248, ал. 3, изр.

2 ГПК).

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:

С решение № 36/11.02.2026 г. по гр. д. № 859/2025 г. по описа на РС-Радомир е прогласил за нищожен договор за потребителски кредит № ***, сключен между „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 и Л. К. Б., с ЕГН:

**********, с адрес: *** както и „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.

5 да заплати на Л. К. Б., с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата в размер на 49,20 лева/25,16 евро, представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит № ***.

С молба по реда и в срока по чл. 248 ГПК ответникът е отправил искане за изменение на решението в частта за разноските, като отмени изцяло осъждането за разноски, алтернативно да намали съществено размера на първоначално присъдените разноски.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата, като е подробни мотиви за дължимост на адвокатското възнаграждение в определения размер.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав възприема следните правни изводи:

Съдът намира доказателствените искания, направени в производство по реда на чл. 248 ГПК, за недопустими. Правната природа на това производство предполага съдебното дирене да е приключило, страните да са формулирали всичките си искания и уважените от тях да са събрани. Законодателят е предвидил възможността след постановяване на решението, решаващият съд сам да може да промени решението в частта за разноските, с цел да не се инициират излишни обжалвания и да се даде възможност на страните и съда по облекчен ред да достигнат до правилност на спора относно разходите в производството, който спор и не е основният по делото.

Според чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените от него разноски (ако такива са поискани своевременно) – чл. 78, ал. 1 от ГПК, съответно - при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от ответника разходи – чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Това са общите постулати във връзка с присъждането/неприсъждането на разноските в производството.

На л.31 от първоинстанционното производство се намира договор за правна 2 защита и съдействие, който съдържа основните реквизити по закон. Подписан е от страните – ищцата Л. Б. и адв. Л. Б., като на последната е възложено и изрично пълномощие за процесуално представителство, в т. ч. завеждане на искови производства до окончателното им приключване. Предоставената безплатна адвокатска услуга в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА води до задължение на съда да определи адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. При противоречивата съдебна практика е образувано тълк. дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС(насрочено за 08.10.2026 г.) по въпроса: "Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. при направено искане по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда?". Установяват се три различни становища по този въпрос: 1.) съдът извършва преценка за наличието на основанието за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. с оглед данните по делото, които го опровергават; 2.) при наличието на спор между страните съдът извършва преценка за наличието на основанието за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв.; 3.) изявленията за наличието на конкретно основание за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В конкретния случай, независимо от принципно възприетото становище по поставените въпроси, от ищцата са били представени и доказателства за материалното й състояние, обусловили произнасянето на районния съд за освобождаване от заплащане на такси и разноски по делото на Л. К. Б.. Като е определил възнаграждението на адвоката, районният съд е процедирал в съответствие със закона.

Неоснователно е и възражението за злоупотреба с право, поради наличието и на други дела между същите страни. Правната възможност за съединяване на граждански дела между едни и същи страни е изрично предвидена в закона и при наличие на предпоставките за това ответникът има възможност да поиска от съда съединяване на делата. Настоящият съдебен състав отчита, че преценката по чл. 213 ГПК да съединят или да се откаже съединяване на дела в едно производство е изцяло в правомощията на разглеждащия ги (в случая първоинстанционен съд) и не подлежи на инстанционен контрол. Ето защо, не са налице предпоставките за исканата пълна отмяна на решението в частта за разноските. Според чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Забраната за злоупотреба с права е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право. В гражданския процес той е обективиран в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, но в процесния случай с оглед горепосоченото следва да се прецени дали е налице злоупотребата с право за сезиране. По делото от страна на ответното дружество не са представени доказателства, нито са изложени конкретни твърдения за извършени от процесуалния представител на ищеца действия, които да индикират недобросъвестно упражняване на права, водещи до ненужно натрупване на разноски, поради което и изложените в частната жалба общи оплаквания в тази насока са неоснователни. Ищцата сама избира процесуалния ред, по който да защити материалното си право и обема на търсената защита, като изцяло в нейна преценка е дали да предяви отделен иск за защита по всяко отделно правоотношение в самостоятелно производство или да ги съедини за разглеждане в общо производство.

Дори и да бяха предявени с обща искова молба, отделните искове запазват самостоятелния си характер, тъй като правопораждащите факти са различни, т. е. налице е хипотеза, в която ищцата с оглед чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за 3 възнаграждения за адвокатска работа отново би имала право да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение за всеки един от исковете, съединени за общо разглеждане.

Най-сетне следва да бъде отчетен и фактът, че ищцата е потребител, ползващ се със засилена защита с оглед обстоятелството, че е икономически по-слабата страна в правоотношението с търговеца, предоставящ заеми по занятие. При това потребителят е в значително по-неблагоприятна позиция, доколкото са констатирани неравноправни и нищожни клаузи, с които търговецът е искал да го обвърже с цел извличане на скрита печалба. В този смисъл процесуалното поведение на потребителя в защита на правата му не би могло да се определи като злоупотреба с права.

Въз основа на това следва да се присъдят разноски на процесуалния представител на ищеца на осн. чл. 36 ЗАДв. По отношение на размера следва да се съобрази, че с решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.07.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в същия смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по търг. дело № 1908/2022 г. на І-во т. о. на ВКС и определение № 343/15.02.2024 г. по търг. дело № 1990/2023 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС )..

При прилагане към разглеждания случай на това разрешение в цитираното решение на СЕС, това означава, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само и единствено като ориентир при определяне на възнаграждението за правна помощ, без да са обвързващи за съда. Размерът на възнаграждението действително следва да е справедлив и обоснован, като при преценка на цената на предоставените услуги от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и най-вече фактическата и правна сложност на делото. На фона на горното съдът намира, че при съобразяване предвидения в чл. 7, ал. 2 т.1 и т.2 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. минимум при цена на уважения установителен иск от 5264 лева в размер от 826.40 лв. /с равностойност 423.79 евро/ и 400 лв. /с равностойност 205.12 евро/ за предявения осъдителен иск с цена на иска 49,20 лв., в конкретния случай няма основание да се присъди по-ниско от определеното от първоинстанционния съд възнаграждение, като в тази връзка отчита правната и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия по подаване на искова молба с приложени относими доказателства към същата. Следва да се отчете, че в този размер се включват всички действия по подготовка и осъществяване на процесуално 4 представителство по делото по предявените искове.