Определение № 431 от 04.05.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 431 гр. Перник, 04.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

НИНА М. КОРИТАРОВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500284 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ПРС № 9276/16.03.2026 г., подадена от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК:131134023 чрез юрисконсулт Д. И. срещу разпореждане № 6544/05.03.2026 г., постановено по гр. дело № 2027/2026 г. по описа на Районен съд – Перник в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК в частта относно искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата над 7 106.96 евро до 9 545.51 евро – претендирарана главница, сумата от 1 791.09 евро – договорна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 23.01.2026 г. и сумата от 117.95 евро – мораторна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 12.02.2026 г.

За да постанови разпореждането си в обжалваната му част, заповедният съд е приел, че ГПР е неправилно определен, тъй като не включва всички разходи; че застрахователните премии следва да се включат в ГПР; че липсва яснота относно компонентите на ГПР; че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради това съдът е приел дължимост само на главницата.

Жалбоподателят поддържа, че изводите са неправилни и незаконосъобразни. Излага съображения, че ГПР е определен законосъобразно съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1 ДР на ЗПК като са включени всички разходи, свързани с кредита. Относно застрахователните премии навежда доводи, че премиите не са разход по кредита, а представляват част от отпуснатата главница; че банката е предоставила допълнителен кредитен ресурс, преведен 1 на трето лице (застрахователя); че потребителят не заплаща премиите със собствени средства, а чрез кредита; поради което правилно са включени в главницата, а не като отделен разход. Относно практиката на СЕС счита, че съдът неправилно се е позовал на практика на СЕС, която касае такси и комисиони, а не предоставени суми (главница) за застраховки.

Поради това жалбоподателят моли окръжния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и уважи заявлението изцяло, включително и за разноските.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производството под № 2027/2026 г. по описа на Районен съд – Перник e образувано по заявление на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с вх. № 6714/24.02.2026 г. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК срещу А. Х. Д. с ЕГН:********** за заплащане на сумите, както следва: - 9 545.51 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 24.02.2026 г. до окончателното изплащане на вземането; - 1 791.09 евро, представляваща договорна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 23.01.2026 г.; - 117.95 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 12.02.2026 г.; - направените по делото разноски: 194.73 евро за държавна такса и 76.69 евро юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав намира разпореждането на заповедния съд в обжалваната му част за правилно и законосъобразно като изложените от районния съд мотиви са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което препраща изцяло към тях на основание чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК като с оглед възраженията по жалбата намира да отбележи и следното:

Най-напред следва да се посочи, че е неоснователно възражението по жалбата, че заповедният съд е излязъл извън предметните предели на производството по чл. 417 ГПК.

По силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно дали заявеното вземане се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, каквато проверка е дължима и при заявление по чл. 417 ГПК, когато представеният документ формално попада в кръга на документите по чл. 417 ГПК.

Следователно, редовността от външна страна на извлечението от счетоводните книги на банката не изключва служебната проверка за съответствие на вземането с императивните норми на потребителското право. Заповедният съд не е длъжен да издаде заповед за всички заявени суми само поради това, че заявителят е банка и е представил извлечение от счетоводните си книги. При наличие на данни, че вземането произтича от потребителски договор и се основава на вероятно неравноправна клауза, съдът е длъжен да откаже 2 заповедна защита за съответната част. Този подход съответства както на националната процесуална уредба, така и на целите на Директива 93/13/ЕИО – ефективна, служебна и превантивна защита на потребителя срещу клаузи, които създават значително неравновесие във вреда на потребителя.

Поради това, проверката за потребителска защита не е извън предмета на заповедното производството, а е част от дължимата служебна проверка. Отказът за издаване на заповед не лишава кредитора от защита. Той може да предяви претенцията си по исков ред, където при условията на състезателност да установи валидността на договора, реалния характер на застраховката, начина на формиране на ГПР и точния размер на вземането. В заповедното производство обаче принудително изпълнение не следва да се допуска за вземане, за което още от представените документи е налице най-малкото обоснована вероятност да произтича от неравноправна или непрозрачна договорна клауза.

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че застрахователната премия представлява част от „главницата“ по кредита единствено защото сумата е финансирана от кредитора и преведена от него на трето лице – застраховател.

Правната квалификация на дадена сума не се определя от техническия начин на нейното превеждане, а от икономическата и правната функция. Когато част от формално отпуснатия кредитен ресурс не се предоставя реално на потребителя за свободно ползване, а служи за заплащане на свързан с кредита разход – в случая застрахователна премия, тази сума не може да бъде третирана като чисто усвоена главница. Тя представлява разход, свързан с договора за кредит.

Именно това разрешение е възприето и в практиката на Съда на Европейския съюз. В прессъобщението по дело C-744/24, Bank Polska Kasa Opieki, е посочено, че понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват, поради което общият размер на кредита не може да включва суми, предназначени за изпълнение на ангажименти по кредита, каквито са разходите за застраховка. Съдът приема също, че лихвен процент не може да се начислява върху суми, които заемодателят използва за покриване на свързани с кредита разходи и които реално не се изплащат на потребителя.

Това разрешение е пряко относимо към настоящия спор, тъй като и тук се касае за суми, предназначени за заплащане на застрахователна премия, включени във формално посочената главница и олихвявани като част от нея.

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че застраховката била доброволна и това да обосновава законосъобразна дължимост на заявеното вземане.

На първо място, самото формално отбелязване в договора, че потребителят „не е длъжен“ да сключва застраховка, не е решаващо. Преценката дали застраховката е действително доброволна следва да се извърши въз основа на съвкупността от договорните клаузи, начина на структуриране на кредита, включването на премията в погасителния план, начисляването на лихва върху нея и обстоятелството дали потребителят е имал реална възможност да получи кредита при същите условия без тази допълнителна услуга. На второ 3 място, дори когато застраховката е обозначена като доброволна, тя не може да бъде включвана в главницата така, че върху нея да се начислява възнаградителна лихва, ако съответната сума не е реално предоставена на потребителя, а е предназначена за покриване на разход, свързан с кредита. На трето място, когато премията е предварително инкорпорирана в общия размер на кредита и в погасителния план, това обективно поставя потребителя в положение, при което заплащането се явява част от механизма на получаване и обслужване на кредита. В този смисъл, независимо от използваната договорна терминология, е налице обоснована вероятност клаузата да води до прикрито оскъпяване на кредита.

Следва и да се отбележи, че тези изводи се подкрепят и от актуалната практика на ВКС – Решение № 84 от 19.03.2026 г. по к.т.д. № 1533/2025 г., І т.о., в което се приема, че когато в договор за потребителски кредит е уговорено част от отпуснатата сума да се усвоява като застрахователна премия, която кредиторът превежда директно на застрахователя, този разход следва да се третира като общ разход по кредита и да бъде включен при формирането на ГПР, винаги когато сключването на застраховката е условие за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлаганите условия. Извежда се и значението на § 1, т.

1 ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, като се подчертава, че застрахователните премии са част от общия разход по кредита при наличие на връзка между допълнителната услуга и условията на кредита. Това разрешение е приложимо и в настоящия случай, доколкото спорната застраховка е инкорпорирана в договорната конструкция, а премията е включена в погасителния механизъм.

По неравноправния характер на клаузата, настоящият съдебен състав намира, че клаузата, с която застрахователната премия се включва в главницата и се изплаща разсрочено заедно с погасителните вноски, създава, най-малкото, обоснована вероятност за неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Това е така, тъй като: премията не е реално предоставена на потребителя като свободно използваем кредитен ресурс; върху нея се начислява възнаградителна лихва; чрез включването в главницата се увеличава базата, върху която се начисляват лихви; потребителят се натоварва с допълнителен разход, без да е ясно дали същият е включен коректно в ГПР; банката има икономически интерес от застрахователното правоотношение, включително чрез получаване на комисионна като посредник и чрез увеличаване на олихвяваната сума. Явно е че начисляването на застрахователни премии води до значително оскъпяване на кредита, завишава размера на главницата и влияе върху възнаградителната лихва, като сумите за застраховка не са предоставени реално на разположение на длъжника.

Предвид гореизложеното се налага извод, че заявеното вземане в спорната част се основава на клауза, за която е налице най-малкото обоснована вероятност да е неравноправна – за отказа по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК дори не е необходимо окончателно прогласяване на нищожност на клаузата, а е достатъчно наличието на обоснована вероятност за това.

По отношение на ГПР и последиците по чл. 22 и чл. 23 ЗПК, настоящият съдебен 4 състав приема, че същественото значение на правилното определяне на ГПР произтича от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите е основният показател, чрез който потребителят може да прецени реалната цена на кредита и да сравни различни кредитни продукти. Когато застрахователната премия е част от икономическата тежест, която потребителят поема във връзка с кредита, но не е надлежно отчетена като разход, посоченият ГПР не отразява действителното оскъпяване. Това води до заблуждаваща представа за цената на кредита и накърнява изискването за прозрачност. При установена вероятност за неправилно формиран ГПР и за включване на разходи в главницата с цел начисляване на лихва върху тях е налице основание да се приеме, че договорът страда от пороци по чл. 22 ЗПК, като последицата по чл. 23 ЗПК е потребителят да дължи само чистата стойност на кредита.