Решение № 3618 от 17.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3618 гр. Пловдив, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330105468 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск от Ц. Ц. К., против „Фератум България” ЕООД, за прогласяване за недействителен на Договор на предоставяне на потребителски кредит № ****** г., сключен между страните, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради непосочване на действителния размер на ГПР.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за потребителски заем № *****, по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 6000 лева при лихвен процент – 23.33%, ГПР – 49.66 %, дължим за връщане на 18 броя погасителни вноски, и обща сума за връщане 8100 лева. Ищецът сочи, че съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответното дружество заемодател. С одобряването от дружеството на предоставено в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето представило обезпечението. Едновременно със сключването на договора за заем ищецът сключил и Договор за поръчителство с посоченото от кредитора дружество – Multitude Bank, за което дължал допълнително възнаграждение в размер на 6059,97 лева. Така за използването на заема ищецът следвало да заплати не описаните по договор 8100 лева, а обща сума в размер на 14159,97 лева. Твърди, че е платил общо сума в размер на 6044 лева, като в потвърждение било издадено от кредитора удостоверение за наличие на задължение, според което ищецът дължал на ответника остатъчна сума в размер на 7853 лева формирана, както следва: 4797,94 лева – главница, 719,18 лева – лихва по кредита, 2335,88 лева – такса за банкова гаранция (услуга, предоставена от партньор на „Фератум България“ ЕООД. Обосновава недействителност на договора за кредит с твърдения, че клаузата на чл. 5 от Договора за заем, възлагала в тежест за кредитополучателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Посочва, че при внимателен прочит на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, се налагало разбирането, че по своето същество тя 1 представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Твърди, че въпросното условие било формулирано по начин, по който да придава вид, че съвсем друго лице поема задълженията да е гарант на кредитополучателя пред кредитора и че този гарант представя някаква реална услуга, срещу която да изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност кредитополучателя плащал по този начин огромна възнаградителна лихва на кредитора, на която бил придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Излагат доводи, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция било пряко свързано с договора за паричен заем и представлявало разход по него, тъй като икономическата тежест се понасяла от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължения по договора за потребителски кредит. Кредиторът по договора за потребителски кредит получавал плащане на възнаграждението за гаранта директно в патримониума си, като сигурен доход, кумулиран към погасителните вноски. Посочва, че същевременно непредоставянето на обезпечение по договора за заем (ако било възможно) не водело да претърпяването на вреди или увеличаване на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение водело до неравенство на правата на страните, тъй като така се създавали права само за едната страна по правоотношението – кредитора, която била икономически по-силната страна и не отговаряла на изискването на добросъвестност, представлявало скрита възнаградителна лихва, уговореното в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК. Същото представлявало пряк разход по кредита, включително и с оглед договарянето възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция да се върне на вноски, съвпадащи с и дължими заедно на падежа на вноските по договора за заем, който следва да бъде включен в ГПР. Но доколкото това не било сторено, ГПР по договора не отговарял на действителност. Същото представлявало нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, водещо до недействителност на договора за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Излагат и допълнителни възражения, че посочването на понисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Поради изложеното предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Фератум България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искови претенции. Навежда доводи, че процедурата по сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изискванията на приложимите ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ищецът сам избрал да се възползва от услугата личен гарант. Впоследствие, след получаване на договора за кредит и общите условия по него, е потвърдил сключване на договора с личен гарант, въпреки възможността да се откаже. На същия била съобщена предварително необходимата информация за взимане на информирано решение за сключване на договора. Посоченият ГПР в договора съответствал на нормата на чл.

19, ал.4 ЗПК. Излага съображения, че таксата за гарант не следва да се включва в ГПР, доколкото не влиза в общия разход по кредита на основание §1.1 от ЗПК. Досежно възнаградителната лихва посочва, че същата е одобрена от ищеца и не включва възнаграждението за гарант. Условията за издължаване на суми по договора били включени в договора, а правото на отказ от договора – регламентирано в същия.

Поради изложеното моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявените установителни искове само на изложените в исковата молба основания.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, доколкото е отделено за безспорно с доклада на съда, че между страните е сключен на **** г. договор за потребителски заем № ****, по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 6000 лева при лихвен процент – 23.33%, ГПР – 49.66 %, дължим за връщане на 18 броя погасителни вноски, и обща сума за връщане 8100 лева, както и че била постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank /Малка/, за което ищецът дължал възнаграждение на дружеството – гарант в размер на 6059,97 лева за целия срок на договора, като тази сума не е включена при изчисляване на посочения в договора за заем ГПР.

По същество на правния спор:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговореното възнаграждение за дружеството гарант в размер на 6059,97 лв. следва да се включи в ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на 3 потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.