Решение № 23 от 18.02.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. К., 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Кирил М. Димов Въззивно гражданско дело № 20255100500354 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 398/12.08.2025 г., постановено по гр.д. № 346/2025 г. по на РС – К., е признато за установено в отношенията между „Н.” ООД, ЕИК:

*********, със седалище и адрес на управление: град С., ул. „Л. С.” № 3, ет.

10, представлявано от управителя И. Н. Х. - С., от една страна и Т. Т. М. с ЕГН ********** от с.О., обл.К., ул.“П.“ №52, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 2025012904202***** от 29.01.2025г. е нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен реално дължимият ГПР и в него не е включено възнаграждението за поръчител.

Също така с решението признато за установено в отношенията между „К. г. БГ“ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град С., ул. „Л. С.” № 3, ет. 11, представлявано от управителя К. В. В., от една страна и Т. Т. М. с ЕГН ********** от с.О., обл.К., ул.“П.“ №52, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция № 144935**** от 29.01.2025г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Н.“ 1

ООД – гр.С., представлявано от управителя И. Х. - С., който го обжалва в частта, с която договор за потребителски кредит с дата 29.01.2025 г. е обявен за недействителен, като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се сочи, че в договора за кредит бил посочен ГПР, общата сума, дължима от потребителя, взетите предвид допускания (чл.11, ал.1, т.10 ЗПК), условията за издължаване на кредита, обективирани в чл.10, ал.1 и ал. 2 от договора. В погасителния план се съдържала информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Сочи, че съдът не съобразил, че ЗПК изисква ГПР да бъде изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като ищецът не доказал към този момент да са били налице други разходи по кредита, още по-малко задължителни такива. Размерът на ГПР можел да бъде проверен емпирично в онлайн калкулатор, както и чрез назначаване на експертиза. Твърди се, че в договора за кредит, приложените общи условия и СЕФПИ липсвало задължение за обезпечаване на кредита, както неправилно било прието от първоинстанционния съд. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли на предявения иск. В съдебно заседание представя писмена молба, с която поддържа въззивната жалба. Претендира разноски.

Въззиваемата Т. Т. М., с постоянен адрес с.О., общ.К., ул.“П.“ № 52, с ЕГН **********, представлявана от адв.Л. Б., е представила отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорва въззивната жалба. В отговора се сочи, че въззиваемата сключила Договор за предоставяне на гаранция с „К. г. БГ“ ООД, възнаграждението за който било на стойност от 1 908 лв. Твърди, че това възнаграждение трябвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, доколкото размерът за този разход бил изначално известен на страните. Този извод се подкрепял и от включването на дължимото възнаграждение към всяка погасителна вноска, дължима от потребителя. Съдът правилно установил, че предоставянето на обезпечение по сключения договор за кредит е било задължително условие за сключването на договора и следователно сключването на договора за предоставяне на гаранция се явявало задължително условие за сключване на договора за кредит, а възнаграждението по този договор съответно задължително е трябвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Сочи се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Уговорената в процесния договор възнаградителна 2 лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 29.01.2025 г. е била 12.95 % (съответно трикратния и размер е бил - 38.85 %).

По този начин се накърнявали добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Въззиваемата била поставена в невъзможност да прецени икономическите последици на заемното правоотношение, както и това, че описаните обстоятелства водят до недействителност на процесния договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК и към него следвало да се приложат последиците на чл.23 от Закона, като по този начин тя дължала само чистата му стойност главница в размер на 4 200 лв. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА в минимален размер, съгласно Наредба № 1 възнагражденията за адвокатска работа за представителството пред въззивна инстанция. В съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемата поддържа отговора на въззавната жалба в представена писмена молба.

Възразява да се присъждат разноски на въззивника.

Въззиваемият „К. г. БГ“ – гр.С., район „И.“, ул.Л. С.“ № 3, ет.11, с ЕИК *********, не е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК.

Всъдебно заседание не се представлява.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивницата, констатира:

Въззивната жалба е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен интерес, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на РС - К. е валидно и допустимо, като не са налице основания за обезсилването му като недопустимо или обявяването му за нищожно.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени искове против „Н.“ ООД – гр.С. за обявяване нищожността на договор за потребителски кредит № 2025012904202***** с дата 29.01.2025 г., на основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради непосочване на реално дължимия ГПК и невключването на възнаграждение за поръчител, както и на договор за предоставяне на гаранция № 14493**** с дата 29.01.2025 г.

Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен 3 поради това, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не е включено като разход към ГПР. По отношение на договора за предоставяне на гаранция сочи, че същият в действителност се явява част от кредитното правоотношение с цел да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора. По този начин било налице заобикаляне на закона и договорът бил нищожен на това основание.

Ответникът „Н.“ ООД – гр.С. оспорва предявения иск в представен отговор на основание чл.131 от ГПК. В отговора се сочи, че към момента на сключване на договора на кредитора не са били известни други разходи, освен възнаградителна лихва. Договорът за гаранция не се предлагал от името на „Н.“ ООД – гр.С., а потребителят не бил задължен да представи гаранция.

Нямало договорно изискване за представяне на обезпечение, съответно за потребителя нямало неблагоприятни последици от непредставянето на такова.

Ответникът „К. г. БГ “ ООД, - гр. С. оспорва предявения иск в представен отговор на основание чл.131 от ГПК. В отговора се сочи, че договорът бил сключен по инициатива на потребителя, който бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по договора за гаранция, който бил извън материалния обхват на ЗПК.

С договор за потребителски кредит № 2025012904202***** с дата 29.01.2025 г., „Н.“ ООД – гр.С. предоставило на Т. Т. М. потребителски кредит в размер на 4200 лв., със срок на кредита до 30.01.2026 г. и издължаване на 12 на вноски съгласно погасителен план, с ГЛП 51.44 %, с обща дължима сума по кредита 5460 лв. и ГПР 65.48 %.

В т.3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД, както и в представения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, е посочено, че при сключване на договора за потребителски кредит, или преди предоставяне на заемната сума, Кредитополучателят може да представи на Дружеството обезпечение на кредита. Обезпечението може да се предостави, както по желание на Кредитополучателя, така и с оглед искане на Дружеството. В случай, че Дружеството изиска такова, същото може да бъде: банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; поръчител по смисъла на чл.138 от 4

ЗЗД.

От договор за предоставяне на гаранция № 14493**** с дата 29.01.2025 г., сключен между „К. г. БГ “ ООД, - гр. С., като Гарант и Т. Т. М., като Наредител, се установява, че „К. г. БГ “ ООД, - гр. С. се е задължило да издаде гаранция в полза на „„Н.“ ООД – гр.С., наричано Бенефициер, за сума в размер на 5460 лв., с цел гарантиране изпълнение на паричните задължения по договор за потребителски кредит № 2025012904202***** с дата 29.01.2025 г.

В чл.1, ал.2 от договора е посочено, че за издаване на гаранцията Наредителят дължи на Гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 2358 лв., разсрочено на 9 равни месечни вноски, всяка в размер на 262 лв., платими ежемесечно на всяко 29-то число от съответния месец от 02.03.22025 г. до 30.10.2025 г. Също така в чл.4, ал.5 от договора е посочено, че Наредителят предварително дава своето съгласие дължимите по настоящия договор плащания да бъдат събирани от Бенефициера за сметка на Гаранта, който заявява, че плащанията се считат за валидни, а в случай на частично плащане първо се погасяват задълженията към Гаранта и след това задълженията към Бенефициера.

От писменото заключение на веещото лице ГГ. Д. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същата пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че при Годишен лихвен процент 51.44% общо дължими по кредита са 4200,00 лв.; платими лихви: 1260.00 лв.; общо: 5460.00 лв. (4200 лв.

+1260 лв.); годишен процент на разходите: 65.48 %. Съгласно Договор за предоставяне на гаранция № 1449357633/29.01.2025 г. възнаграждението е в размер 2358 лв., разсрочено за 9 равни месечни вноски, всяка вноска е в размер на 262.00 лв. (2358 лв./9 месеца). Общият размер е 7 818.00 лв. (5460 лв. + 2358 лв.). На 29.01.2025г. е предоставена от „Н.“ ООД сумата на Т. Т. М. заем в размер на 4200 лв., при годишен лихвен процент от 51.44 %. ГЛП е изчислен по следния начин: 51.44% / 12 месеца = 4.29 % месечно лихва.

Общият размер на годишния лихвен процент съобразен с месечните суми за 12 месеца е 1260.00 лв. Направена е справка за платените суми по кредита, при която е установено, че единственото плащане за погасяване на задължението по процесния договор за кредит е сторено на 13.03.2025 г. и същото е в размер на 10 лева. Във връзка с договора за гаранция не са постъпили никакви суми от и към „К. г. БГ“ ООД.

5

При така установените данни следва извода, че потребителски кредит № 2025012904202***** с дата 29.01.2025 г. е нищожен, тъй като не е спазено изискването на чл.19, ал.5 и чл.11, ал.1, т.10 от ГПК, а именно неправилно определяне на ГПР по договора за потребителски кредит. При определяне на ГПР не е взето предвид дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в общ размер на 2358 лв. Стойността на това възнаграждение на практика представлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК. Това е така, защото заплащането на това възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е във връзка с потребителския кредит и не може да съществува на самостоятелно основание. Или, казано с други думи, въпреки, че двата договора формално са самостоятелни, съществуването на договора за предоставяне на гаранция е обусловено само и единствено от договора за потребителски кредит и във връзка с него. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че дължимите суми по договора за предоставяне на гаранция се събират от Бенефициера, респ. от Кредитора по договора за потребителски кредит, които впрочем са свързани лица. Така, ако при изчисление на ГПР се включи възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в размер на 2358 лв. размерът на ГПР надвишава максимално предвиденият размер в разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и договорът е недействителен на това основание.