Определение № 2073 от 19.08.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2073 гр. Бургас, 19.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500803 по описа за 2024 година Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК и е образувано по повод постъпила частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез юрисконсулт Атанасова против Разпореждане № 5127 от 08.05.2024г., постановено по частно гр. дело № 2806/2024г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника Е. Т. М., ЕГН ********** от гр. К., ул. „Г. К.“ № *, в частта му, касаеща вземанията за сумата от 111, 28 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.06.2022г. до 24.10.2022г. и за сумата от 630, 32 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 07.06.2022г. до датата на подаване на заявлението – 02.05.2024г. дължими на основание Договор за потребителски кредит № ** от 23.05.2022г., сключен между длъжника – Е. Т.

М. и „Сити кеш“ ООД със седалище гр. София, вземанията по който са прехвърлени от кредитора на заявителя с Договор за цесия от 14.06.2023г. и приложение № 1 към него.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни аргументи за неправилност на извода на съда за недействителност на договора за потребителски паричен заем и 1 противоречие на искането с нормите на ЗПК, като се сочи, че съдът е излязъл извън правомощията си, коментирайки клауза за неустойка, на която заявлението не е основано.

Претендира се въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и да постанови да се издаде Заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорна лихва и за мораторна лихва.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се връчва на ответната страна.

Частната жалба е депозирана в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Окръжен съд - Бургас, като взе предвид исканията и твърденията на жалбоподателя, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по частно гр. дело № 2806/2024г. по описа на Районен съд - Бургас е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против Е. Т. М., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № ** от 23.05.2022г., сключен между длъжника Е. Т. М. и „Сити кеш“ ООД, вземанията по който са прехвърлени от заемодателя на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 14.06.2023г. и Приложение към него с № 1/14.06.2023г.:

- 1 400 лева, представляваща главница,

- 111, 28 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.06.2022г. до 24.10.2022г.

- 630, 32 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 07.06.2022г. до подаване на заявлението в съда – 02.05.2024г., ведно със - законната лихва от подаване на заявлението – 02.05.2024г. до окончателното изплащане на задължението, както и

- направените по делото разноски – 42, 83 лева, представляваща 2 държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лева.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от Договор за потребителски кредит № ** от 23.05.2022г., сключен между Е. Т. М. и „Сити кеш“ ООД, по силата на който на длъжника е отпусната заемна сума в размер на 1 400 лева, която длъжникът се е задължил да върне заедно с договорна лихва на 154, 90 лева, като общата стойност на плащанията по кредита е 1 554, 90 лева, платими на 11 броя двуседмични погасителни вноски, от които първите две вноски в размер на 21, 81 лева всяка, а останалите девет вноски в размер на от по 167, 92 лева всяка. Посочено е, че падежът на първата погасителна вноска е 06.06.2022г., а крайният срок за издължаване на целия заем е до 24.10.2022г.

В депозираното пред първоинстанционния съд заявление се твърди, че на 14.06.2023г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупкопродажба на вземания (цесия) от 14.06.2023г. на основание чл. 99 от ЗЗД между „Сити кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който вземането по процесния договор за заем е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен.

Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит, по който се претендират вземанията.

Районен съд – Бургас е постановил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1483 от 08.05.2024г. за главницата в размер от 1 400 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението – 02.05.2024г. до окончателното плащане, както и за сума в размер на 60, 68 лева, представляваща направените съдебни разноски, съобразно с уважената част от заявлението.

С атакуваното Разпореждане № 5127/08.05.2024г., инкорпорирано в издадената Заповед по чл. 410 от ГПК, Районен съд – Бургас е отхвърлил заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Е. Т. М. за изпълнение за сумата от 111, 28 лева, представляваща договорна лихва и за сумата от 630, 32 лева, представляваща мораторна лихва. В своите мотиви, съдът е посочил, че вземанията са основани на Договор за потребителски кредит, който е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективно – неплатения остатък. В мотивите си, съдът е приел, че Договорът за кредит е сключен в противоречие с целта на 3 чл. 2 от ЗПК, при неизгодно за потребителя условие предоставяне на невъзможно обезпечение, неизпълнението на което да доведе до заплащане на неустойката по чл. 11 от договора, която всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане с цел заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, същата е известна на кредитора още при сключването на договора и фактически е дължима не за неизпълнение, а за да доведе до недопустимо увеличаване на възнаграждението на кредитора, което вземане не фигурира в общите разходи на потребителя, макар стойността му да е пряко свързано с кредита и да се отразява на стойността на ГПР.

Окръжен съд - Бургас, като съобрази актуалната съдебна практика и практиката на СЕС, намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно договорната и мораторната лихва и препраща към тях на основание чл. 278, ал. 4 във връзка с чл. 272 от ГПК.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи.

Съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, при разглеждане на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В конкретния случай, процесния договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане. В този смисъл, съдът намира, че първоинстанционния съд е извършил преценка изцяло в своята компетентност и не е налице нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него. Правилни са съображенията на БРС, че уговорената неустойка несъмнено представлява разход за потребителя, свързан с договора за кредит, 4 тъй като същата е била изначално известна на кредитора, стойността й е начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, поради което трябва да бъде включена при определянето на ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, видно от съдържанието на договора, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. В тази връзка, съдът съобрази разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съгласно което сезирания съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“, като провери дали същата е задължителна за получаването на съответния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В конкретния случай - в чл.5 от договора е поставено изначално неизпълнимо от длъжника изискване за обезпечаване и това е било ясно на страните още при подписване на съглашението, поради което и предвидената в чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит - неустойка, дължима при непредставяне на обезпечението, е била изначално определена като част от плащанията на длъжника и е била включена в погасителния план, дължима с всяка месечна вноска, което всъщност води до оскъпяване на заема. При това е очевидно, че уговорената неустойка не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, а възниква от липсата на обезпечение чрез поръчителство, т.е. произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното му задължение да върне заемната сума. Ето защо, така уговорената неустойка не отговаря на регламентираните й от закона функции, а с оглед уговарянето й в тежест на потребителя, ясно и на двете страни още при подписване на договора, настоящият съд намира, че в случая се касае за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на длъжника, като представлява част от възнаграждението на кредитора, невключена като разход в ГПР.

Мотивиран от изложеното и с оглед съдържанието на договора, съдът приема, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка, поради което същата представлява разход по 5 кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, което очевидно не е сторено. Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК и до прилагане на последиците по чл. 23 от ЗПК. В тази връзка, въззивният съд съобрази цитираното по-горе Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22, в което е прието, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.

Разпечатката съдържа 29 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a4b5bf84-6386-470c-bd9a-c27837bbbe39